Виктор Юго
Човекът, който се смее (71) (Том 4)

V
Лошо място

Уопънтейкът влезе след Гуинплейн.

След него — съдебният пристав.

После цялото поделение.

Тежката порта отново плътно прилепна в своята каменна рамка. Не се видя нито кой я отвори, нито кой я затвори. Резетата сякаш сами влизаха в гнездата си. Някои от тези механизми, изобретени в миналото, за да внушават страх, още съществуват в много старите затвори. Врата, чийто вратар беше невидим. Така прагът на тъмницата приличаше на праг на гроб.

Такъв беше задният вход на саутуъркския затвор.

Това проядено и мрачно здание с нищо не опровергаваше отблъскващия вид, присъщ на всяка тъмница.

Езически храм, построен от някогашните катиюхлани в чест на могоните, които са древни английски божества, превърнат в дворец за Етълулф и в крепост за свети Едуард, а през 1199 година издигнат до положение на затвор от Джон Безземления — представляваше Саутуъркската тъмница. Тази тъмница, през която отначало минавала улица, както през Шьононсо^[1] минава река, в продължение на един-два века е била това, което на английски се нарича gate, тоест врата на предградие; по-късно затворили улицата. В Англия са останали няколко подобни затвора — например Нюгейт в Лондон, Уестгейт в Кентърбъри, Канънгейт в Единбург. Френската Бастилия отначало е била градска врата.

Почти всички затвори в Англия са имали същия вид: голяма стена отвън, вътре — кошер от килии. Няма нищо по-мрачно от тези средновековни тъмници, където паякът и правосъдието са плели мрежите си, докато не проникнал в тях слънчевият лъч, наречен Джон Хауард^[2]. Подобно на старинната тъмница на изтезанията в Брюксел те всички биха могли да носят името Тройренберг дом на сълзите.

При вида на тези студени и мрачни постройки хората са изпитвали тревогата на древните мореплаватели пред „робските преизподни“, за които говори Плавт, острови, кънтящи от дрънчене на желязо — ferricrepiditae insulae, — когато минавали достатъчно близо, за да чуват чаткането на веригите.

Саутуъркската тъмница, някогашно място за заклинания и мъчения, в началото била отредена главно за магьосници, както сочеха двата стиха, издълбани върху един изтъркан камък над вратичката:

Sunt arreptitii vexati daemone multo.

Est energumenus quem daemon possidet unus.^[3]

Тези стихове определят тънката разлика между магьосника и обладания от зъл дух.

Над този надпис върху стената бе закована каменна стълба — знак за върховна справедливост. Някога тя е била от дърво, но се бе вкаменила, след като дълго бе лежала заровена в местността, наречена Аспли Гауис, близо до Убърнското абатство, където пръстта превръща всичко в камък.

Саутуъркският затвор, днес вече разрушен, се намираше между две улици, които някога бе свързвал като gate, и имаше два входа: един параден към главната улица, предназначен за властите, и към уличката черен вход, предназначен за простосмъртните. Впрочем и за мъртъвците, защото труповете на починалите затворници се изнасяли през него. И това е един вид освобождение.

Смъртта е сливане с безкрая.

Гуинплейн бе въведен в затвора през този именно черен вход.

Уличката, както вече казахме, представляваше тесен проход между две стени, застлан с калдъръм. В Брюксел има един такъв пасаж, наричат го „Улица за един минувач“. Двете стени не бяха еднакви: високата беше на затвора, ниската — на гробището. Тази ниска стена ограждаше мястото, където затворниците доизгниваха в земята, и не надминаваше човешки бой. Вратата й беше почти срещу входа на тъмницата. Мъртвите трябваше само да прекосят улицата. Достатъчно бе да се извървят двадесетина крачки покрай стената, за да се влезе в гробището. Към високия зид бе прикрепена стълба за бесилка; отсреща, на ниския зид, бе изваян мъртвешки череп. Двете стени не допринасяха за взаимното си развеселяване.