Саймън Тойн
Ключът (38)

38.

Страхът, обзел Катрин при появата на свещеника в стаята й, започна да се уталожва.

— Добре ли сте? — попита полицаят, след като прекрачи прага и затвори вратата.

Тя кимна и едва намери сили да се усмихне — усмивката й така и не се виждаше в полумрака.

Бледата светлина, които идваше откъм коридора, изчезна и стаята потъна в почти непрогледен мрак. Катрин бе забелязала, че откакто слухът й бе пострадал при взрива, останалите й сетива се бяха изострили до такава степен, че да компенсират отсъствието му. Сега тя долавяше движенията на полицая в стаята с помощта на обонянието си: всяка негова крачка разместваше въздушните пластове и издаваше местоположението му благодарение на излъчваните от него миризми на кафе, перилен омекотител и някакъв дезинфектант, който вероятно бе попил в униформата му в резултат на продължителните дежурства в редовно почиствания болничен коридор.

Той застана до прозореца и силуетът му се очерта на фона на звездното небе. Над покривите бе изгрял полумесецът на луната, сякаш за да напомни на Катрин за тайната, която тя криеше. Тя я почувства с цялата й тежест, както сигурно баща й бе чувствал тежестта й, докато я бе носил през всичките тези години. Усети как въздухът се размества отново, когато ченгето се отдалечи от прозореца и пристъпи към леглото, донасяйки със себе си миризмата на дезинфектант.

— Не ми харесва този свещеник… Подозирах, че няма да свърши работа — каза ченгето като че ли на себе си. — Затова се върнах… За да съм сигурен…

Ръката му изскочи от мрака и притисна устата и носа на Катрин, за да й попречи да диша и да издаде какъвто и да било звук. Полицаят си бе сложил хирургически ръкавици и тъкмо те излъчваха миризмата на дезинфектант.

Катрин направи опит да се извърне, но той вече се бе хвърлил върху нея, беше я възседнал и я притискаше с колене към леглото. Тя понечи да завърти главата си наляво, после надясно с надеждата да се освободи от ръката, за да изпищи, но латексовата ръкавица се бе вкопчила в лицето й и не я пускаше.

Той се наведе и лицето му се доближи до нейното.

— Шшшшш! — каза й. — Тихо!

Извърна главата й настрани, за да оголи врата й, и тя почувства допира на нещо остро и студено. В паниката си събра и последната капчица енергия, която притежаваше, изви гърба си като котка, опря се в твърдия болничен матрак и подскочи нагоре, при което успя да освободи устата си от ръката на убиеца. Успя и да извика, преди ръката на убиеца да я притисне още по-силно и той да промени позицията си така, че да прикове ръцете й с цялата си тежест и да й попречи да помръдне.

Изви отново врата й, този път по-болезнено отпреди, и тя усети същия остър и студен натиск. Нещо се впи в кожата й. В съзнанието й изскочи образът на вампир, който пие кръвта й в мрака, и тя осъзна, че ще умре.

Замисли се за тайната, която пазеше в главата си, зачуди се какво ли ще стане с нея. Полицаят — ако наистина бе полицай — знаеше, че стаята ще бъде третирана като сцена на престъпление и ще бъде изследвана за всевъзможни улики. Това, че носеше латексови ръкавици, показваше, че е предпазлив. Ако откриеше скрития под дюшека дневник, едва ли някой щеше да научи истинското му съдържание. Всичките им усилия, цялото това очакване пророчеството да се сбъдне, очакване, продължило хиляди години, всичко щеше да е напразно.

Сълзи потекоха от очите й от явната несправедливост на подобно развитие на нещата. Катрин се прокле за това, че е прекалено слаба да се бори, но пък и съдбата бе против нея от самото начало. Изпита съжаление, че изоставя Гейбриъл, но от другата страна щяха да я очакват баща й, а също и Джон. Щеше отново да види съпруга си. Започна да се отпуска и да се предава на съдбата си. Студенината пропълзя от врата към цялото й тяло и смъртта започна да прониква в него.

В този миг вратата се отвори рязко и се появи Гейбриъл.