Виктор Юго
Човекът, който се смее (33) (Том 4)

VI
Пробуждането

Денят започваше мрачно. Тъжна светлина проникна в колибата. Беше ледено зазоряване. Бледите му лъчи придаваха зловеща действителност на нещата, белязани с призрачност от нощта, но не събуди децата — те спяха прегърнати. В колибата беше топло. Спокойното им дишане се редуваше като шума на кротки вълни. Вън ураганът бе стихнал. Здрачната светлина бавно обхващаше хоризонта. Съзвездията гаснеха като духнати една след друга свещи. Упорствуваха само няколко едри звезди. Дълбоката песен на безкрая долиташе откъм морето.

Печката не бе съвсем загаснала. Зората постепенно преминаваше в ден. Момчето спеше по-леко от момичето — чувствуваше се нещо като пазач и страж. При един по-ярък лъч, който проникна през прозореца, то отвори очи; детският сън свършва със забрава. То остана да лежи в полудрямка, без да знае къде се намира, нито какво има до него, без да прави усилие да си припомни, загледано в тавана — представяше си разни фигури, свързвайки очертанията на буквите от надписа „Урсус, философ“, които гледаше, без да може да ги разчете, защото не знаеше да чете.

Шум на ключалка, в която пъхат ключ, го накара да изправи глава.

Вратата се отвори, подвижната стълбичка се смъкна. Урсус се връщаше. Той изкачи трите стъпала, държейки в ръка угасналия си фенер.

Същевременно се чу тропотът на четири лапи, които заизкачваха пъргаво стълбата. Беше Хомо, който следваше Урсус и също се прибираше в дома си.

Събудено, момчето трепна.

Вероятно изгладнял, вълкът бе отворил муцуна, от която се показваха ослепително белите му зъби.

Той се спря насред стълбата и опря двете си предни лапи на прага като проповедник на амвон. Подуши от разстояние сандъка, който не бе свикнал да гледа зает от такива същества. В рамката на вратата вълчето му туловище се очертаваше черно на утринната светлина. Най-сетне Хомо се реши и влезе.

Като видя вълка в колибата, момчето се измъкна от мечата кожа, стана и се изправи пред малката, коя го сякаш спеше още по-дълбоко.

Урсус тъкмо бе закачил фенера на гвоздея на тавана. Мълчалив и замислен, той бавно развърза колана с инструментите и го сложи на лавицата. Не поглеждаше нищо и сякаш нищо не виждаше. Очите му бяха като стъклени. Нещо дълбоко вълнуваше съзнанието му. Най-сетне мисълта му се изля както обикновено в буен поток от думи. Той извика:

— Наистина щастливка! Мъртва, съвсем мъртва.

Клекна, за да сложи лопата ситен торф в печката, и докато бъркаше с дилафа, мърмореше:

— Едва успях да я намеря. Някаква зла сила я бе зарила на две стъпки под снега. Без Хомо, който вижда толкова ясно с носа си, колкото Христофор Колумб е виждал с ума си, още щях да газя снега и да си играя на криеница със смъртта. Диоген е взел фенера си, за да търси човека, а аз, за да търся жена. Той намерил сарказъм, аз намерих скръб. Колко беше студена! Пипнах ръката й — камък. Какво мълчание в очите й! Как може човек да бъде толкова глупав, че да умре, оставяйки след себе си дете! Сега няма да ни е лесно да се поберем тримата в тая кутия! Ама че беда! Ето че вече си имам домочадие — дъщеря и син!

Докато Урсус говореше, Хомо се беше настанил до печката. Ръчичката на момиченцето висеше между печката и сандъка. Вълкът започна да я ближе.

Той я ближеше толкова внимателно, че детето не се събуди.

Урсус се обърна.

— Добре, Хомо. Аз ще бъда бащата, а ти ще бъдеш чичото.

После отново се зае с философското си занимание — кладеше огъня, без да прекъсва монолога си.

— Осиновяване. Решено. Впрочем Хомо е съгласен.

Изправи се.

— Бих искал да знам кой е отговорен за тази смърт. Дали хората, или…

Очите му се плъзнаха нагоре, някъде високо, и той едва чуто прошепна:

— Ти?…

После челото му се сведе под някаква тежест и той отново поде:

— Нощта си е дала труд да убие тази жена.

Когато пак вдигна глава, погледът му се спря върху лицето на момчето, което се беше събудило и го слушаше. Урсус го запита грубо:

— Какво се смееш?

Момчето отвърна:

— Не се смея.

Урсус се сепна, няколко мига го гледа втренчено и мълчаливо и рече:

— Тогава си страшен.

През нощта вътрешността на колибата беше толкова слабо осветена, че Урсус още не бе видял лицето на момчето. Сега зарите на деня му го разкриха.

Той сложи ръце върху раменете на детето, започна да разглежда с все по-тревожно внимание лицето му и извика:

— Не се смей де!

— Аз не се смея — каза детето.

Урсус потръпна от главата до нозете.

— Смееш се, ти казвам.

После го прегърна, разтърси го колкото със съжаление, толкова и с гняв и попита грубо:

— Кой те нареди така?

Детето отвърна:

— Не разбирам какво искате да кажете.

Урсус поде:

— Откога ти е тоя смях?

— Винаги съм си бил такъв — рече детето.

Урсус се извърна към сандъка и измърмори полугласно:

— Мислех, че тия работи вече не се вършат.

Взе изпод главата на момиченцето — много внимателно, за да не го събуди — книгата, която бе сложил вместо възглавница, и пошепна:

— Да видим у Конкуест.

Беше голяма книга, подвързана с мек пергамент. Той я прелисти с палец, спря на една страница, разтвори книгата на печката и прочете:

— „De denasatis.“^[1] Това е — рече.

И продължи:

— „Bucca fissa usque ad aures, genzivis denudatis, nasoque murdridato, masca eris, et ridebis semper.“^[2] Точно това.

После сложи книгата на една от лавиците, мърморейки:

— Задълбочаването в тая история не ще да е здравословно. Да останем на повърхността. Смей се, момчето ми.

Момиченцето се разбуди и поздрави с плач.

— Хайде, кърмачко, дай й да суче! — рече Урсус.

Малката бе седнала. Урсус взе шишето от печката и й го подаде.

В този миг слънцето изгряваше. Беше на самата линия на хоризонта. Червените му лъчи влизаха през стъклото и биеха право в лицето на момиченцето. Зениците на детето, устремени към слънцето, отразяваха като две огледала пурпурната топка. Зениците бяха неподвижни, клепачите също.

— Я гледай — рече Урсус, — тя е сляпа.