Саймън Тойн
Ключът (100)

100.

Брат Атанасий винаги бе мразил тъмнината. Преди да посвети живота си на Господ и да влезе в Цитаделата, никога не му бе хрумвало, че се обрича на живот в тъмнина. Сега тунелите, които пронизваха по-голямата част от планината, изглеждаха в много по-добро състояние, отколкото по времето, когато бе постъпил тук — повечето бяха осветени с електрически крушки — но забранените горни участъци почти не се бяха променили през последните няколкостотин години.

В бързината си бе пропуснал да вземе фенерче, затова сега разчиташе на светлината от екрана на мобилния си телефон. Стори му се логично ярката фотография на пророчеството да осветява пътя му към човека, който се опитваше да го осуети.

Стигна до горната секция плувнал в пот и останал без дъх и притисна екрана към гърдите си, за да скрие светлината. Примигна, вгледа се в мрака и видя сияние. Идваше от един от по-малките тунели вляво, а не от този, който водеше към параклиса на Тайнството, както бе очаквал. Тръгна към мъждукащата светлина, скрил своята в пазвата си. Вървеше опипом, ориентираше се с длани, опрени в стените, и най-сетне се озова в отдавна забравен потънал в прах коридор, осеян с купчини камъни, които показваха колко немарливо е бил поддържан. Светлината идваше иззад открехната врата във въпросния коридор. Брат Атанасий усети и лек полъх, който му се стори особено приятен след застоялия въздух в лабиринта. Именно ветрецът го притегли към вратата.

Източникът на светлината се оказа горяща факла, поставена в ниша в стената. Пламъкът танцуваше, разлюлян от ветреца, който долиташе от прозореца.

В съзнанието си Атанасий си бе представял това място като сърцето на планината. Никога не му бе хрумвало, че колкото по-нагоре се изкачва, толкова по-тясна става планината и толкова по-близо до периферията й ще се озове.

Драган стоеше до прозореца с гръб към вратата. В първия момент Атанасий реши, че се моли, но в следващия миг той се обърна и Атанасий видя телефона, здраво стиснат в почернялата му ръка.

— Какво правиш? — попита Атанасий, осъзнал от собствен опит значението на издълбания в скалите прозорец.

Драган се озъби и лявата му ръка стисна дървеното Т-образно разпятие, окачено на колана му. Той го издърпа от пояса си, извади от него церемониален кинжал и се хвърли върху Атанасий.

Брат Атанасий се извърна рязко, грабна горящата факла от стената и я протегна пред себе си, за да го спре. Драган залитна, но се окопити и изрита вратата, за да я затвори.

Двамата започнаха да се въртят в кръг — никой не нападаше, но и никой не отстъпваше, тъй като и двамата съзнаваха, че само един от тях ще напусне това място жив.

— Опитвам се да оправя онова, което ти съсипа — каза Драган. — Опитвам се да върна Тайнството в планината. В мига, в който То я напусна, всичко започна да умира: първо sancti, после градината, а сега и всички останали. Болестта ще порази и теб, не си мисли, че ще те пощади. Опитвам се да спася и твоя живот.

— Ами момичето? А неговият живот? Или тя е приемлива жертва?

Драган се намръщи.

— Библията е пълна с примери за жертви, извършени в името на по-висше добро. Сам Христос е пожертвал собствения си живот!

— Христос е пожертвал живота си за благото на всички нас.

— Връщането на Тайнството в Цитаделата ще направи същото. Огледай се: земетресения, болести… Виж мен! — каза Драган и дръпна ръкава на расото си, за да разкрие съсухрената си почерняла ръка. — Всичко това се случи след изнасянето на Тайнството.

— Не е вярно. Тук винаги е имало земетресения. Винаги е имало глад, суша, епидемии. Да заключим едно невинно момиче в средновековен кръст, пълен с игли, за да уловим в капан божествения дух, който то носи в себе си… Божии служители като нас не бива да участват в подобни дела, каквато и цена да трябва да платим. Четох Библията на еретиците. Зная истинската история на Тайнството. Зная истинската история и на планината — каза брат Атанасий, протегна телефона със снимката на Огледалното пророчество и го остави на пода между тях. — Зная, че вярваш в това, което правиш. Но има и друг начин. Имаме шанс да оправим нещата. Прочети какво пише тук и сам се убеди. — С тези думи Атанасий отстъпи назад и отпусна горящата факла.

Драган пристъпи напред и взе телефона.

Атанасий го наблюдаваше как изчита думите на Огледалното пророчество. После каза:

— Имаме възможност да възстановим равновесието в света, но не и като повтаряме старите си грешки.

Драган поклати глава.

— Грешиш. Това доказва мъдростта на моите действия. Ако момичето наистина носи тайнството в себе си, тогава това е неговият дом — каза той и започна да се чеше през расото. — Тя трябва да се върне тук или ще умре. — Движенията му станаха по-трескави, а гласът му премина в писък. — И всички ние ще умрем заедно с нея — изкрещя той и заби нокти в плътта си. Болестта го бе пречупила напълно, както бе сторила с останалите монаси.