Саймън Тойн
Ключът (45)

45.

Гейбриъл заразказва мъчително историята. Излагаше я късче по късче, преодолявайки болката и скръбта, но в един момент отделните подробности започнаха да се изливат като река и тъгата му отново се превърна в гняв. Когато приключи, подаде бележника на доктор Аната и се отпусна в кожения фотьойл, останал без капка сили.

Седяха в просторно помещение, някога било салон за приеми, а днес превърнато в богато оборудвана библиотека, в която книгите изпълваха всяка стена от пода до тавана и покриваха всяка хоризонтална повърхност. Електричество още нямаше, затова помещението бе озарено от една-единствена свещ, която създаваше усещането, че стаята принадлежи на миналото, а не е част от модерния град, който стенеше и виеше отвъд тежките завеси на прозорците.

Доктор Аната се взираше в бележника с пребледняло от шок лице. Познаваше Катрин Ман от много години, бе работила като неин неофициален съветник, бе споделяла с нея цялото си познание и всичките си открития, свързани с Цитаделата. Тя също бе мала, подобно на семейството на Гейбриъл, потомка на едно от двете най-древни племена. Другото бе яхве, обитателите на Цитаделата, които бяха откраднали Тайнството и бяха използвали мощта му за свои собствени цели.

Гейбриъл видя сълзите, напиращи в блесналите й от влага очи, когато тя завъртя бележника в ръцете си и сребърните пръстени отразиха светлината на свещта, когато дланите й погалиха тъмната кожа. Устните й оформиха неизречени думи. Тя явно се опитваше да зададе въпрос и когато най-сетне успя да го направи, гласът й потрепери от вълнение.

— Смяташ ли, че са я убили заради… смяташ ли, че търсят този бележник?

Гейбриъл поклати глава.

— Ако искаха него, ченгето щеше да го вземе. Повече ми прилича на операция по ликвидиране на свидетелите, която цели да елиминира всеки, който е проникнал във вътрешността на Цитаделата. Нямам представа какво има в бележника, но не смятам, че те подозират за съществуването му.

— Прочете ли го?

— Не. Дойдох направо тук. Нямах представа къде другаде да отида. Съжалявам, ако… не е трябвало да го правя. Не искам да те забърквам в неприятности. Ако искаш да си тръгна, просто кажи.

Доктор Аната го изгледа през полукръглите стъкла на очилата си за четене. Изгледа го с такова възмущение, каквото рядко бе виждал.

Любезността и сърдечността й му помогнаха да се почувства по-добре. Тя свали кожената подвързия и огледа корицата на бележника, поднесе я към свещта, за да видят и двамата какво е написано там.

Доктор Аната бе прекарала целия си живот в изучаване на митовете, свързани с Цитаделата. Бе написала по темата повече книги от всеки друг, отлично знаеше всички легенди и факти, свързани с нея. Затова когато отвори бележника и видя на страниците в средата му символите, образуващи обърнатото Тау, ахна смаяно. Гейбриъл разпозна почернелите от нагряване на пламък страници благодарение на игрите, които бе играл като дете с майка си. Някога тя му бе писала тайни послания, които той трябваше да открие. Прогони спомена и се съсредоточи върху текста, като го преведе наум от малански, който бе научил от майка си.

— Какво означава това? — попита Гейбриъл.

— Това е мит… или поне така смятах. Нарича се Огледалното пророчество, част от изгубеното познание на мала, словото Божие, записано и предавано тайно от онези, които се стремят да съхранят истината. — Тя докосна символите с пръст и проследи извитите форми на Т. — То е неразделна част от пророчеството, отвело теб и Лив в Цитаделата. И ако това е малайският еквивалент на библейската книга Битие, записала истината за Сътворението, Огледалното пророчество е нашата версия за книга Откровение. То разказва за края. Смята се, че е продиктувано на древните от самите богове и е записано на най-старата форма на човешка писменост, за да послужи като предупреждение. Този символ, обърнат наопаки, описва пътя, който трябва да изминем, и избора, който трябва да направим, когато стигнем до самия край.

Тя проследи с пръст централната линия на Тау.

— Виждаш ли как думите описват последователността на събитията, които вече настъпват?

Ключът отключва Тайнството

Тайнството се превръща в Ключ

И земята цяла ще потръпне

Погледна го. Очите й бяха увеличени от стъклата на очилата.

— Земетресението го доказва. Лив сигурно е отключила Тайнството.

Гейбриъл си спомни какво бе видял в планината и поклати глава.

— Не съм сигурен. Параклисът ми се стори празен.

Доктор Аната се поколеба. Бе прекарала целия си живот в опити да научи повече за легендата за Тайнството, бе прочела всяка теория, спекулираща с неговата същност, сама бе създала няколко теории. Не бе мечтала дори за възможността един ден да разговаря с някой, който да е бил вътре в Цитаделата, затова единствено скръбта на Гейбриъл я възпираше да го затрупа с въпроси, които изгаряше от желание да зададе.

— Разкажи ми какво видя — подкани го тя, отстъпила пред неумолимото си любопитство.

Гейбриъл сбърчи чело.

— Цитаделата е по-малка, отколкото си я представях. Има доста тесни и неудобни тунели, наподобяващи онези в мините. Параклисът на Тайнството се намира високо в планината в края на дълго стълбище от дялани камъни. Стените са покрити с остриета, а в края на олтара се издига Тау.

Аната се приведе напред.

— А какво представлява Тау?

— Това е… това е ковчег с формата на кръст, висок може би метър и половина. Когато стигнах там, Лив вече бе припаднала. Реших, че е мъртва. Предната част на Тау бе отворена, а вътрешността й бе празна, пълна с остриета като онези средновековни уреди за мъчения, наричани „желязна дева“.

— И в него нямаше нищо?

— Нищо.

Аната кимна.

— В такъв случай тя е освободила Тайнството. Явно си стигнал там след като се е случило. Това означава, че е задействано Огледалното пророчество. Кога за последен път е имало земетресение в Руин?

— Не зная. Може би преди двайсет или повече години. Възможно е да е просто съвпадение.

— Не вярвам в съвпадения, не и след всичко, което се случи. Вярвам в съдбата, в предопределението. Спомни си първото пророчество: всичко, което предсказва то, се сбъдна, дума по дума. — Тя премести пръст от новото пророчество към мястото, където линиите, образуващи Тау, се разделяха. — Това също ще се сбъдне. Ние вече сме достигнали този кръстопът, този избор — единият път води към светлината, другият води към мрака.

Гейбриъл прочете последните няколко реда, поразен от апокалиптичния им език.

… земята ще се разцепи…

… чума ще връхлети…

… края на дните…

— И как можем да го спрем?

— Не можем. Единственото, което можем да направим, е когато настъпи моментът, да изберем правилния път. — Тя посочи средната част на пророчеството. — Той е описан тук.

Гейбриъл прочете думите, без да обръща внимание на по-езотеричните места.

Ключът трябва да намери Дома на Звездната карта

И там да угаси огъня на Дракона до първо пълнолуние

— Какво е Звездната карта?

— Друг мит. Твърди се, че в древността, когато светът бил млад и се променял непрекъснато, първите святи мъже получи като дар език, на който да записват определени свещени истини. Сред нещата, които записали, били и координатите на тяхното най-свещено и забранено за всички останали място. И тъй като земята все още променяла своите очертания и релеф, те използвали за ориентир неизменните звезди и създали Imago Astrum, Звездната карта.

— Мястото, указано на нея — продължи тя, — било мястото, където човекът получил божествената частица — изначалния дом на всички нас — Едем, Райската градина. И тъй като Звездната карта разкрива местоположението й, тя се превърнала в най-бленувания артефакт на древния свят. Притежаването й било възприемано не само като свидетелство, че властта на даден цар наистина му е дадена от боговете, смятало се, че тя ще разкрие огромно съкровище на онзи, който я притежава. Сред онези, за които със сигурност се знае, че са я притежавали, са цар Соломон, лидийският цар Крез, Александър Велики — все легендарни владетели, прочути със своите богатства и власт. В знак на почит към божествената сила, дарила го с несметните съкровища, донесени от картата, всеки от тези велики владетели скрил част от своите богатства на свещено място. Направили го не само защото вярвали, че така ще умилостивят небесата, а и защото избрали места толкова свещени, но и толкова прокълнати, че никой да не посмее да посегне на техните съкровища. След смъртта на тези царе голяма част от богатствата им така и не била намерена. Ако това място съществува — и ако все още може да бъде открито — то би разкрило най-голямото съкровище в историята на човечеството. Злато, скъпоценности… несметни богатства.

— Какво е станало с картата?

— Това е въпрос, който си е задавал всеки император, учен или иманяр през последните две хиляди и петстотин години. В интерес на истината, никой не знае. За последен път Звездната карта е спомената в една хроника от IV век преди новата ера, когато умрял Александър Велики. Империята му била разделена, а Звездната карта — изгубена. Някои смятат, че е била плячкосана и отнесена в Персия, други — че е била скрита и впоследствие пренесена в Голямата библиотека в Александрия, построена в Египет в чест на покойния владетел. Римляните определено са смятали така. Юлий Цезар опожарил библиотеката в опитите си да открие Звездната карта, но не успял. Доста учени смятат, че именно Звездната карта е Тайнството, но този текст недвусмислено показва, че те са две отделни неща, които някой ден трябва да бъдат обединени, за да се изпълни пророчеството. Чудя се откъде ли Оскар е научил всичко това.

Обърна следващата страница и откри отговора. Гейбриъл също прочете написано и някогашният му гняв отново закипя като лава в гърлото на вулкан при вида на думите, изписани върху гърба на снимката:

Това открихме. Това е причината да ни убият.

Стигнаха края на съобщението и осъзнаха, че трябва да има още. Гейбриъл придърпа свещта, приближи празната страница над пламъка и започна да я движи отгоре, докато топлината не извади наяве плетеница от тунели и пещери, изпълнила цели две страници.

— Нали искаше да разбереш как изглежда Цитаделата отвътре — каза Гейбриъл. — Ето ти отговора.

Макар и груба, рисунката разкриваше мащабите и сложността на лабиринта, образуващ Цитаделата. Картата бе разделена на отделни нива или разрези, които представяха различни нива в рамките на планината, като колкото по-нагоре отиваха, толкова по-малко по площ ставаше съответното ниво. На най-малкото от всички бе изобразена врата, под която бе изписано: „збрн стълби вд към параклис на Тнств“. Самият Гейбриъл бе минал през тази врата и бе изкачил тези стълби. Използва мястото като отправна точка и проследи обратния си път надолу по тунелите, покрай вратата, която водеше към тайната градина, спусна се мислено по непознатите стълби и коридори в най-долната част на картата, към отдалечена пещера, белязана с кръст и нарисуван до него череп, досущ като в детска версия на пиратска карта на съкровище.

— Ето тук — каза той. — Тук е скрита Звездната карта.

— Какво обаче означава това? — попита Аната и посочи символа, нарисуван до кръста и черепа — XIV — числото четиринайсет, изписано с римски цифри.

Гейбриъл впери поглед в кръста и римските цифри, почувства внезапна умора и с безкрайно смирение осъзна какво всъщност трябва да направи. По-малко от две седмици след като се бе измъкнал като по чудо от място, от което никой друг освен собствения му дядо не бе успял да избяга, Гейбриъл трябваше да се върне и да проникне повторно в Цитаделата, за да се опита да открие онова, което Оскар бе скрил там.