Виктор Юго
Човекът, който се смее (99) (Том 4)

II
Утайка

Гуинплейн излезе от къщата и се зае да изследва надлъж и шир Таринзово поле. Отиде навсякъде, където предишния ден още се виждаше естрада, палатка или кола. Нищо не бе останало. Чукаше по кръчмиците, макар да знаеше, че вътре няма никого. Тропаше навсякъде, където виждаше нещо, напомнящо прозорец или врата. Никакъв глас не се обади в пустошта. Сякаш смъртта бе минала оттук.

Мравунякът бе стъпкан. Очевидно това беше дело на полицията. Извършила бе нещо, което в наши дни се нарича „акция“. Таринзово поле беше повече от пусто, беше опустошено. Във всичките му ъгълчета се долавяха следи от жестоки нокти. Бяха, така да се каже, обърнали джобовете на този мизерен панаир и бяха изгребали всичко.

След като претърси навсякъде, Гуинплейн напусна боулинг грийна, навлезе в криволичещите улички на предградието, наречено Ист Пойнт, и се отправи към Темза.

Като измина няколко криволици сред тази мрежа от улички, оградени със стени от жив плет, усети свеж дъх на вода, чу глухото плъзгане на реката и изведнъж се намери пред някакъв парапет. Беше парапетът на Ефрок Стоун.

Този парапет ограждаше един много къс и тесен отсек от кей. Под парапета Ефрок Стоун стръмно се спускаше към тъмната вода.

Гуинплейн спря, облегна се на парапета, хвана главата си и се замисли. Някъде долу течеше водата.

Гледаше ли той водата? Не. Какво гледаше? Мрака. Не външния мрак, а мрака в себе си.

В печалния нощен пейзаж, на който той не обръщаше внимание, в дълбините, където погледът му не проникваше, можеха да се съзрат очертания на върлини и мачти. Под Ефрок Стоун имаше само вода, но нагоре по течението кеят постепенно се снишаваше и на известно разстояние се изравняваше с брега, край който бяха спрели доста кораби — едните току-що пристигнали, другите, готови да потеглят. Те бяха свързани с брега чрез малки мостчета, построени нарочно, от камък или дърво, или чрез прехвърлени дъски. Привързани за брега или закотвени, корабите стояха неподвижни. От тях не долиташе ни шум, ни стъпки, ни разговори, тъй като добрият навик на моряците е да спят колкото се може повече и да стават само когато имат работа. Ако случайно някой от тези кораби трябваше да потегли през нощта, по време на отлива, екипажът му още не бе събуден.

Едва се виждаха трюмовете — големи черни мехури, и въжата с преплетени сред тях стълби. Всичко беше бледо и смътно. Тук-там по някой червен светлинен сигнал пронизваше мъглата.

Гуинплейн не забелязваше нищо. Цялото му внимание бе насочено към съдбата.

Объркан пред неумолимата действителност мечтател, той бе потънал в дълбок размисъл.

Струваше му се, че някъде зад себе си чува като грохот на земетресение смеховете на лордовете.

Току-що се бе измъкнал от този смях. Измъкнал се бе, за да получи плесница.

И то от кого?

От брат си.

И след като се измъкна от смеха, след като получи плесницата и се устреми като ранена птица към гнездото си, за да избяга от омразата и да потърси любовта, какво намери?

Мрачини.

Никого.

Всичко бе изчезнало.

Той сравняваше тези мрачини със своята мечта.

Какво сгромолясване!

Така Гуинплейн бе стигнал до злокобния край, до пустотата. Щом Зеленият сандък бе заминал, вселената бе изчезнала.

Душата му беше заключена.

Той размишляваше.

Какво е могло да се случи? Къде бяха те? Очевидно бяха отвлечени. Щастието, което го бе сполетяло така ненадейно и го бе издигнало до висините, за тях се бе превърнало в катастрофа. Ясно беше, че никога вече не ще ги види. За това бяха взети мерки. А заедно с тях бяха очистили и всички обитатели на панаирното поле, като се започне с Никълъс и Говикъм, за да не може той да се добере до никакви сведения. Безмилостна разправа. Същата опасна обществена сила, която бе унищожила него в Камарата на лордовете, тях бе смачкала в бедната им колиба. Те бяха загубени. Деа бе загубена. Загубена за него. Завинаги. Небесни сили! Къде беше тя? И той, Гуинплейн, не е бил при нея, за да я защити!

Да се губиш в догадки за хора, които ги няма и са ти скъпи, значи да се подлагаш на изтезание. Той се подложи на такова изтезание. Всяко предположение, което му минеше през ума, се забиваше като острие в сърцето му и той вътрешно надаваше мрачен рев от болка.

Сред поредицата тревожни мисли той си припомни онзи очевидно злокобен човек, който му бе казал, че се нарича Баркилфедро. Този човек бе вписал в съзнанието му нещо неясно, което отново изникна в паметта му. Вписано с някакво отвратително мастило, сега то се появи като с огнени букви и Гуинплейн виждаше да пламтят в глъбината на мисълта му тайнствените думи, които днес му ставаха ясни: „Съдбата не отваря една врата, без да затвори друга.“

Всичко бе свършено. Над него падаха последни сенки. В живота на всеки човек може да настъпи краят на света, който важи само за него. Нарича се отчаяние. Душата се изпълва с падащи звезди.

Ето докъде бе стигнал той!

Беше се спуснала мъгла. Той бе потънал в нея. Тя се бе сгъстила пред очите му, беше нахлула в мозъка му. Бе заслепила погледа му и бе опиянила душата му. Всичко това бе траяло, докато мъглата се разсее. После всичко бе изчезнало — и мъглата, и животът му. Събуден от този сън, той бе останал сам.

Всичко бе изчезнало. Всичко си бе отишло. Всичко бе загубено. Мрак. Пустота. Такъв хоризонт се откриваше пред него.

Той беше сам.

Сам. Тази дума има синоним — смърт.

Отчаянието е брояч. Държи да си направи сбора. Нищо не му убягва. Всичко събира, не отминава дори стотинките. Укорява бога както заради гръмотевичните удари, така и заради убожданията с игла. Желае да знае точно на какво може да разчита за в бъдеще. Разсъждава, претегля, изчислява.

Мрачно външно охлаждане, под което продължава да тече разпалена лава.

Гуинплейн си направи преглед, направи преглед и на съдбата.

Поглед назад. Опасен ракурс.

Когато човек е на върха на планината, той гледа бездната. Когато е в дъното на бездната, гледа небето.

И си казва: „Бях там!“

Гуинплейн беше стигнал до дъното на нещастието.

И колко бързо бе станало всичко! Отвратителна пъргавина на злочестината. Тя е толкова тежка, че човек би помислил, че е бавна. Съвсем не. Смяташ, че понеже е студен, снегът би трябвало да е скован като зимата, а понеже е бял — да е неподвижен като саван. Но лавината опровергава това!

Лавината е сняг, превърнат в пещ. Тя си остава ледена, а поглъща. Над Гуинплейн се бе сринала лавина. Беше го изтръгнала като дрипа, изкоренила като дърво, тласнала, като да беше камък.

Той преповтори мислено своето падение. Задаваше си въпроси и си отговаряше. Страданието е разпит. Никой съдия не разпитва толкова подробно, колкото съвестта, когато води следствие по собственото си дело.

Какво количество угризение имаше в отчаянието му?

Той искаше да си даде сметка за това и разтвори съвестта си. Болезнена вивисекция.

Неговото отсъствие бе станало причина за катастрофа. Зависеше ли от него това отсъствие? Беше ли имал той свободата да избира в случая? Съвсем не. Той се бе почувствувал пленник. Какво го бе спряло и задържало? Затвор ли? Не. Верига? Не. Какво тогава? Тресавище. Той бе затънал в тресавището на величието.

Кому не се е случвало да е привидно свободен, а да се усеща като с вцепенени криле.

Беше попаднал в клопка. Примамката се превръща в пленничество.

Все пак — оттук произтичаха неговите угризения — дали той просто се бе покорил на онова, което му се бе представило? Не. Беше го приел.

Че върху него бяха действували с насилие и изненада, това до известна степен беше вярно; но нима и той от своя страна не се бе поддал до известна степен? Не беше виновен, че се бе оставил да го отведат, но че бе допуснал да се увлече — това беше негова грешка. Имаше един миг, когато той можеше да избира. Оня Баркилфедро го бе поставил пред една дилема и определено му бе дал възможността да реши съдбата си с една дума. Гуинплейн имаше възможност да каже „не“. А бе казал „да“.

Всичко бе произтекло от това „да“, произнесено в състояние на обърканост. Гуинплейн си даваше ясно сметка. Мисълта за това съгласие го изпълни сега с горчивина.

Но той се опита да се защити сам пред себе си и се запита дали наистина вината му бе толкова голяма затова, че бе приел да си възвърне правото, наследството, дома, като патриций да заеме мястото на дедите си, като сирак да получи отново името на баща си. Какво всъщност бе приел? Да бъде възстановен в правата си. От кого? От провидението.

Тогава Гуинплейн се разбунтува против себе си. Глупаво приемане! Каква сделка бе направил! Каква безсмислена замяна! Той бе на загуба срещу това провидение. Значи тъй? За да има два милиона рента, за да има шест-седем имения, за да има десетина-дванадесет двореца, за да има къщи в града и замъци в полето, за да има сто лакеи и хайки кучета, и каляски, и гербове, за да бъде съдник и законодател, за да носи корона и пурпурна мантия като крал, за да бъде барон и маркиз, за да бъде пер на Англия, той бе пожертвувал бараката на Урсус и усмивката на Деа! Заради едно несигурно величие, което сразява и поглъща човека, той бе пожертвувал щастието! Заради океана бе дал бисера. О, безумец! О, наивник! О, глупак!

Но все пак — и тук възражението отново стъпваше на твърда почва — в треската, която го бе обхванала, не всичко можеше да се нарече нездраво. Може би в отказа му би имало егоизъм, може би да приеме беше негов дълг. Какво трябваше да стори, след като тъй неочаквано бе станал лорд? Усложнените положения намират ума ни неподготвен. Така бе станало и с Гуинплейн. Дългът с неговите противоречиви повели, дългът, зовящ от всички страни едновременно, дълг многолик и почти противоречив — в такова объркано положение бе изпаднал Гуинплейн. Това го бе парализирало, особено по пътя между Корлеоне Лодж и Камарата на лордовете, и той не бе устоял. Онова което в живота се нарича издигане, фактически означава преминаване от прост към тревожен път. Къде за в бъдеще ще е праволинейността? Към кого е първият ни дълг? Към близките ни или към човешкия род? Нима човек не минава от малкото към голямото семейство? Изкачваш се и чувствуваш постоянно нарастваща тежест върху съвестта си и колкото си по-високо, толкова по-задължен се чувствуваш. Разширяват се правата ти, увеличава се и дългът. Преследва те натрапчивата мисъл, която може и да е илюзия, че пред теб се разтварят едновременно много пътища и пред входа на всеки от тях сякаш виждаш насочен пръста на съдбата. Къде да отидеш? Да се махнеш? Да останеш? Да вървиш напред? Да отстъпиш? Какво да сториш? Странно е, че дългът има и свои кръстопътища. Отговорността може да бъде лабиринт.

А когато човек носи в себе си някаква идея, когато той сам е въплъщението на даден факт, когато едновременно е и символ, и плът, и кръв, няма отговорността не е още по-смущаваща? Оттам произлизаше и загриженото покорство, и нямата тревога на Гуинплейн. Поради това именно той бе приел настойчивата покана да заседава в Камарата. Мислещият човек често е пасивен. Беше му се сторило, че чува непосредствената повеля на дълга. Да влезе в едно място, където може открито да говори за потисничеството и да поведе борба срещу него — нима това не означаваше осъществяване на най-съкровен и те му стремежи? И нима имаше право да откаже, когато му бе дадена думата, на него, чудовищен образец на човешкото общество, жив пример за кралските произволи, под които човечеството стене цели шест хиляди години? Имаше ли право да се отдръпне от огнения език, който се бе спуснал от небето над главата му?

Какво си бе казал той в мрачния и шеметен спор със съвестта си? Казал си бе следното:

„Народът е ням. Аз ще бъда неговият чудовищен защитник. Ще говоря заради немите. Ще говоря за малките на големите и за слабите на могъщите. Това е задачата на моята съдба. Бог има свои цели и ги изпълнява. Разбира се, странно е, че манерката на Хардкваноне, в която бе скрито превръщането на Гуинплейн в лорд Кланчарли, се е носила по морските вълни в продължение на петнадесет години, през течения и подмоли, през бури, и че цялата ярост на океана не й е сторила никакво зло. Разбирам защо. Има съдби, които съдържат тайни. Аз държа ключа на моята съдба и ще разкрия нейната загадка. Аз съм предопределен! Имам мисия. Ще бъда лордът на бедните. Ще говоря вместо всички отчаяни мълчаливци. Ще преведа заекванията им. Ще преведа тяхното ръмжене и вой, техния шепот, грохота на тълпите, недоизречените им жалби, неразбираемите гласове и всички тези зверски викове, които невежеството и страданията изтръгват от хората. Шумът на хората е нечленоразделен, както шумът на вятъра. Те викат, но виковете им остават неразбрани. Такъв вик е равносилен на мълчание, а мълчанието е тяхната слабост. Наложена слабост, която зове за помощ. Аз ще бъда тази помощ. Аз ще бъда разобличението. Ще бъда словото на народа. Благодарение на мен онези, другите, ще разберат. Ще бъда разкървавената уста, на която е изтръгнат намордникът. Ще кажа всичко. Това ще бъде велико дело.“

Да, красиво е да говориш вместо немите. Но да говориш на глухи, е тъжно. А такава беше втората част от неговото приключение.

Уви! Той се бе провалил.

Провалил се бе безвъзвратно.

Издигането, в което беше повярвал, щастливата съдба, цялата тази привидност, се бе сринала под него.

Какво падение! Да се сгромолиш в пяна от смехове.

Той бе повярвал, че е силен — толкова години бе плавал сред безбрежните страдания, а когато отнесе на щастливците печалния вик на цялата тази бездна, сблъска се с огромния риф на тяхното лекомислие. Той се бе сметнал за отмъстител, а стана клоун. Бе смятал да порази с гръм, а бе погъделичкал. Вместо вълнение бе срещнал подигравка. Той бе ридал и с това ги бе развеселил. Бе потънал сред тяхното веселие. Зловещо крушение.

И на какво се бяха смели те? На неговия смях.

Така това отвратително посегателство, чиито следи той бе запазил за цял живот, това осакатяване, което се бе превърнало във вечна усмивка, това лице, жигосано за кикот, образ на предполагаемото задоволство на народите от техните потисници, тази весела маска, създадена чрез изтезание, тази захилена паст, която той носеше вместо лице, това клеймо, означаващо „jussu regis“, това свидетелство за престъплението, извършено от краля срещу него, символ на престъплението, извършено от монархията срещу целия народ, бе възтържествувало над него, то го бе смазало и обвинението против палача се бе превърнало в присъда над жертвата! Чудовищен провал на справедливостта.

След като бе унищожила баща му, монархията бе унищожила и него. Злото, което бе направено, послужи като предлог и повод за злото, което оставаше да се направи. Срещу кого се бяха възмутили лордовете? Срещу мъчителя? Не. Срещу измъчения. От една страна — тронът, от друга — народът; от едната страна — Джеймс II, от другата — Гуинплейн. Разбира се, това съпоставяне изваждаше на светлина едно покушение и едно престъпление. Кое беше покушението? Да се оплачеш. Кое беше престъплението? Да страдаш. Мизерията трябва да се крие и да мълчи, иначе тя е посегателство срещу короната. Впрочем дали тези хора, които бяха разпънали Гуинплейн на колелото на сарказма, бяха зли? Не, но те бяха жертва на своята съдба — бяха щастливи. Бяха палачи, без да подозират. Бяха в добро настроение. Бяха счели Гуинплейн за излишен. Той бе разпорил корема си, изтръгнал бе вътрешностите и сърцето си и им ги бе показал, а те му крещяха: „Играй, клоуне!“ И най-ужасното бе, че и самият той се смееше. Страшна верига оковаваше душата му и не позволяваше на мисълта да се покаже върху лицето му. Обезобразяването засягаше и неговия дух. И докато съвестта му се възмущаваше, собственото му лице я опровергаваше и се хилеше. Свършено бе. Той беше Човекът, който се смее, кариатида на света, който плаче. Замръзнала в грозен кикот мъка, понесла тежестта на един свят от нещастия и завинаги зазидана във веселостта, в иронията, в хорското забавление. Заедно с всички потиснати, чието въплъщение беше, той споделяше отвратителното проклятие да бъде отчаяние, което хората не вземат на сериозно. Шегуваха се с мъката му. Той беше някакъв огромен палячо, породен от безизходността на човешкото нещастие, беглец от своята каторга, произведен в бог, изкачил се от дъното на сганта до подножието на трона, смесен със съзвездията, и след като бе развеселявал прокълнатите, бе развеселил и избраниците! Целият му запас от благородство, от възторг, от красноречие, от сърдечност, от душевна благост, от ярост, от гняв, от любов, от неизразима мъка бе стигнал само за да предизвика изблик на смях! И той разбра — както бе казал и на лордовете, — че това не е изключение, а нещо естествено, обикновено, толкова разпространено и така тясно преплетено с всекидневието, че за него вече и не мислеха. Умиращият от глад се смее, просякът се смее, проститутката се смее, сиракът, за да печели хляба си, се смее, робът се смее, войникът се смее, народът се смее. Така е устроено човешкото общество, че всяка гибел, всички мизерии, всички катастрофи, всички трески, всички язви, всички агонии се стапят над бездната в една ужасна гримаса на веселие. И той именно беше синтез на тази гримаса. Беше нейното въплъщение. Небесният закон, неизвестната сила, която управлява, бе пожелала един видим и осезаем призрак, призрак от плът и кръв, да олицетвори чудовищната пародия, която ние наричаме свят. Той беше призрак.

Неотменима съдба.

Той бе крещял: „Милост за страдалците!“ Напразно.

Бе пожелал да възбуди съжаление — беше възбудил ужас. Такова е естеството на призраците.

Но той не беше само призрак, беше и човек. Това беше неговата разкъсваща мъка. Външно призрак, вътрешно — човек. Човек може би повече от всеки друг, защото двойната му съдба олицетворяваше цялото човечество. И докато цялото човечество се съдържаше в него, той го чувствуваше вън от себе си.

В живота му имаше нещо непреодолимо. Какъв беше той? Окаяник? Не, защото беше лорд. Какъв беше? Лорд? Не, защото беше бунтовник. Той беше Носителят на светлина, страшен смутител на празненства. Той не беше сатана, разбира се, но беше Луцифер. Той пристигаше злокобен и носеше в ръката си факел.

Злокобен за кого? За зловещите. Страшен за кого? За страшните. Затова именно те го отхвърлиха. Да влезе в тяхната среда? Да го приемат? Никога. Непреодолимата преграда между него и тях беше не ужасяващата му маска, а мислите му. Думите му им се бяха сторили по-отблъскващи от лицето му. Нито една негова мисъл не можеше да бъде приета от света на тези велики и могъщи хора, в който една зла орисница бе пожелала да се роди и от който друга го бе прокудила. Между хората и истинския му образ имаше една маска, а между обществото и съзнанието му — стена. Като пътуващ акробат, той още от детинство се бе смесил с обширната жилава и здрава среда, наречена народ, беше наситен с магнетизма на тълпите, беше се слял с огромната човешка душа и по този начин бе загубил чувството си към владетелските класи. Горе той беше невъзможен. Връщаше се цял измокрен от кладенеца, наречен истина. Цял бе пропит със зловонието на бездната. Той бе отвратителен за тези властелини, парфюмирани с лъжи. За онзи, който живее с фикции, истината е отблъскваща. Жадният за ласкателства повръща от случайно погълнатата действителност. Онова, което той, Гуинплейн, им носеше, не беше за пред хора. Какво бе то? Разум, мъдрост, справедливост. Могъщите го отхвърлиха с погнуса.

Между тях имаше епископи. Той им носеше бог. Що за нахалство!

Противоположните полюси се отблъскват. Никакво смесване не е възможно. Липсва преход. Срещу гордостта, съсредоточена в една каста, бе застанала лице с лице нищетата, съсредоточена в един човек, и целият резултат от тази страшна съпоставка беше само един яростен вик.

Да обвиняваш, е безполезно. Достатъчно е да констатираш. Сред този размисъл, който бележеше края на неговата съдба, Гуинплейн констатираше огромното безсмислие на своето усилие. Констатираше глухотата на високопоставените. Привилегированите нямат уши за отритнатите от съдбата. Грешка на привилегированите ли е това? Не. Уви, това е техен закон. Простете им. Да се вълнуват, за тях би означавало да абдикират. От господарите и от принцовете нищо не може да се очаква. Задоволеният е неумолим. За сития гладният не съществува. Щастливците не щат да знаят за нищо вън от себе си и се изолират. На прага на техния рай, както на прага на ада, трябва да се сложи надписа: „Оставете всяка надежда“.

Гуинплейн беше приет като призрак, попаднал сред богове.

При тази мисъл всичко в него се разбунтува. Не, той не беше призрак, беше човек. Беше им го казал, беше им го изкрещял — той беше Човекът.

Не беше привидение, а тръпнеща плът. Имаше мозък и мислеше. Имаше сърце и обичаше. Имаше душа и се надяваше. Всъщност дори цялата му вина беше в това, че твърде много се бе надявал.

Уви! Той бе преувеличил надеждите си дотам, че да повярва в това блестящо и мрачно нещо — висшето общество. Той, който беше вън от него, се бе върнал в него.

И веднага още, със стъпването си в него, то му бе дало трите си големи дарове: брак, род, каста. Бракът? На прага му той бе видял проституцията. Родът? Собственият му брат му бе ударил плесница и на другия ден го очакваше със сабя в ръка. Кастата? Тя преди малко му се бе изсмяла в лицето, на него — патриция, на него — нещастника. Той бе отхвърлен почти преди да бъде приет. И тези три първи стъпки в дълбоката социална сянка бяха открили пред краката му три бездни.

Цялото му нещастие бе започнало с едно предателско преобразяване. И тази катастрофа се бе приближила към него под образа на апотеоз! „Изкачи се!“ означаваше „Слез!“.

Той бе обратното на Йов. При него злощастието бе започнало с благополучие.

О, трагична човешка загадка! Ето значи какви са клопките! Като дете той се бе борил с нощта и я бе победил. Като мъж се бе борил със съдбата и я бе сразил. Обезобразен, той бе станал лъчезарен, нещастен, бе станал щастлив. От заточението си бе съумял да направи свое убежище. Скитник, той се бе борил с просторите и като птиците небесни бе намирал своята трошица хляб. Див и самотен, той се бе борил против тълпата и я бе превърнал в своя приятелка. Атлет, той се беше борил против този лъв, народа, и го бе опитомил. Беден, той се беше борил против отчаянието, бе се справил с мрачната необходимост да живее и бе прибавил към мизерията си толкова радости на сърцето, че бе превърнал бедността си в богатство. Бе успял да се почувствува победител на живота. И изведнъж нови сили бяха връхлетели върху него от дъното на неизвестността, вече не със заплахи, а с милувки и усмивки; пред него, цял проникнат от ангелска любов, се бе явила демонична и материална любов; той, който бе живял с идеалното, бе обсебен от плътта; бе чул сладострастни думи, прилични на гневни крясъци; бе почувствувал прегръдка на женски ръце, които приличаха на възли на смок; след просветлението на истината бе дошло опиянението от лъжата — защото не плътта е реалното, а душата. Плътта е пепел, душата е пламък. Хората, с които бе свързан чрез бедността и чрез труда и които бяха истинското му семейство, бяха заменени от общественото семейство, но с опетнена кръв, и преди още да е влязъл в него, ето че се намираше в кървава разпра с един възможен братоубиец. Уви! Той се бе оставил да бъде наново издигнат в това общество, за което Брантом^[1], когото той не бе чел, е казал: „Синът с право може да извика баща си на дуел.“ Фаталната съдба му бе изкрещяла: „Ти не си от тълпата, ти си от избраниците!“ И бе отворила над главата му, като врата към небето, обществения таван, и го бе тласнала в този отвор, и го бе накарала да изскочи, неочакван и страшен, сред принцовете и господарите.

Неочаквано той бе видял около себе си вместо народа, който го приветствуваше, велможи, които го проклинаха. Мрачна метаморфоза. Позорно възвеличаване! Внезапно ограбване на всичко, което съставляваше неговото щастие! Опустошаване на живота му чрез освиркване! Всички тези орли бяха разкъсали с човките си и Гуинплейн, и Кланчарли, и лорда, и циркаджията, и миналата, и новата му съдба!

Каква полза имаше от това, че бе започнал живота си с тържество над препятствията? Каква полза, че в началото бе победил? Уви, човек трябва да стигне до пропаст, иначе съдбата не е завършена.

Така полунасила, полудоброволно, защото след уопънтейка бе имал работа с Баркилфедро и донякъде сам се бе съгласил да бъде отвлечен, той бе напуснал реалното заради химеричното, истинското заради фалшивото, Деа заради Джоузиан, любовта заради гордостта, свободата заради могъществото, гордата и бедняшка работа заради благоденствието, изпълнено с неясна отговорност, сянката, в която е бог, заради пламъците, където са демоните, рая заради Олимп!

Той бе отхапал от златния плод. Сега плюеше пепел.

Жалък резултат. Объркване, провал, падение и разруха, дръзко прогонване на всички негови надежди под бича на подигравките, безкрайно разочарование. И какво да прави сега? Какво съзираше, ако погледнеше към утрешния ден? Една гола сабя, чийто връх бе насочен към гърдите му и чиято дръжка държеше собственият му брат. Виждаше само отвратителния блясък на тази сабя. Останалото — Джоузиан, Камарата на лордовете, беше зад него, в чудовищна светлосянка, изпълнена с трагични силуети.

И този брат, който му се бе сторил толкова благороден и храбър! Уви! Този Том-Джим-Джак, който бе защитил Гуинплейн, този лорд Дейвид, който бе защитил лорд Кланчарли, той едва го бе зърнал, бе имал само време да получи от него плесница и да го обикне.

Колко нещастия!

Вече му бе невъзможно да отиде по-далеч. Около него всичко бе сринато. Впрочем и защо ли? Дъното на отчаянието е пълно с умора.

Опитът бе направен и не можеше да се започне отначало.

Гуинплейн беше като играч, който едно след друго е изиграл всичките си козове. Той се бе оставил да го завлекат в ужасна комарджийница. Без точно да си дава сметка за онова, което върши, защото илюзията трови именно така, незабелязано, той бе заложил Деа заради Джоузиан. Бе спечелил едно чудовище. Бе заложил Урсус заради едно семейство и го бяха опозорили. Беше заложил циркаджийската естрада срещу лордско място. Имаше ръкопляскания, получи клетви. Последната му карта току-що бе хвърлена върху фаталната зелена покривка на пустия боулинг грийн. Гуинплейн бе загубил. Оставаше само да се разплати. Плащай, клетнико!

Поразените от гръм са почти неподвижни. Гуинплейн стоеше неподвижен. Ако някой го видеше отдалеч, изправен край парапета в мрачината, би помислил, че е камък.

Адът, змията и размислите се вият на кълбо. Гуинплейн слизаше по гробовните спирали на задълбочения размисъл.

Той преценяваше света, който току-що едва бе зърнал, с хладния поглед на окончателната равносметка. Брак, но без любов, семейство, но без братски чувства; богатство, но без съвест; красота, но без свян; правосъдие, но без справедливост; ред, но без равновесие; могъщество, но без разум; власт, но чрез безправие; блясък, но без светлина. Неумолима равносметка. Той подробно разгледа това последно видение, в което мисълта му се бе съсредоточила. Последователно премисли съдбата, положението, обществото и самия себе си. Какво бе съдбата? Клопка. Положението? Отчаяние. Обществото? Омраза. А самият той? Един победен. И от дъното на душата си извика: „Обществото е мащеха; природата е майка. Обществото е светът на тялото; природата е светът на душата. Обществото води до ковчега, до чамовия сандък в трапа, до червеите и там свършва. Природата води към крилат устрем, към преображение в зората, към издигане в небесата и оттам започва наново.“

Постепенно изпадаше в пароксизъм. Злокобна вихрушка. Последен блясък осветява нещата, които свършват, и човек отново вижда всичко.

Който съди, съпоставя. Гуинплейн сравни онова, което обществото му бе дало и което природата му бе дала. Колко добра се бе показала природата към него! Колко много му бе помагала тя, която е душата! Бяха му отнели всичко, всичко, дори и лицето, а душата му бе върнала всичко. Всичко, дори и лицето, защото на този свят имаше една неземна сляпа девойка, създадена нарочно за него, която не виждаше грозотата му, а виждаше красотата му.

И той бе допуснал да го разделят от нея! От това прекрасно същество, от това сърце, от това създание, което го приемаше, от тази нежност, от този божествен сляп поглед, единствения, който наистина го виждаше на този свят — от всичко това той се беше откъснал! Деа беше негова сестра, защото той усещаше голямата й обич, тайнствена като лазура, побрала в себе си цялото небе. Когато беше мъничка, за него Деа беше светата Дева; защото всяко дете си има своя света Дева и животът винаги започва с брак на души, осъществен в пълна невинност от две малки, непосветени девствености. Деа беше негова съпруга, защото те си имаха гнездо на най-високото клонче на непроницаемото дърво Хименей. Деа беше дори нещо повече — тя беше неговата светлина, защото без нея всичко беше пустота, и той я виждаше увенчана с лъчи. Какво ще стане с него без Деа? Какво да прави с всичко, което беше в него? Без нея нищо у него не живееше. Как бе могъл дори за миг да я изпусне от погледа си? О, нещастник! Той бе допуснал да го отдалечат от пътеводната му звезда, а там, където действуват грозните, незнайни сили на притеглянето, отдалечаването веднага води до пропаст! Къде беше тя, неговата звезда? Деа! Деа! Деа! Деа! Уви! Той бе загубил светлината си. Махнете звездите, какво остава от небето? Чернота. Но защо всичко това си бе отишло? О, колко щастлив бе той преди! Заради него бог отново бе създал рая, и то прекалено точно, дотам, че бе оставил в този рай да се вмъкне и змията! Но този път изкусеният беше мъжът. Той бе привлечен навън и попадна в ужасна клопка — сред хаоса на черните смехове, който е ад! Злокоба! Злокоба! Колко ужасно беше всичко, което го бе привлякло! Какво представляваше тази Джоузиан? О, тази страшна жена, полуживотно, полубожество! Сега Гуинплейн се намираше на обратния склон на изкачването си и виждаше обратната страна на заслепението си. Беше зловещо. Класата на господарите беше безобразна, короната беше отвратителна, пурпурната мантия беше злокобна, дворците бяха отровни, трофеите, статуите, гербовете бяха подозрителни, въздухът, който се дишаше там, бе нездрав и предателски и влудяваше човека. О, какви великолепни дрипи имаше панаирджията Гуинплейн! О, къде беше Зеленият сандък, бедността, радостта, сладкият скитнически живот, когато те всички бяха заедно, на ято, като лястовички! Бяха неразделни, всеки миг се виждаха — вечер, сутрин, на трапезата се побутваха с лакът, коленете им се докосваха, пиеха от същата чаша, слънцето влизаше през прозорчето, но то беше само слънце, а любовта беше Деа. Нощем всеки усещаше, че другият спи недалеч, и сънят на Деа отиваше да кацне върху Гуинплейн, а сънят на Гуинплейн отиваше тайнствено да разцъфти над Деа! И на утрото не бяха напълно сигурни дали сред синия облак на сънищата не си бяха разменили целувки. Цялата невинност бе събрана в Деа, цялата мъдрост — в Урсус. Скитаха от град на град. Черпеха сили и опора от откритата и сърдечна радост на народа. Бяха като прелитащи ангели, достатъчно човеци, за да ходят по земята, и с не достатъчно големи криле, за да могат да отлетят. И сега — всичко това бе изчезнало! Къде? Възможно ли е да е било заличено? Какъв гробовен вятър го бе отвял? Нима си бе отишло? Нима е загубено? Уви, глухите всемогъщи сили, които тегнат над дребния народ, разполагат с целия възможен мрак и са способни на всичко! Какво им бяха сторили? И той не е бил там, за да ги закриля, да се опълчи, да ги запази, да ги защити като лорд — с титлата, със сана и със сабята си, като панаирджия — с юмруци и нокти!

И тук в съзнанието му отново изникна една горчива мисъл, най-горчивата от всички може би. Всъщност той не би могъл да ги защити! Той именно ги бе погубил. Тъкмо за да запази него, лорд Кланчарли, за да отдели неговото достойнство от допира му с тях, подлото обществено всемогъщество бе връхлетяло върху тях. За него най-добрият начин да ги предпази беше да изчезне и тогава онези нямаше да имат вече повод да ги преследват. Ако него го няма, тях ще ги оставят на спокойствие. Мисълта му навлизаше в смразяващ процеп. О, защо бе допуснал да го отделят от Деа? Нима неговият пръв дълг не беше спрямо Деа? Да служи и да защищава народа! Но Деа беше именно народът! Деа беше сирачето, беше сляпата, беше човечеството! О, какво ли са им сторили? Каква мъка е съжалението! Неговото отсъствие бе оставило свобода на действие за катастрофата. Той би споделил съдбата им. Или би ги взел и би ги отвел със себе си, или би погинал заедно с тях. Какво да прави сега без тях? Гуинплейн без Деа — възможно ли е това? Без Деа за него нищо не съществува! О, свършено беше! Сега любимите му близки безвъзвратно бяха потънали в неизвестността. Всичко бе изчерпано. Впрочем така осъден и прокълнат, имаше ли вече смисъл Гуинплейн да се бори? Нищо вече не можеше да очаква нито от хората, нито от небето. Деа! Деа! Къде е Деа? Загубена. Как? Загубена! Онзи, който е загубил душата си, може да я намери само на едно място — в смъртта.

Отчаян, обезумял от мъка Гуинплейн решително сложи ръка на парапета, сякаш бе намерил разрешение, и погледна към реката.

Три нощи вече не бе спал. Тресеше го. Мислите му, които смяташе за ясни, бяха объркани. Чувствуваше непреодолима нужда от сън. Постоя известно време така наведен над водата. Сянката му предлагаше голямо спокойно легло — безкрайността на мрака. Злокобно изкушение.

Той свали дрехата си, сгъна я и я сложи върху парапета. После разкопча жилетката си. В мига, когато щеше да я съблече, ръката му напипа нещо в джоба. Беше червеният бележник, който „библиотекарят“ на Камарата на лордовете му бе дал. Извади бележника от джоба, разгледа го на разсеяната нощна светлина, видя в него молива, взе го и върху първата попаднала му бяла страница написа следните два реда:

„Аз си отивам. Нека брат ми Дейвид ме замести и нека бъде щастлив!“

И се подписа: „Фърмън Кланчарли, пер на Англия“.

После свали жилетката и я сложи върху дрехата. Махна шапката си и я постави отгоре на жилетката. Пъхна в шапката бележника, отворен на страницата, на която бе написал завещанието си. Зърна един камък на земята, взе го и го сложи в шапката.

След като направи всичко това, погледна безбрежния мрак над себе си.

После главата му бавно се отпусна, сякаш теглена от невидимата нишка на бездните.

Между камъните в подпората на парапета имаше една дупка. Гуинплейн стъпи в нея, така че коляното му се издигна над парапета и той вече можеше да прекрачи без никакво усилие.

Скръсти ръце зад гърба си и се наведе.

— Така да бъде! — рече той.

И втренчи поглед в дълбоката вода.

В този миг почувствува близване по ръцете.

Стресна се и се извърна.

Зад него стоеше Хомо.