Саймън Тойн
Ключът (41)

41.

Полет ТК 7121

Приглушената светлина и неусетно повишилата се температура действаха в синхрон с тихото бучене на двигателите, за да приспят пътниците от полет ТК 7121. Всички авиолинии използват една и съща тактика: да ги нахраним бързо, после да угасим лампите и да вдигнем температурата. Лив обаче не искаше да спи. Бе уплашена, че кошмарите й ще се върнат, не искаше да се събуди изпаднала в паника, разкрещяла се на височина десет хиляди метра, затова предпочете да пие кафе и да чете.

Първо прелисти книгата, за да открие друга илюстрация със символи, идентични на записаните върху ръката й. Знаците от шумерския цилиндричен печат, накарали я да купи тази книга, бяха доста сходни с нейните, но съвпадението не бе пълно. Надяваше се да открие още примери, които да се окажат по-близки до думата, която бе чула. Не бе съвсем сигурна какво ще прави с това знание, ако успее да го открие, разбира се, но бе свикнала да борави с факти. Затова сега търсеше именно факти.

Откри нужната й информация в средата на главата, наречена „Изгубени езици“.

На една от страниците бяха изобразени фрагменти на каменни плочи, открити сред руините на различни древни библиотеки. В долния край на страницата, почти до сгъвката, имаше снимка на счупена табличка. Виждаше се само горната й половина, върху която бяха изписани само три реда символи. Лив се облещи. Постави ръка до страницата и сравни написаните върху нея знаци с тези от снимката.

Бяха едни и същи.

Взе химикалка и внимателно подчерта символите върху снимката и написа „ключът?“ в полето срещу тях.

Текстът към снимката съобщаваше, че плочката е написана на същата азбука, наречена протоклинопис, която бе привлякла вниманието й към книгата. Била открита сред руините на библиотеката на Ашурбанипал^[1] на място, наречено Ал Хилах в днешен Ирак. Лив подчерта това място, върна се към началото на главата и започна да преглежда текста с надеждата да открие абзац, в който се споменава въпросната писменост.

Протоклинописът е най-старата форма на писменост и предшественик на всички съвременни форми на писан текст. Наричат го понякога „малан“ по името на племето, което го е създало, или „изгубения език на боговете“, тъй като древните вярвали, че тази писменост е предоставена в дар на човечеството от самите богове. Поради тази причина тя била използвана от висшите жреци в древното шумерско общество като средство за записване на най-свещените събития. Това ограничило употребата и разпространението на тази писменост и в крайна сметка довело до нейното отмиране. По време на нашествията на еламитите^[2] около 2000 г. пр.н.е. шумерските храмове били унищожени и жреците били избити. Познанието за езика изчезнало заедно с тях, а малкото на брой оцелели текстове не са достатъчни, за да позволят неговото реконструиране. Изследванията върху този език са възпрепятствани и от вековната практика на Института за древна писменост, който се намира в Цитаделата в древния град Руин, да изкупува и прибира в архивите си всички протоклинописни образци, които биха могли да представляват интерес за изследователите.

Въпреки че в салона на самолета бе доста топло, студени тръпки побиха Лив. Дори сега, когато се отдалечаваше от Руин със скорост от почти хиляда километра в час, тя като че ли не бе в състояние да се изплъзне от влиянието му. Отгърна на съдържанието и потърси „Институт за древна писменост“. Имаше цяла глава, посветена на него. Лив я зачете, изгаряща от нетърпение да научи колкото се може повече.

Институтът за древна писменост е създаден от монасите от Руин през IV в. пр.н.е. по времето, когато от древните земи на Месопотамия, „земята между двете реки“, излизат първите писмени системи.

Илюстрацията на съседната страница показваше съвременна карта, върху която бяха очертани границите на Месопотамия. Тя се простираше между реките Тигър и Ефрат, минаваше през цялата територия на Ирак, прекосяваше Северна Сирия и достигаше Югозападна Турция, за да завърши в подножието на планините Таурус, където от незапомнени времена се издигаше Цитаделата.

Първоначалната цел на Института била да събира и систематизира цялото писмено знание, което може да бъде изучено и съхранено. Смятало се, че това знание, предавано от разказвач на разказвач посредством устна традиция, е било компилирано от източници, по-близки до епохата на Сътворението, и следователно по-близки до Бог, затова към съхраняването му се отнасяли като към свещен дълг.

С течение на времето, с появата и възхода на други древни цивилизации, някои също пожелали да събират и пазят древното познание, както и да изучат и препишат произведенията, съхранявани в Цитаделата. Тя обаче, прославила се със своята потайност и мълчание, неизменно отказвала всякакви молби за достъп до архивите си.

В отговор на това големите цивилизации построили свои собствени библиотеки, като започнем с библиотеката на Ашурбанипал и продължим с царската библиотека в Александрия и с библиотеката в Пергам (на тях са посветени отделни глави). За известен период тези библиотеки се разраствали и просперирали, но когато цивилизациите, които ги създали и поддържали, се превърнали в руини, самите библиотеки били или унищожени, или ограбени от армиите на нашественици, или — по ирония на съдбата — книгите им били придобити от единствената библиотека, която останала незасегната: Голямата библиотека в Руин.

Лив обърна страницата и откри гравюра от XVIII в., пресъздаваща Голямата библиотека в Руин. На нея бяха изобразени мрачни пещери и тунели с лавици, отрупани с книги и глинени плочки. Монаси със свещи в ръце сновяха между сталагмитите, за да изучат неща, до които никой освен тях нямаше достъп. Под гравюрата бяха цитирани думите на д-р Парнезий, историк от Оксфорд, живял също през XVIII в., който бе казал, че „както всички пътища водят към Рим, така всички книги се четат в Руин“.

В наши дни, когато музеите започнаха да стават все по-богати и съперничеството между тях кой да изложи по-редки артефакти се изостри, институции от рода на „Гугенхайм“ и „Гети“ създадоха собствени отдели за древни писмени паметници. В резултат на това процъфтя черният пазар на древни текстове, който позволи такива съкровища като ръкописите от Мъртво море да станат обществено достояние, вместо да потънат в недрата на планинската крепост в Руин. И докато подобни открития помогнаха да обогатим знанията си по отношение на праисторическото ни минало, най-старите езици като протоклинописа и познанието, което носят те, остават загадка. Единствената надежда да я разбудим се крие в намирането на ключ.

Лив впери поглед в последната думи. Съвпадение ли бе това, или поличба? Обикновено тя не вярваше нито в едното, нито в другото, но пък нищо от случилото се през последните дни не попадаше в графата „обикновено“. Остави тази мисъл настрана и направи онова, които правеше винаги — зае се да проучва уликите и доказателствата.

Отново отгърна книгата на азбучния показалец и прегледа списъка с думи, започващи с буквата К. Няколко бяха страниците, на които ставаше въпрос за „ключ“. Започна от мястото, където въпросът бе разгледан най-подробно.

Най-прочутият ключ в историята на древните езици е Розетският камък. Преди откриването му през 1799 г. от Наполеоновата Комисия за науките и изкуствата не сме били в състояние да разчетем древноегипетските йероглифи. Надписът върху камъка, изложен първоначално в някой храм, представлява указ, който трябвало да бъде достъпен за всички, които минавали покрай него. Изсечен е около 196 г. пр.н.е., в епоха, когато езиците започнали да се развиват и разпространяват с бързи темпове. Указът бил написан на трите най-широко използвани езика по онова време: древногръцки, демотично писмо и египетски йероглифи. Сравняването на надписа, направен на добре познатия на учените гръцки език, с останалите, позволило на учените да разчетат другите два „изгубени“ езика.

Откриването на подобни „ключови“ камъни — които са в състояние да променят световната история — се смята за Светия Граал на археологическата ортография. Най-важен за учените е т.нар. Звезден камък или Imago Astrum, споменат в династичната история на Древен Вавилон като ключа към осмислянето на цялото древно познание. Смята се, че загубването на този камък е свързано с историята на Вавилонската кула. Докато камъкът не бъде намерен, няма да можем да разчетем най-древния от всички езици. Мнозина са убедени, че Imago Astrum е част от огромната колекция на Института за древна писменост в Руин. Някои дори вярват, че той е свързан с митичното Тайнство.

Бележката под линия препращаше към някаква илюстрация. Лив отгърна на нея и установи, че това е същата счупена каменна плоча, съдържаща символите, изписани и върху ръката й. Погледна ги отново и, на фона на прочетеното току-що, скритото им значение придоби доста по-мрачен смисъл. Изпита внезапно желание да изтрие знаците от кожата си, сякаш това щеше да я предпази от лудостта, която започваше да я обзема.

Разкопча колана на седалката си, остави книгата и тръгна с бързи крачки към тоалетната в предната част на самолета. Междувременно почеса ръката си, сякаш символите върху нея бяха инфектирали кожата й.

Дик протегна крака, надигна и тялото си, за да го освободи от менгемето на страничните облегалки за ръце. Ставите му изпукаха, когато се измъкна от затворническата килия, която представляваха седалките в икономичната класа. Той се надигна бавно и почувства как скърцащото му тяло приема обичайната си форма. Когато се изправи в цял ръст, главата му опря в тавана.

Момичето вече бе стигнало предния край на салона, след което изчезна зад вратата, която водеше към миниатюрната тоалетна. Дик вече крачеше по пътеката, когато на вратата светна знак „Заето“.

По време на целия полет бе разсъждавал върху две неща. Първото бе каква книга чете момичето, а второто бе свързано с възможността да го убие още в самолета, без да го заловят.

От съобщението, което бе получил на летището, ставаше ясно, че момичето представлява „непосредствена заплаха“ и трябва да бъде елиминирано „на всяка цена“. Дик обичаше този военен жаргон: оперативните термини и липсата на каквато и да било неяснота или двусмислие в заповедите. По ирония на съдбата обаче искаше ли да изпълни задачата си максимално бързо и ефективно, трябваше да изчака. Е, междувременно щеше да открие отговора на първия въпрос, който го измъчваше.

Стигна до празната седалка и хвърли поглед на книгата. Беше отворена на страница със снимки. Младата жена бе подчертала надписа към една от тях и бе надраскала нещо в полето. Той огледа почерка й. Беше елегантен и компактен, също като нея. Дик извади телефона от джоба си, огледа останалите пътници наоколо, убеди се, че спят, и снима страницата. Заглавието на книгата го изненада приятно. Протегна се за всеки случай — ако някой го наблюдаваше, щеше да реши, че е станал да се поразкърши, после се върна на мястото си. Вероятно, когато му дойдеше времето, щеше да успее да заведе момичето на някое тихо местенце, където първо да си поговорят. На някое и-зо-ли-ра-но местенце.

Рядко се срещаха красиви момичета, които също като него да обичат езика и думите.