Саймън Тойн
Ключът (90)

90.

Атанасий стана от бюрото, протегна се, за да се разкърши, и отиде до малката врата, която водеше към банята и тоалетната. След разговора си с отец Малахия двамата с Тома бяха претърсили базата данни за други трансфери с означението ASV 2. Бяха открили, че през последните три години кардинал Клементи е изпратил седем искания, два пъти повече, отколкото бяха пращани за предишните сто години. Първото от тези искания бе за каменната плоча, за която Атанасий бе убеден, че е Звездната карта. Това бе единственият артефакт, чието описание в каталога липсваше. От останалите шест четири бяха карти на Месопотамия, а другите две бяха древни пътеписи, в които авторите твърдяха, че са открили истинското местоположение на Едем.

В научната си дейност Атанасий неведнъж бе попадал на подобни легенди — фантасмагорични истории за дървета с вълшебни плодове и подземни пещери, пълни с купища злато. Никога не ги бе възприемал сериозно, а единствено като алегория или пък плод на богатото въображение на някой древен разказвач. Мнението му обаче нямаше значение — важното бе, че държавният секретар на Ватикана вярва в тези легенди.

Когато прекрачи прага, лампите светнаха и пред погледа му се разкри редица каменни мивки, срещу които бяха наредени дървени кабинки. Той влезе в най-далечната и затвори вратата.

В нея нямаше нищо, освен квадратно клекало — най-обикновена дупка в каменния под, която водеше право към канализацията. Встрани бе оставена кофа с вода и дървен черпак, които играеха ролята на първобитно тоалетно казанче. На вратата нямаше резе, затова Атанасий я затисна с гръб и извади от джоба си телефона, който му бе дал Гейбриъл. В мига, в който докосна дисплея, светлината му озари сумрачната кабинка. Атанасий извика съобщение, изпратено от Гейбриъл, после натисна прозорчето „отговори“ и описа накратко онова, което бе открил. Знаеше, че колкото повече се бави, толкова повече подозрения ще предизвика, затова побърза да натисне прозорчето „изпрати“.

В средата на екрана се появи малко прозорче: „Изпращането невъзможно“.

Опита отново и отново получи същото съобщение.

Вратата на тоалетната се отвори, някой отиде до една от мивките и започна да я пълни с вода. Атанасий пъхна телефона в джоба си, като внимаваше светлината на дисплея да не го издаде, и лисна вода в дупката, преди да отвори вратата.

Когато излезе, видя отец Тома да плиска лицето си с вода. Използва момента и му подаде телефона.

— Не работи — каза и погледна тревожно към вратата.

Тома взе телефона, погледна го и каза:

— Няма сигнал. Вероятно сме прекалено навътре в планината.

Атанасий изпадна в отчаяние. Бе хванат в капана на карантината и поне през следващите няколко дни нямаше да може да се измъкне от него. На всичко отгоре мястото на този капан се намираше прекалено навътре в планината, скрито зад дебели плътни скали. Трябваше да открие начин да се измъкне, в противен случай от информацията, която бе открил, нямаше да има никаква полза.

Тома му подаде телефона и Атанасий посегна да го вземе — и в този миг вратата зад тях се отвори.

На прага стоеше Аксел. Изгледа ги, но като че ли не видя мобилния телефон с блеснал екран.

Едва сега двамата забелязаха кръвта, която течеше от носа му. Миг по-късно лицето му се изкриви в агония и той рухна на колене и простена:

— Помогнете ми! Моля ви, помогнете ми…