Виктор Юго
Човекът, който се смее (9) (Том 4)

VII
Северният край на Портланд

Обезумяло от ужас, то тича наслуки по снега в равнината, из простора, докато се задъха. Тичането го стопли. Това го спаси. Ако не беше този бяг и този ужас, щеше да загине.

Спря, за да си поеме дъх. Но не посмя да погледне назад. Струваше му се, че птиците го преследват, че мъртвецът се е отвързал от веригата и е тръгнал по стъпките му, че и самата бесилка е слязла от хълма и тича след мъртвеца. Страх го бе да не би да види всичко това, ако се обърне.

Когато успя да се посъвземе, пак се втурна да бяга.

Децата не държат да осъзнават фактите. То възприемаше нещата през увеличителното стъкло на страха, без да ги свързва в съзнанието си и без да вади заключения. Движеше се напосоки, без да знае къде и как, бягаше тревожно и мъчително като насън. Бяха изминали почти три часа, откакто го бяха изоставили и то бе вървяло напред, без определена посока; но сега бе сменило целта си; преди то търсеше нещо, сега бягаше. Вече не усещаше нито глад, нито студ; само страх. Един инстинкт бе заменил друг. Да избяга — това беше сега едничката му мисъл. Да избяга от какво? От всичко. Животът му се струваше като ужасна стена, която го ограждаше от всички страни. Ако можеше да избяга от нещата, би го сторило.

Но децата не познават това освобождение чрез взлом, което се нарича самоубийство.

То тичаше.

Тича така неопределено време. Но дъхът се изтощава, изтощава се и страхът.

Изведнъж, като обхванато от внезапен пристъп на сила и разум, то спря, сякаш го бе досрамяло, че бяга; стегна се, тропна с крак, вдигна решително глава и се обърна.

Нямаше никакъв хълм, никакво бесило, никакви гарвани.

Мъглата пак бе забулила целия хоризонт.

Детето продължи пътя си.

Сега вече не тичаше, а вървеше. Да се каже, че срещата с мъртвеца го бе превърнала в мъж, би означавало да ограничим многообразното и неясно впечатление, което то бе получило. В това впечатление имаше много повече и много по-малко. Една бесилка беше нещо твърде смътно за неговото едва развито съзнание и си остана само видение. Но понеже всеки победен ужас е каляване, то се почувствува по-силно. Ако бе на възраст да се самоанализира, би намерило хиляди поводи за размисъл, но разсъждението у децата няма определена форма и те най-много да усетят някаква горчивина, онова неясно за тях чувство, което по-късно, вече като възрастни, ще нарекат възмущение.

Нека прибавим, че децата имат способността много бързо да отминават дадено усещане. Далечните и бягащи очертания, които образуват амплитудата на мъчителните впечатления, им убягват. Благодарение на границите, които му поставя неговата слабост, детето е защитено от прекомерно сложните чувства. То вижда факта и много малко наоколо. За него не е трудно да се задоволява с частични представи. Обследването на живота започва по-късно, когато дойде опитът и се натрупат впечатления. Тогава детето се залавя да съпоставя групите срещнати факти. Обогатеното му и пораснало съзнание сравнява, под страстите прозират спомените от ранна възраст, подобно на знаците по старите изтрити папируси, когато върху тях се пише отново, и тези спомени стават опорни точки за логиката, а онова, което в мозъка на детето е било видение, в мозъка на възрастния се превръща в силогизъм. Впрочем всеки има различен опит и този опит е за добро или за лошо, според природата на човека. Добрите узряват. Лошите загниват.

Детето бе тичало почти четвърт левга и бе извървяло още толкова. Изведнъж усети, че стомахът му се свива от глад. И у него неочаквано изникна една мисъл, която веднага измести отвратителното видение на хълма — да се нахрани. У човека за щастие живее и един звяр; той го връща към действителността.

Но какво да яде? Къде да яде? Как да яде?

То претършува джобовете си. Машинално, защото много добре знаеше, че са празни.

После ускори крачка. Без да знае къде отива, то забърза към възможното жилище.

Вярата в някакво гостоприемно убежище е един от корените на вярата в провидението у човека.

Да вярваш, че някъде за теб има подслон, значи да вярваш в бога.

Впрочем в тази заснежена равнина нямаше нищо, което да прилича на покрив.

Детето вървеше, а голият пущинак все така се ширеше, докъдето поглед стига.

На това плато никога не бе имало човешко жилище. В подножието на крайбрежните скали древните първобитни обитатели са живеели в пещери, понеже липсвали дървета за постройка на хижи; те са имали за оръжие прашка, за гориво — сушени волски изпражнения, за бог — идола Хейл, изправен сред една горска поляна край Дорчестър, и се препитавали с лов на така наречения сив корал, който тукашните жители са именували плин, а гърците — изидис плокамос.

Детето се ориентираше, доколкото можеше. Човешката съдба е кръстопът; изборът на посока е опасен, а това малко същество отрано трябваше да избира между неясни възможности. Все пак то вървеше напред; но макар прасците му да бяха сякаш от стомана, започваше да усеща умора. Нямаше пътеки в тази равнина. И да имаше, снегът ги бе заличил. Инстинктивно то продължаваше да напредва на изток. Остри камъни му бяха одрали петите. Ако беше ден, щеше да види в следите, които оставяше по снега, розови петна от собствената си кръв.

То нищо не различаваше. Прекосяваше Портландското плато от юг към север, а вероятно шайката, с която бе дошло, за да избегне всякакви срещи, го бе прекосила от запад към изток. Тя сигурно бе тръгнала с рибарска или контрабандистка лодка от някоя точка на ъджъскумския бряг — Сейнт Катрин Кейп или Суонкрай, — за да стигне в Портланд и там да намери урката, която я е чакала, и трябва да бе слязла в някой залив на Уестън, за да стигне до някое от заливчетата на Естън. Този път се кръстосваше с посоката, която сега детето следваше, затова беше невъзможно то да разпознае пътя.

В Портландското плато тук-там се срещат високи хълмове, които стръмно се спускат към брега и слизат отвесно до морето. Детето стигна до едно такова възвишение и спря. Надяваше се, че оттам ще може да огледа по-широко пространство. Целият хоризонт, който се откри пред него, бе забулен с непроницаема бледа мъгла. То внимателно се взря и под втренчения му поглед мъглата сякаш малко се проясни. В дъното на една далечна падина към изток то съзря нещо като движещ се блед склон, който приличаше на крайбрежна скала в нощта, и по него се катереха и плуваха неясно очертани черни парцали, някакви пръснати дрипи. Тези черни парцали бяха пушеци. Където има пушек, има и хора. Детето се отправи в тази посока.

На известно разстояние забеляза едно нанадолнище, а в подножието му, сред безформените очертания на скалите, които мъглата прибулваше — нещо като песъчлив бряг или вдадена в морето земя; тя навярно свързваше равнините на хоризонта с платото, което детето току-що бе прекосило. Очевидно трябваше да мине оттам.

И действително бе стигнало до Портландския провлак — дилувиален нанос, който носи името Чес Хил.

Започна да се спуска по склона.

Пътят беше стръмен и неравен. Все пак не колкото противоположния склон, който бе изкачило, за да излезе от заливчето. Всяко изкачване се възмездява със слизане. След като се бе катерило нагоре, сега то се спускаше надолу.

Скачаше от скала на скала, с риск да си изкълчи крак, с риск да се провали в невидима пропаст. За да се задържи, когато се подхлъзнеше по скалата или по леда, то се залавяше с ръце за дългите като ремъци треви и за трънаците и бодлите им се впиваха в пръстите му. От време на време стигаше малко по-полегат наклон и си поемаше дъх, после стръмнината пак започваше и то трябваше да обмисля всяка своя крачка. При слизане в пропаст всяка стъпка е разрешаване на задача. Трябва да си ловък, ако не — свършено е с тебе. Тези задачи детето разрешаваше с безпогрешен усет, от който всяка маймуна би си взела поука, и с умение, на което всеки акробат би се възхитил. Склонът беше отвесен и дълъг. Все пак то го преодоляваше.

Постепенно детето се приближаваше до мига, когато щеше да стъпи на провлака, съзрян в далечината.

От време на време, докато подскачаше от камък на камък или се спускаше от скала на скала, то се изправяше и наостряше уши като елен, за да се ослуша. В далечината отляво долавяше протяжен слаб шум, подобен на дълбок глас на тръба. Във въздуха се носеха леки повеи, предвестници на оня страхотен северен вятър, чийто рев се чува още когато се зададе от полюса.

Същевременно детето навреме усещаше по челото, по очите, по страните си нещо като докосване на студени длани, които милваха лицето му. Това бяха големи ледени снежинки, които отначало се рееха лениво в простора, после започнаха да се въртят в неудържима вихрушка. Предвещаваха снежна буря. Детето цяло се покри със сняг. Снежната буря, която от повече от час насам бушуваше над морето, вече достигаше брега. Бавно обхващаше равнината. Нахлуваше косо откъм северозапад в Портландското плато.