Саймън Тойн
Ключът (2)

2.

Ватиканът

Държавният секретар на Ватикана кардинал Клементи дръпна силно от цигарата си и зажаднялото му за никотин тяло пое дима, който му носеше успокоение. Кардиналът гледаше туристите, наводнили площад „Свети Петър“, досущ като някое всемогъщо божество, вперило изпълнен с отчаяние поглед в своето творение. Няколко групи туристи бяха застанали точно под него, като ту свеждаха глави към пътеводителите, които държаха в ръце, ту вдигаха погледи към прозореца му. Беше сигурен, че не са в състояние да го видят, тъй като добре ушитата му черна кардиналска дреха му помагаше да се слее със сенките. И бездруго туристите искаха да видят другиго, а не него. Дръпна отново от цигарата и видя, че туристите проумяха грешката си и вкупом насочиха погледи към прозорците на папските апартаменти, разположени вдясно от кабинета му. Пушенето в сградата бе забранено, но държавният секретар на Ватикана не смяташе това удоволствие, което бездруго си позволяваше толкова рядко в личните си покои, за злоупотреба с властта, с която разполагаше в града държава. Обикновено се ограничаваше до две цигари дневно, но този ден бе различен — в момента пушеше петата си цигара, а до обяд имаше още доста време.

Пое дълбоко дъх от изпълнения с никотин въздух, угаси цигарата в мраморния пепелник на перваза и се обърна към бюрото си, отрупано със свидетелствата за сполетелите го неблагоприятни вести. Както бе разпоредил, сутрешните вестници го очакваха, подредени досущ като държавите върху политическата карта на света: американските — отляво, руските и австралийските — отдясно, а по средата европейските. Заглавията обикновено бяха различни, като всяко отразяваше най-често манията по някоя национална знаменитост или поредния политически скандал.

Днес обаче всички заглавия бяха едни и същи. Всъщност заглавията бяха едни и същи от седмица. Снимките на първите страници на вестниците също бяха едни и същи — мрачната планинска крепост, известна като Цитаделата, разположена в сърцето на древния турски град Руин.

Руин бе една от атракциите на съвременната църква, древен център на църковна мощ, превърнал се редом с Лурд и Сантяго де Компостела в едно от най-популярните и непреходни католически светилища. Издълбана в отвесната планина от човешка ръка, Цитаделата на Руин бе най-старата обитавана постройка на света и родно място на католическата църква. Първата Библия била написана между тайнствените й стени и мнозина вярваха, че тук се пазят най-големите тайни на раннохристиянската църква. Голяма част от ореола на загадъчност, обвил Цитаделата, се дължеше на строго следваната традиция на мълчание. Монасите, които живееха в Цитаделата, нямаха право да напускат свещената планина — влезеха ли в нея, нямаха право да излизат. Грижите за издълбаната планина с нейните високи бойници и тесни прозорци лягаха изцяло върху плещите на обитателите й. Благодарение на техните усилия Цитаделата бе добила този еклектичен вид на нещо строено, но недостроено, занемарено и дори порутено, което бе дало името на града. Въпреки външния си вид Цитаделата определено не бе руина. Тя бе единствената крепост в протежение на цялата история на човечеството, която никога не е била превземана, единствената, опазила до наши дни своите древни съкровища и тайни.

Преди седмица обаче един монах се бе качил на върха на планината. Телевизионните камери, които не бяха пропуснали нито едно негово движение, показаха как той бе изобразил с крайниците си древния Тау, символ на Тайнството, най-голямата тайна, пазена в Цитаделата, след което проследиха скока на монаха, който се бе хвърлил от върха на планината.

Обществената реакция на жестоката смърт на монаха разпали силни антицърковни настроения, довели до директна атака срещу Цитаделата. Серия експлозии бяха озарили нощното небе над турския град и бяха разкрили тунел в основата на крепостта. За първи път в историята Цитаделата бе напусната от част от своите обитатели — десетима монаси и трима миряни, всичките с различна степен на наранявания — и оттогава вестниците не пишеха за нищо друго.

Клементи взе сутрешното издание на „Ла Република“, един от най-популярните италиански всекидневници, и прочете заглавието на първа страница:

ПОСЛЕДНИ НОВИНИ ЗА ОЦЕЛЕЛИТЕ ОТ ЦИТАДЕЛАТА

Разкрита ли е истината за Тайнството?

Това бе въпросът, който бяха задали всички вестници, използвайки експлозията като повод да извадят наяве всеки мит и слух за Цитаделата и нейната прочута тайна. Основната причина, довела през IV в. до преместването на центъра на църковна власт от Руин в Рим, бе стремежът на църквата да се дистанцира от забуленото си в тайни минало. Оттогава Цитаделата се бе грижила сама за своите дела и сама бе поддържала реда сред членовете на своя орден. До днес.

Клементи взе друг вестник — британски таблоид с илюстрация на блестящ потир над Цитаделата и заглавие:

ЦЪРКВАТА В КРИЗА

Ще бъде ли разкрит „Светият Граал“ на всички тайни?

Публикациите в някои други вестници фокусираха вниманието върху по-зловещи и сензационни аспекти на историята. От тринайсетте души, слезли от планината, бяха оцелели едва петима, останалите бяха починали в резултат на получените наранявания. Материалите бяха богато илюстрирани: снимки, направени при оскъдно осветление над главите на парамедиците, които тикаха количките с лежащите върху тях монаси към линейките, снимки, направени вече с помощта на светкавици, на които ясно се различаваха зелените раса и червената кръв, която течеше от ритуалните рани върху телата им.

Цялата тази история бе нанесла кошмарен удар върху репутацията на църквата, беше я накарала да заприлича на някакъв смахнат таен средновековен култ. Подобна ситуация би създала сериозни проблеми дори в най-добрите времена на църквата, а сега — когато Клементи трябваше да се погрижи за толкова много други неща и се нуждаеше Цитаделата да пази тайните си по-строго от всякога — бе направо пагубна.

Кардиналът се отпусна тежко зад бюрото си, почувствал цялата тежест на отговорностите, с които бе натоварен. Като държавен секретар на Ватикана той бе де факто министър-председател на града държава и упражняваше огромно влияние върху делата на църквата както на местно, така и на международно ниво. При нормални обстоятелства съветът в Цитаделата би трябвало да се справи със ситуацията в Руин. Подобно на Ватикана, Цитаделата също бе автономна държава в държавата и разполагаше със собствена власт и влияние, но от експлозията насам кардинал Клементи не бе получавал никакви — абсолютно никакви — новини от Руин. Именно това мълчание, а не врявата на световната преса безпокоеше кардинала най-силно. То означаваше, че преодоляването на кризата в Руин трябва да се превърне в негова основна задача.

Клементи протегна ръце над морето от вестници и въведе няколко команди в компютъра си. Пощенската му кутия бе задръстена със съобщения, свързани със задачите му за деня, но той не им обърна внимание и влезе в папката, озаглавена РУИН. Появи се прозорче, което поиска от него да въведе парола, и той внимателно набра съответните символи, тъй като знаеше, че ако сбърка дори само една буква, компютърът му ще блокира и на специалистите ще им трябва цял ден, за да го оправят. Появи се изображението на пясъчен часовник, което показваше, че процесорът обработва сложния кодиращ софтуер, след което се отвори нова пощенска кутия. Беше празна. Нито дума от Руин. Кардиналът остави празно полето за тема на съобщението и написа:

Нещо?

Натисна „изпращане“ и след като видя как съобщението изчезва от екрана, подреди вестниците в спретната купчинка и прегледа някои от писмата и докладите, които очакваха подписа му.

В мига, в който експлозията бе разтърсила Цитаделата, Клементи бе мобилизирал множество агенти на църквата със задачата да следят ситуацията отблизо. Бе използвал ресурсите на Цитаделата, за да дистанцира Ватикана от ситуацията там с надеждата, че съветът във вътрешността на планината ще реагира бързо и ще се заеме с разчистването на цялата тази бъркотия. Подреденият му ум на политик разглеждаше предприетите мерки като разгръщане на наличните военни ресурси за справяне с надвисналата заплаха. И през ум не му бе минало, че може да се наложи да даде команда за откриване на огън.

Отвън долиташе глъчката на туристите, които се шляеха по площада, възхищавайки се на величието на църквата, без да имат и най-малка представа за котела с проблеми, който вреше и кипеше зад фасадата й. Звук досущ като почукване с нож по чаша за вино оповести пристигането на съобщение, което кардиналът очакваше.

Нищо. Носи се слух, че деветият монах ще умре. Какво да правя с останалите?

Пръстите му надвиснаха над клавиатурата, готови да наберат отговора. Вероятно ситуацията щеше да се реши от само себе си. Ако и този монах умреше, щяха да останат само четирима оцелели. Трима от тях обаче бяха миряни, цивилни, които не бяха обвързани с клетва за мълчание и послушание към майката църква. Тъкмо те представляваха най-голямата заплаха.

Хвърли поглед към купчината вестници в ъгъла на бюрото си и видя снимките им — две жени и един мъж. Обикновено Цитаделата решаваше подобни проблеми с характерната си ловкост и решителност, тъй като тримата представляваха заплаха за вековната тайна, пазена в планината. Клементи обаче бе служител на Ватикана, което означаваше, че е повече политик, отколкото свещеник, и не действаше по толкова директен начин. За разлика от прелата в Руин, той не бе свикнал да подписва смъртни присъди.

Кардинал Клементи се надигна от бюрото си и тръгна към прозореца, сякаш за да се дистанцира от решението, което трябваше да вземе.

През последната седмица туристите и журналистите бяха забелязали признаци на живот в планината — преминаването на свещи покрай някои от високите прозорци, излизането на дим от комините… Рано или късно на монасите щеше да им се наложи да нарушат своето мълчание, да подновят контактите си със света и да разчистят собствената си бъркотия. Дотогава обаче Клементи трябваше да прояви търпение, да опази ръцете си чисти, а ума си съсредоточен върху бъдещето на църквата и главните опасности, пред които бе изправена тя, опасности, които нямаха нищо общо нито с Руин, нито с тайните на миналото.

Посегна към пакета цигари, оставен на перваза; подготвяше се да подпечата взетото решение с шестата си цигара за деня, когато по мраморните плочи на коридора отвън отекнаха стъпки на елегантни кожени обувки. Някой идваше и походката му бе прекалено бърза, за да става въпрос за нещо рутинно. На вратата се почука рязко и на прага изникна слабата, изпита фигура на епископ Шнайдер.

— Какво има? — Въпросът на Клементи издаде раздразнението му в много по-голяма степен, отколкото бе възнамерявал. Шнайдер бе личният му секретар, един от онези епископи кариеристи, наподобяващи на гущери, които живеят на самия ръб на кратера на някой вулкан в опасна близост до изпепеляващата му мощ, но без никога да се опарят. Бе изключително полезен и ефикасен, но Клементи не бе в състояние да прояви повече любезност. Днес обаче обичайното лустро и непринудена самоувереност на Шнайдер изглеждаха помръкнали.

— Те са тук — съобщи той.

— Кои?

Всъщност кардинал Клементи не се нуждаеше от отговор. Изражението на Шнайдер бе достатъчно красноречиво.

Клементи грабна цигарите и ги пъхна в джоба си. Сигурен бе, че през следващите няколко часа ще изпуши целия пакет.