Саймън Тойн
Ключът (10)

10.

Цитаделата, Руин

Братът градинар водеше малобройната делегация в оградената със стена градина в сърцето на Цитаделата. Бе решено единствено водачите и онези, които изпълняваха длъжността на водачи на основните гилдии, да влязат в градината, докато градинарите не получат повече информация за състоянието на дърветата.

— Ето. — Излязоха под дъжда и братът градинар посочи една ябълка. — Вижте как са потъмнели листата.

Дори Атанасий, който не разбираше нищо от овощарство, бе наясно, че дървото е болно. Изглеждаше в есенна премяна, вместо да кипи от енергията на пролетта.

— Кога забеляза това? — попита уж небрежно Аксел, но зад провлечения носов говор, с който изрече въпроса си, прозвуча полицейска настойчивост.

— Вчера. Не бях идвал от известно време в градината покрай възстановителните работи във вътрешността на планината.

— И преди това не си забелязал следи от тази… ръжда?

— Не.

— И всичко това започна след експлозията?

— Предполагам, че да.

Отец Малахия се обърна към Атанасий.

— Виждаш ли? — каза той. — Не трябваше да позволяваш на sancti да напускат планината. Нещо свято е било разстроено от твоите действия. Това е недвусмислено свидетелство.

Атанасий направи крачка встрани, за да огледа повехналите клонки на дървото.

— Виждал ли си нещо подобно и преди?

Братът градинар сви рамене.

— От време на време.

— И каква беше причината тогава?

— Ръждата по растенията може да бъде причинена от суша, насекоми, гъбички…

— Възможно ли е причината да е земетресение?

— Би могло. Ако земните пластове се разместят прекалено силно, корените ще се скъсат и дървото няма да получава нужните му хранителни вещества в достатъчно количество.

— Защо тогава не приемем, че трусът от експлозията е въздействал на растенията по начин, сходен на земетресение? — Атанасий се обърна към Малахия. — Разбирам, че случилото се тук поставя всички ни под огромно напрежение, но моментът е крайно неподходящ за прояви на суеверия и паника. Времето изисква бистър ум и хладнокръвно ръководство — каза той, след което се обърна отново към брата градинар: — Как смяташ, че е най-добре да постъпим?

Едрият мъж поглади брадата си и огледа дърветата.

— Ами… ако нещата стоят така, както казваш, ситуацията едва ли ще се влоши. Винаги можем да изрежем мъртвите и умиращите клони, за да ускорим възстановяването на дърветата. Ако обаче причината е друга — каза той и погледна крадешком към отец Малахия, — тогава болестта ще се разпространи.

— А как бихме могли да я спрем?

Братът градинар си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да изрече сурова присъда:

— Ще трябва да сечем и режем колкото се може по-надълбоко и да изгорим всички болни клони и дървета. Само тогава можем да сме сигурни, че заразата няма да се разпространи.

— Ясно. Предлагам утре още по изгрев-слънце да събереш толкова хора, от колкото се нуждаеш, и да направиш каквото е необходимо. Що се отнася до нас, ние ще уверим нашите братя, че сме огледали градината и сме установили, че експлозията й е нанесла щети, но братът градинар ще се погрижи да ги отстрани.

— Ами ако причината се окаже по-дълбока? — попита носово брат Аксел.

— Тогава ще търсим решение и на този проблем. Ресурсите, с които разполагаме, са крайно недостатъчни. Предлагам да ги използваме за решаването на проблеми, които вече са възникнали, а не на такива, които може да възникнат.

Аксел издържа погледа му, без по какъвто и да било начин да показва останал ли е убеден от логиката му, или не.

— Прав си — намеси си отец Тома. — Всички сме уморени и склонни да се плашим от сянката си. Не бива да забравяме, че до провеждането на изборите за нови водачи братята ни ще търсят съвет и насока именно от нас. Трябва да ръководим кораба с твърда и уверена ръка, да го поведем към спокойно пристанище, а не да го излагаме на бурни вълни.

Атанасий винаги бе харесвал отец Тома. Двамата бяха прекарали много вечери заедно, обсъждайки най-различни въпроси от областта на историята, археологията и какво ли още не. Намираше го за интелигентен, рационален и спокоен.

— Най-добрият начин да успокоим братята е да изберем нови sancti — каза Аксел и всички се обърнаха към него. — Това би показало, че се връщаме към обичайния ред, и мигом би успокоило братята ни.

— Но кой ще ги избере? — попита Тома.

— Не можем да решим въпроса със sancti, докато не изберем абат, който да издигне кандидатурите им, и прелат, който да потвърди избора им — продължи Атанасий. — Следователно въпросът с избора на sancti ще трябва да изчака избора на абат и прелат.

Аксел погледна първо Атанасий, после отец Тома, сякаш бе открил невидима нишка, която ги свързва. После се обърна към брата градинар.

— Ще поставя част от хората ми на входовете към градината, в случай че някой по-любопитен сред братята реши да се разходи тук посред нощ. Ако мога да ти помогна с нещо друго, само кажи. — След това им обърна гръб и си тръгна.

Атанасий го наблюдаваше как се отдалечава и чувстваше още по-осезаемо студенината, която носеше дъждът. След експлозията братството явно се бе разцепило на две фракции: едната на рационалните, другата на страхливите. А страхът бе опасно гориво за онези, които биха могли да решат да се възползват от него. Именно благодарение на страха sancti бяха упражнявали властта си в продължение на хиляди години. Макар решението му те да бъдат евакуирани от планината да бе продиктувано от състрадание, а не от политически амбиции, трябваше да признае, че имаше моменти, в които се радваше на отсъствието им и се надяваше никога да не се върнат. Бе почувствал промяната в Цитаделата след напускането на sancti. Тук вече се дишаше по-свободно, сякаш въздухът бе станал по-чист и по-свеж. Но докато наблюдаваше Аксел, който вече бе стигнал края на градината, за да потъне в недрата на планината, осъзна първо, че sancti може да се завърнат по-рано от очакваното, и второ, че има съперник в лицето на Аксел.