Саймън Тойн
Ключът (74)

74.

С вечерта в Руин се върна и обичайният начин на живот. След първоначалния трус не бяха регистрирани последващи затихващи трусове, така че операцията по разчистване на отломките протичаше бързо и безпрепятствено. Повечето улици бяха отворени за движение, собствениците на ресторанти изнасяха маси и столове по тротоарите, които само допреди няколко часа бяха покрити със счупени стъкла. Улиците бяха пълни с хора, излезли, за да се отърсят от стреса, преживян през последното денонощие. С тези тълпи се сля и Гейбриъл.

Вървеше бавно, придържаше се към улиците, изпълнени с най-много туристи, криеше лицето си под козирката на бейзболната си шапка и лавираше сред тълпите, които му служеха като прикритие, към старите крепостни стени. Трябваше да бъде на уреченото място чак след няколко часа и ако подранеше, дневната светлина щеше да го направи много по-лесен за разпознаване, докато по-късно присъствието му из пустите улици можеше да предизвика нежелано любопитство.

Самият Стар град бе затворен за посетители. От средата на XIX век всяка сграда в него бе преустроена с комерсиална цел. Официалната позиция на местната власт гласеше, че своеобразният полицейски час е наложителен, за да се осигурят тишина и спокойствие за нощните молитви на монасите в планината. Истината бе съвсем друга: споразумение с дългогодишна давност бе оставило наемите на жилищните площи на средновековните им нива, докато наемите на търговските площи не подлежаха на контрол. Така след въвеждането на полицейския час църквата увеличи десетократно печалбата си от наеми. Тъкмо затова никой нямаше право да влиза нощем в Стария град. Всяка вечер по залез-слънце охранителите обикаляха улиците и подканваха туристите да напуснат през крепостните врати, след което спускаха железните решетки и на практика изолираха града за през нощта.

Така че първият проблем, пред който бе изправен Гейбриъл, бе как да проникне вътре.

Откри Аркадиан край една от вратите — чакаше до желязната порта, вградена в старинния каменен зид. Милиони туристи и вярващи, дошли да потърсят спасение за душите си, изкачваха всяка година стръмните улици на Стария град. Почти всеки ден някой от тях ставаше жертва на всевъзможни нещастни случаи — от изкълчени глезени до топлинни удари. В повечето случаи получаваха помощ на място, но ако проблемът бе по-сериозен и до местопроизшествието трябваше да стигне линейка, в действие влизаха аварийни врати в крепостната стена, контролирани и обслужвани от полицаите и служителите на „Бърза помощ“.

Аркадиан видя Гейбриъл и му кимна, после се обърна към контролния панел и въведе кода за достъп. От вътрешността на каменната стена се раздаде бръмчене на електромотор и желязната решетка започна да се вдига; Гейбриъл се мушна под нея, без да забавя крачка. Аркадиан го последва, въведе същия код в друг контролен пулт и решетката леко се разтресе, спря и се заспуска обратно. След броени секунди опря с приглушено тракане в каменния под.

Всичко това продължи по-малко от минута. Без да разменят нито дума, двамата тръгнаха по улиците, над които започваше да се спуска мрак.

Старият град бе осветен от жълтеникавото сияние на натриевите лампи, които хвърляха бледа светлина върху изоставените постройки и придаваха на улиците призрачен вид. Не се чуваше нищо, освен приглушените шумове, характерни за нощта, както и гласовете на хората отвъд старите крепостни стени.

На половината път до върха на хълма Аркадиан свърна в една тясна уличка и отключи врата, водеща към тясно помещение с гише и няколко плаката на различни езици, предупреждаващи за опасност от джебчии. Това бе полицейският участък в Стария град, идеалното място, където да изчакат настъпването на нощта, момента, в който да започнат да действат. Гейбриъл си погледна часовника. Оставаха още четири часа.

Аркадиан вдигна подвижния плот и влезе в задната стаичка. Не бе включил осветлението.

— Искаш ли кафе? — попита, докато наливаше вода в джезвето. — Очертава се дълга нощ, така че кофеинът ще ти е от полза.

— Благодаря — отвърна Гейбриъл. По време на нощните операции в Афганистан той и другарите му дъвчеха кофеинови таблетки, а понякога дори изсипваха пликчетата разтворимо кафе направо в устата си, за да не заспят. Имаше нещо странно в бойните действия: съсипва те не друго, а очакването. Скуката е толкова жесток убиец, колкото и куршумите. Подлудява те или пък те прави нетърпелив и безразсъден, а нито тогава, в Афганистан, нито сега, тук, Гейбриъл можеше да си позволи подобно нещо. Най-добре щеше да е да поспи, но знаеше, че е невъзможно. Мислеше за Лив, попаднала в плен на врага, който скоро щеше да я доведе тук. Не можеше да се отърве от чувството, че е я подвел, че не е изпълнил обещанието си.

— Заповядай — каза Аркадиан и му подаде чаша черно турско кафе. — Едва ли е по твой вкус, но ще те държи буден.

— Благодаря — каза Гейбриъл. — Благодаря за всичко.

Аркадиан сви рамене.

— Опитвам се да помогна на добрите да спечелят. Междувременно защо не ми обясниш какво всъщност става?

Гейбриъл се замисли за всичко, което бе научил през последните няколко часа: за Огледалното пророчество, за края на дните, за търсенето на Едем… Нямаше представа откъде да започне. Погледна интелигентното лице на детектива и изведнъж разбра.

— Всичко започна преди дванайсет години — каза той. — Поне за мен. Започна със смъртта на баща ми…