Саймън Тойн
Ключът (34)

34.

Полет ТК 7121

Тягата на двигателите притисна Лив към седалката и с увеличаването на скоростта прогони дъждовните капки от прозореца. Отвъд светлините на летището, на фона на мастиленосиньото небе, се издигаха назъбените върхове на планините Таурус. Лив откъсна поглед от тях едва когато носът на самолета се издигна и колесниците се отделиха от пистата. В същия миг почувства стомахът да я присвива, сякаш нещо вътре в нея бе свързано със земята и сега я дърпаше здраво назад. Болката я остави без дъх и тя се присви и задиша с усилие. Усещането, че нещо я тегли назад, стана толкова силно, че Лив имаше чувството, че тази необяснима сила, която я дърпа, като нищо ще пробие пода на самолета и ще я измъкне през отвора. В един момент нещо като че ли се скъса и тя успя да си поеме дъх. А после й прилоша, започна да й се повдига и тя отново усети острите иглички, които я бяха пронизали в салона за заминаващи. Ускорението — макар по принцип съвсем умерено и поносимо — с което самолетът се издигаше към висините, като че ли влошаваше положението. Лив се извърна и усмихна изнемощяло на пътника до себе си, промърмори нещо за нервите си, после затвори очи и задиша бавно и дълбоко. Това беше непоносимо! Сякаш някой бе направил нейна вуду кукла и забиваше в нея иглички, когато му скимне.

Самолетът започна да прави вираж и крехкото равновесие в тялото на Лив се измести в посоката на завоя. Тя продължи да диша дълбоко, докато неприятното усещане не изчезна и не се почувства достатъчно сигурна, за да отвори отново очи.

Погледна навън и видя звездите, които бяха започнали да осейват тъмното небе, а долу, под краката й, се стелеше ярък килим, образуван от светлините на Руин. Представи си всяка от тези светлини като човешко същество. Една от тях бе и Гейбриъл.

„Успееш ли да се измъкнеш — беше й казал той, — бягай колкото се може по-далеч от Цитаделата. Скрий се на сигурно място и остани там, докато те намеря.“

След като кацнеше в Нюарк, събереше сили и върнеше спомените си, непременно щеше да му се обади, за да поговорят. Искаше да му зададе много въпроси, да го разпита не само за случилото се в Цитаделата, но и за него самия. Познаваше го съвсем отскоро, но въпреки поредицата от мрачни и непонятни събития от последните седмици мислите й непрекъснато се връщаха към него. Той сякаш излъчваше сияние, което разкъсваше мрака досущ като светлините долу на земята.

Самолетът се разтресе леко, уловен от порива на ветровете, и светлините долу започнаха да премигват и да чезнат една подир друга, сякаш някой изключваше осветлението на улица след улица, квартал след квартал.

Лив включи лампичката за четене. Светлината открои още по-ярко тъмните символи, изписани върху ръката й, на фона на бледата й кожа, отправяйки сякаш поредно предизвикателство към способностите й да разбули мистерията. Тя извади книгата и погледна корицата. Заглавието бе „Загадката на изгубените езици“. Кой знае, може би щеше да открие тук поне част от отговорите.

* * *

Осем реда по-назад едър мъж, облечен в делови костюм, се бе свил на седалка в икономичната класа, предназначена за човек с размери поне наполовина спрямо неговите. Не откъсваше поглед от русите коси на Лив, озарени от слабата светлина в салона. Тя бе навела глава и явно четеше нещо. Какво ли? Той също обичаше да чете. Книгите бяха пълни с думи, а за него думите сякаш имаха вълшебен заряд. Така бе получил прякора си по време на първия си престой зад решетките: Дик, съкратено от „дикшънъри“, английската дума за речник, но също и нецензурна дума за оная работа. Той разбираше кога някой произнася прякора му съвсем нормално и кога влага в него обиден смисъл. Това бе проблемът с езика. Че притежава огромна мощ, но е хлъзгав, двусмислен. Човек трябва да се съсредоточава върху думите и да ги използва правилно, за да изрази мисълта си. Точно затова той обичаше силните думи. Чистите думи. Думите, които имаха само едно значение. Думата, която се въртеше от известно време в главата му, бе именно такава.

Слу-чай-ност.

Когато капанът, заложен в затвора, така и не бе щракнал, той бе уведомен, че мисията му е приключена. Никой не го упрекна в нищо, грешката не беше негова, случват се подобни неща. Никой не би могъл да го разпознае, а и свидетелят се бе измъкнал. Затова получи нова задача.

Отиде в хотелската си стая, събра багажа си и облече широчкия делови костюм, който скриваше всичките му татуировки и бе скроен така, че да направи тялото му по-безформено. Среса грижливо косата си и пое към летището, заприличал на най-обикновен бизнесмен, изгубил форма и поел кой знае накъде. Господ обаче знаеше. Всичко това се бе случило именно по Неговата воля и тъкмо той бе направил така, че Дик да се появи в нужното време на нужното място. Идеалното решение му бе поднесено на тепсия като по някаква приумица на съдбата.

Слу-чай-ност.

Ако нещата в килията се бяха развили според плана, той нямаше да се озове на летището и младата жена щеше да се измъкне. А тя бе най-важната от трите мишени. Тя бе най-голямата заплаха за Църквата и трябваше да замлъкне завинаги. Именно мълчанието бе най-голямата власт, която един човек може да упражни над друг, тъй като това е способността да му отнеме думите. Дик бе научил това в затвора. Когато искаха да го накажат, му взимаха книгите. Не можеха обаче да вземат думите от главата му. Всъщност можеха, но за целта трябваше да го убият. А той бе събрал в себе си толкова много думи, най-хубавите думи. Думи, дадени му от Исаия, име на библейски пророк, но и на стария затворник, който тикаше количката с книгите по коридорите на Източното крило.

— Обичаш думите — каза му веднъж Исаия, докато тътреше крака покрай килията му. — В такъв случай прочети тази книга. В нея ще откриеш всички думи, от които някога ще имаш нужда.

До онзи момент Дик никога не бе отварял Библията. Никога не му бе хрумвало да го направи. Сега вече я бе прочел, при това стотици пъти, докато думите не бяха започнали да се леят в главата му, както кръвта течеше във вените му. Дори бе записал някои от най-могъщите думи върху собствената си кожа, докато самият той не бе заприличал на книга, изпълнена със заклинания, които да прогонят злото дори когато умът му спи, а езикът му е неподвижен.

Вто-ро-за-ко-ни-е.

От-кро-ве-ни-е.

Ис-по-лин.

Това бе той — исполин — един от легендарните гиганти, споменати в Битие. Божие създание. Пазач. Надзирател. Наблюдател.

Сега седеше в сумрака на салона, взрян в русата коса на младата жена. Когато тя се прибереше у дома, щеше да се почувства на сигурно място — и тогава той щеше да нанесе удара си.

Щеше да й отнеме думите и да я накара да замълчи завинаги.