Виктор Юго
Човекът, който се смее (72) (Том 4)

VI
Какви съдии имаше под тогавашните перуки

Ако в този миг някой погледнеше от другата страна на затвора откъм фасадата, щеше да съзре главната улица на Саутуърк и да забележи, спряна пред монументалния официален вход на тъмницата, една пътническа кола, която се отличаваше със своята закрита капра, каквито имат днешните кабриолети. Куп любопитни заобикаляха колата. Тя беше украсена с гербове. Един човек бе слязъл от нея и бе влязъл в затвора. „Вероятно някой съдия“ — бе решила тълпата, тъй като съдиите в Англия често бяха благородници и почти винаги имаха „право на герб“. Във Франция гербът и съдийската мантия бяха почти несъвместима. Когато говори за съдиите, херцог Сен Симон^[1] казва „хората от това съсловие“. В Англия за благородника не беше унизително да е съдия.

В Англия съществуват пътуващи съдии. Наричат се „окръжни съдии“. И нищо чудно, че хората бяха взели тази каляска за колата на някой съдия на обиколка. Чудното бе, че предполагаемият съдия бе слязъл не от самата кола, а от капрата, където обикновено не е мястото на господаря. Друга особеност: по онова време в Англия се пътуваше по два начина — с дилижанс срещу един шилинг на пет мили и с бърза пощенска кола, за която се плащаше по три петака на миля, плюс четири петака на коларя след всяка смяна на конете. Ако някоя частна кола си позволеше лукса да предприеме пътуване със сменни коне, тя плащаше на кон и на миля по толкова шилинга, по колкото петака се плащаше с пощенска кола. А спряната пред саутуъркския затвор каляска беше впрегната в четири коня и имаше двама конни лакеи, което представляваше княжески лукс. Най-сетне — и това окончателно раздразни любопитството и обърка всички предположения — тази кола беше старателно затворена. Покривът й беше вдигнат, стъклата бяха закрити с капаци, запушени бяха всички пролуки, през които погледът би могъл да проникне. Отвън нищо не можеше да се види в каляската, навярно и отвътре нищо не можеше да се види навън. Впрочем в колата не изглеждаше да има някой.

Тъй като Саутуърк се намираше в Съри, то саутуъркският затвор беше подведомствен на шерифа на графството Съри. Такива странни юридически разграничения често се срещаха в Англия. Така например Лондонският затвор Тауър не се числеше към никое графство, което юридически означаваше, че той, така да се каже, висеше във въздуха. Тауър не признаваше друга съдебна власт освен своя полицейски управител, който носеше званието custos turris^[2]. Тауър имаше свои закони, своя църква, свое съдилище и свое отделно управление. Властта на кустоса, или полицейския управител, се простираше вън от Лондон върху двадесет и едно hamlets, четете „селца“. Понеже във Великобритания чудатостите на законите се присаждат едни върху други, длъжността главен артилерист на Англия бе подведомствена на Лондонския затвор.

Други правни обичаи изглеждат още по-странни. Така например английският адмиралтейски съд в своята практика се ръководи от законите на Родос и на Олерон (френски остров, който някога е бил английски).

Шерифът на провинция е бил извънредно важна личност. Той винаги е бил ескуайър, понякога и рицар. В старите грамоти той се нарича „spectabilis“ — „човек, когото трябва да гледат“. Титла, средна между „illustris“ и „clarissimus“^[3] — по-малка от първата, по-голяма от втората. Навремето шерифите на графствата са били избирани от народа; но Едуард II, а след него и Хенри VI присвоили това право за короната и шерифите станали зависими от краля. Всички те били назначавани от негово величество, с изключение на шерифа на Уестморланд, който бил наследяван, и шерифите на Лондон и Мидълсекс, които били избирани от градските съветници в Общинската зала. Шерифите на Уелс и на Честър са имали известни фискални прерогативи. Всички тези длъжности още съществуват в Англия, но под влияние на обичаите и възгледите те са изменили някогашния си облик. Шерифът на графство имал задължението да придружава и пази „пътуващите съдии“. Както човек има две ръце, така и той имал двама чиновници — дясната му ръка бил помощник-шерифът, а лявата — съдебният пристав. При съдействието на пристава на столицата, наричан уопънтейк, съдебният пристав арестувал, разпитвал и от името на шерифа задържал крадците, убийците, бунтовниците, скитниците и всякакви други мошеници, които след това били съдени от окръжните съдии. Разликата между помощник-шерифа и съдебния пристав, които били еднакво подчинени на шерифа, се състояла в това, че помощник-шерифът го придружавал, а съдебният пристав му помагал при изпълнение на задълженията му. Шерифът оглавявал две съдилища — едно постоянно в центъра на графството, наречено „каунти корт“, и едно пътуващо, наречено „шериф търн“. Така той олицетворявал единството и вездесъщието на съдебната власт. В качеството си на съдия при спорни случаи той имал право да изисква съдействие и разяснение от един чиновник, наречен „sergens coifae“, специалист по право, който под малка черна шапка носел нещо като кърпа от бяло камбрейско платно. Шерифът „разтоварвал“ затворите; когато пристигнел в някой град на подведомствената си област, той имал право да ликвидира набързо затворниците, било като ги освободи, било като ги избеси, което се наричало „прочистване на тъмницата“, goal delivery. Шерифът представял обвинителния акт на двадесет и четирима съдебни заседатели; ако го одобрели, те написвали отгоре „billa vera“^[4], ако не го одобрели, написвали „ignoramus“^[5] и обвинението отпадало, а шерифът имал право да скъса акта. Ако по време на разглеждането се случело някой съдебен заседател да умре, по закон обвиненият се оправдавал и оневинявал и шерифът, който по право го бил арестувал като обвиняем, имал правото и да го пусне на свобода. Но това, което особено внушавало уважение и страх от шерифа, било задължението му да изпълнява „всички заповеди на монарха“. Страшно пълномощие. Такива формули крият широки възможности за произвол.

Чиновниците, наречени вердери, и съдебните следователи съпровождали шерифа, търговските писари му оказвали помощ, а освен това той имал доста голяма свита от конни и пеши слуги в ливреи. Шерифът, казва Чембърлейн, е „животът на Правосъдието, на Закона и на Графството“.

В Англия някакво незабележимо рушене непрекъснато подронва и обезсилва законите и обичаите. Затова, нека повторим още веднъж, днес нито шерифът, нито уопънтейкът, нито съдебният пристав биха изпълнявали своите длъжности тъй, както са ги изпълнявали по онова време. В стара Англия известно смесване на властите и зле разграничените права са имали вредни последици, които в наши дни биха били невъзможни. Тясната връзка между полицията и правосъдието е премахната. Имената на длъжностите са останали, но функциите са различни. Ние мислим дори, че думата „уопънтейк“ е изменила смисъла си. Тя е означавала съдилище, сега означава териториална единица; навремето така се е наричал стотникът, сега така се нарича стотицата (centum).

Впрочем по онова време шерифът на графството повече или по-малко е обединявал и съсредоточавал в свое лице, в качеството на представител на градската власт и на краля, длъжностите на двама някогашни френски чиновници, които са носили званието „главен граждански съдия на град Париж“ и „полицейски съдия“. Главният съдия на Париж доста добре се характеризира от една забележка в старите полицейски архиви: „Господин гражданският съдия не мрази домашните кавги, защото плячката е винаги за него“ (22 юли 1704 година). Колкото до полицейския съдия — обезпокоителна с многообразието и неопределеността на функциите си личност, — той най-добре е представен от Рьоне д’Аржансон^[6], чието лице, според думите на Сен Симон, съчетавало израза на тримата съдии на ада.

Тези трима съдии на ада заседаваха, както видяхме, в лондонския Бишопсгейт.