Виктор Юго
Човекът, който се смее (21) (Том 4)

XII
Схватка с рифа

Нещастниците от „Матутина“ веднага разбраха тази тайнствена насмешка. Като съзряха фара, те отначало се ободриха, после изпаднаха в отчаяние. Нищо не можеха да направят, нищо не можеха дори да се опитат да направят. Онова, което е казано за царете, може да се каже и за вълните. Човек е тяхна играчка, тяхна жертва. Принуден е да понася всичките им безумства. Северозападният вятър тласкаше урката към Каскетс и тя се покоряваше. Не можеше да се съпротивлява. Летеше към рифа. Корабокрушенците усещаха как дъното се надига; ако можеха да пуснат лот, той би показал не повече от три-четири разтега. Те слушаха глухото бучене на водата, нахлуваща в дълбоките подводни дупки на скалата. Под фара съзряха нещо като тъмна ивица между две гранитни остриета — тесния вход на ужасния малък див залив, отгатваха, че е пълен със скелети на хора и кораби. Това бе по-скоро паст на пещера, отколкото вход на пристанище. В желязната си клетка високата клада пращеше, свиреп пурпур озаряваше бурята, от срещата на пламъка с градушката мъглата помътняваше, черните облаци се бореха с червения дим като змия със змия, жарава хвърчеше на вятъра и снежинките сякаш бягаха пред устремното нападение на искрите. Отначало смътни, сега подводните скали се виждаха ясно — безразборно натрупани канари с върхове, била и стръмни склонове. Златисточервени линии очертаваха ръбовете, а по наклоните течаха кървави светлини. Колкото повече корабокрушенците се приближаваха, толкова по-високо и по-зловещо се възправяха скалите.

Едната от жените, ирландката, отчаяно прехвърляше зърната на броеницата си.

Тъй като стопанинът, който бе и кормчия, бе изчезнал, сега главатарят на шайката беше капитан. Всички баски познават както планината, така и морето. Те са безстрашни пред пропастите и изобретателни при катастрофи.

Урката се приближаваше към рифа; щяха да се блъснат. Изведнъж се озоваха толкова близо до голямата скала откъм северната страна на Каскетс, че тя неочаквано затули фара. Вече не виждаха друго освен нея и заревото зад нея. В мъглата тя приличаше на грамадна черна жена с огнена забрадка.

Тази скала със злокобна слава се нарича Библе. Тя подпира откъм север стръмния бряг, който друга канара, Етак о Гилме, подпира откъм юг.

Главатарят погледна Библе и извика:

— Кой се пише доброволец да отнесе въже до скалата? Знае ли някой да плува?

Никакъв отговор.

Никой на кораба не умееше да плува, дори и моряците. Това е обикновено нещо за морските хора.

Една от надлъжните греди на палубата почти се бе откъртила и се клатушкаше едва закрепена за обшивката. Главатарят я сграбчи с две ръце и каза:

— Помагайте!

Откъртиха гредата. Можеха да я използуват за каквото потрябва. От средство за защита тя се превърна в средство за нападение.

Беше доста дълга греда, цялата от дъбова сърцевина, здрава, яка, можеше да служи като оръдие за нападение и като опорна точка, като лост за вдигане на тежест или като стеноломна машина за разбиване на крепост.

— Готови! — викна главатарят.

Шестима подхванаха гредата, опрени на оцелялата част от мачтата. Държаха я водоравно и тя стърчеше от палубата като копие, насочено в бедрото на скалата.

Маневрата беше опасна. Да се оттласнеш от планина, е дързост. От противоудара шестимата мъже можеха да изхвръкнат във водата.

Борбата с бурята те изправя пред най-различни опасности. След бесните ветрове — подводни скали. След вихъра — гранит. Ту имаш работа с неуловимото, ту с непоклатимото.

Измина една от онези минути, през време на които косите побеляват.

Скалата и корабът щяха да се преборят.

Скалата е търпелива. Рифът чакаше.

Заприиждаха безредни вълни. Те прекратиха очакването. Подеха отдолу кораба, повдигнаха го и за миг го разлюляха, както прашката люлее камъка.

— Дръж здраво! — провикна се главатарят. — Това там е само канара, а ние сме мъже!

Гредата стърчеше в очакване. Шестимата бяха станали едно цяло с нея. Острите й клинове се впиваха в ребрата им, но те не ги усещаха.

Вълните тласнаха урката в скалата.

Сблъскаха се.

Забули ги безформен облак от пяна, който винаги прикрива крушенията.

Когато облакът се посипа в морето, когато наново се очерта разстояние между водата и скалата, шестимата мъже лежаха проснати на палубата. „Матутина“ обаче се носеше успоредно на скалата. Гредата бе издържала и бе отклонила кораба. Вълните се оттеглиха бясно и след няколко мига Каскетс остана зад урката. Сега-засега „Матутина“ се намираше извън непосредствена опасност.

Такива неща се случват. Прав удар с бонпрес в скалистия бряг е спасил Воод де Ларго при устието на Тей. В опасните места при нос Уинтъртън, под командуването на капитан Хамилтън, с подобна маневра срещу страшната скала Бранодъм корабът „Ройъл Мери“ успял да се спаси от крушение, макар да бил фрегата от шотландски тип. Вълната е сила, която отстъпва тъй бързо, че маневрите с нея лесно сполучват, поне са възможни, дори при най-остри сблъсквания. В бурята има нещо животинско; ураганът е бик и човек може да го заблуди.

Тайната да избегнеш корабокрушението се състои в това да се опиташ да минеш от движение по пресечната към допирателната.

Такава именно услуга бе направила гредата на кораба. Тя бе изиграла ролята на гребло, бе заместила кормилото. Но нямаше възможност да повторят тази освободителна маневра — гредата беше паднала в морето. Силата на удара я бе изтръгнала от ръцете на мъжете отвъд борта и тя бе изчезнала във вълните. Да се откърти друга греда, би означавало корпусът да рухне.

Ураганът отнесе „Матутина“. И Каскетс веднага се превърна в ненужно препятствие на хоризонта. Нищо не изглежда по-безсмислено от един риф при подобен случай. В природата, когато видимото се допълня от невидимото, се срещат едни неподвижни профили, сякаш възмутени от изпусната жертва.

Така изглеждаше Каскетс, докато „Матутина“ бягаше.

Фарът се отдалечи; избледня, после изчезна.

Угасването му бе печално. Мъглите забулиха помътнелия му блясък. Лъчите се стопиха сред морската безбрежност. Известно време пламъкът се колеба, бори се, после потъна, загуби формата си. Като удавник. Разжарената клада се превърна в светлинна на фитил и накрая избледня в смътно блещукане. Кръгът от разлято сияние около него се разшири. Светлината заглъхна в бездната на нощта.

Заплашителната камбана бе замлъкнала. Заплашителният фар бе изчезнал. Когато обаче двете заплахи преминаха, стана още по-страшно. И в звука, и във факела имаше нещо човешко. Без тях остана само бездната.