Виктор Юго
Човекът, който се смее (47) (Том 4)

II
Деа

Детето беше станало мъж. Петнадесет години бяха изтекли оттогава. Беше 1705 година. Гуинплейн навършваше двадесет и пет години.

Урсус беше задържал при себе си двете деца. Заедно бяха образували пътуваща трупа.

Урсус и Хомо бяха остарели. Урсус беше съвсем оплешивял. Косъмът на вълка бе посивял. Пределната възраст на вълците не е определена като пределната възраст на кучетата. Според Молен някои вълци живеят до осемдесет години, като например малкия купара, caviae vorus, смрадливия вълк, canis nubilus, за който споменава Сей.

Момиченцето, намерено върху мъртвата жена, сега беше висока шестнадесетгодишна девойка, бледа, с кестеняви коси, тънка, крехка, толкова нежна, че сякаш трептеше и можеше всеки миг да бъде прекършена, възхитително красива, с лъчисти очи, сляпа.

Фаталната зимна нощ, която бе повалила просякинята и нейното дете в снега, бе извършила двойно зло. Тя бе убила майката и ослепила дъщерята.

Болестта завинаги бе парализирала зениците на момиченцето, станало на свой ред жена. Тъжно отпуснатите ъгълчета на устните изразяваха горчиво разочарование върху това лице, непроницаемо за светлината. Страшното беше, че големите светли очи, макар и угаснали за девойката, сияеха за другите като тайнствени запалени светилници, които озаряваха само външността. Тя живееше в мрак, а излъчваше светлина. Мъртвите й очи блестяха. Пленница на тъмите, тя озаряваше непрогледната тъма, сред която живееше. От дъното на своя вечен мрак, иззад черната стена, която се нарича слепота, тя пращаше лъчи. Не виждаше слънцето, но другите виждаха в нея душата му.

Мъртвият й поглед бе неподвижен като синева.

Беше въплъщение на нощта, а от този мрак, с който бе свързана завинаги, тя грееше като звезда.

Побъркан на латински имена, Урсус я бе кръстил Деа. Беше се посъветвал със своя вълк. Казал му бе:

— Ти представяш човека, аз представям звяра, ние сме земният свят. Момиченцето ще представя небесния мир. Толкова слабост се равнява на всемогъщество. Така в колибата си ще имаме цялата вселена — човек, звяр и божество.

Вълкът не бе направил никакво възражение.

Ето как намереното дете бе наречено Деа.

Колкото до Гуинплейн, не се наложи Урсус да му измисля име. На сутринта, когато бе забелязал обезобразяването на момченцето и слепотата на момиченцето, той бе попитал:

— Момче, как се казваш?

А момчето бе отговорило:

— Наричат ме Гуинплейн.

— Бъди си Гуинплейн — бе казал Урсус.

Деа помагаше на Гуинплейн при упражненията му.

Ако човешката злочестина можеше да бъде сведена до своя най-прост израз, той би бил олицетворен от Гуинплейн и Деа. Всеки от тях сякаш представяше едно от отделенията на гробовния мрак: Гуинплейн ужаса, Деа — тъмнината. Сякаш бяха съставени от двете злокобни страни на нощта. Деа носеше ужаса в себе си. Гуинплейн — върху лицето си. Деа беше като видение, Гуинплейн — като призрак. Деа бе обкръжена от мрак, Гуинплейн — от нещо по-страшно. Виждащият Гуинплейн имаше една жестока възможност, която не съществуваше за сляпата Деа — да се сравнява с другите хора. Но при положението, в което се намираше Гуинплейн, ако приемем, че той се стремеше да го осъзнае, да се сравнява, означаваше да престане да разбира сам себе си. Да имаш като Деа празен поглед, в който светът не се отразява, е върховна мъка, по-малка обаче от мъката да бъдеш сам за себе си загадка, да чувствуваш, че нещо ти липсва, нещо, което си самият ти, да виждаш света, а да не знаеш себе си. Деа имаше було — тъмнината, Гуинплейн имаше маска — своето лице. Нещо неизразимо с думи: Гуинплейн беше маскиран със собствената си плът. Той не знаеше какво е истинското му лице — то беше заличено. Бяха му наложили едно лъжливо „аз“. За лице той имаше останка от нещо изчезнало. Главата му живееше, лицето му бе мъртво. Гуинплейн не си спомняше да го бе виждал. За Деа, както и за Гуинплейн, хората бяха един външен далечен факт. Тя беше сама и той беше сам. Уединението на Деа беше страшно — тя не виждаше нищо; самотността на Гуинплейн беше зловеща — той всичко виждаше. За Деа представите за света бяха ограничени в рамките на слуха и осезанието; действителността беше стеснена, смалена, без продължения; за нея не съществуваше нищо безкрайно освен мрака. Животът за Гуинплейн се състоеше в тази вечна тълпа пред него и вън от него. Деа беше изгнаница от света на светлината; Гуинплейн беше заточен извън живота. Разбира се, и двамата бяха нещастници. Бяха стигнали до дъното на злочестината. И той, и тя. Ако ги видеше човек, който умее да наблюдава, и се замислеше над тяхната съдба, би изпитал безмерна жалост. В какво ли страдание им бе съдено да живеят? Очевидно над тези две човешки същества тежеше някаква прокоба и никога фаталността не е превръщала по-сполучливо съдбата на две смеем невинни същества в мъка, а живота в ад.

А те биха като в рай.

Те се обичаха.

Гуинплейн обожаваше Деа. Деа боготвореше Гуинплейн.

— Ти си толкова красив! — му казваше тя.