Виктор Юго
Човекът, който се смее (90) (Том 4)

I
Дисекция на тържествените церемонии

Опасното изчакване, което вече от толкова часове смайваше Гуинплейн с все нови и нови изненади и което го бе отвело в Уиндзор, го върна в Лондон.

Фантастичните събития се редяха без прекъсване.

Никаква възможност да ги избегне. Когато едното го оставеше, поемаше го друго.

Той нямаше възможност дори да си поеме дъх.

Онзи, който е видял играта на жонгльор, все едно, че е видял съдбата. Топките, които падат, подскачат и отново падат, са хората в нейната ръка. Така и тя ги подхвърля и си играе с тях.

Вечерта на същия този ден Гуинплейн попадна на едно необикновено място.

Седеше на скамейка, украсена с хералдически лилии. Над копринените си дрехи носеше мантия от червено кадифе, подплатена с бяла тафта, и с хермелинова яка, а на раменете — две ивици хермелин, поръбени със злато.

Наоколо му хора на различна възраст седяха като него върху хералдически лилии и бяха облечени в хермелин и пурпур.

Пред себе си виждаше други мъже, които бяха коленичили. Тези мъже носеха дълги дрехи от черна коприна. Някои от коленичилите мъже пишеха.

Срещу него, на известно разстояние, имаше стъпала, естрада, балдахин, голям герб, който сияеше между един лъв и един еднорог, а под балдахина, върху естрадата, в горния край на стъпалата, опряно на герба — позлатено и украсено с корона кресло. Това беше престолът.

Престолът на Великобритания.

Сам пер Гуинплейн се намираше в Камарата на лордовете на Англия.

По какъв начин бе станало въвеждането на Гуинплейн в Камарата на лордовете? Нека разкажем.

Целият ден, от сутринта до вечерта, от Уиндзор до Лондон, от Корлеоне Лодж до Уестминстър Хол, премина в изкачване от стъпало на стъпало. И всяко ново стъпало носеше нова изненада.

От Уиндзор го отведоха с кралска кола и свита, дължима на пер. Почетната стража много прилича на затворническа стража.

Този ден живущите край пътя между Уиндзор и Лондон видяха препускащата кавалкада от благородници от личния конвой на нейно величество, които придружаваха две кралски пощенски коли. В първата седеше приставът с черния жезъл в ръка. Във втората се забелязваше широкопола шапка с бели пера. Лицето под нея не се виждаше. Кой ли минаваше? Принц или затворник?

Беше Гуинплейн.

Можеше да се предположи, че карат някого в Лондонския Тауър или пък в Камарата на перовете.

Кралицата бе уредила всичко, както подобава. Понеже се отнасяше до бъдещия съпруг на сестра й, тя бе дала свита от собствените си хора.

Начело на шествието яздеше на кон помощникът на пазителя на черния жезъл.

На едната седалка в колата на пазителя на черния жезъл бе поставена сърмена възглавничка, а върху нея — черна папка с кралска корона.

В Брентфорд, където за последен път се сменяха конете преди Лондон, двете пощенски коли и почетната стража спряха.

Тук чакаше каляска с костена инкрустация, с четири коня, четирима лакеи отзад, двама конни слуги отпред и кочияш с перука. Колелата, стъпалото, покривът, окът бяха позлатени. Сбруите на конете бяха от сребро.

Тази парадна каляска имаше горд и необикновен рисунък и прекрасно можеше да влезе в числото на петдесетте и една прочути каляски, чиито изображения ни е оставил Рубо.

Пазителят на черния жезъл слезе; слезе и неговият помощник.

Помощникът на пазителя на черния жезъл взе от седалката на пощенската кола сърмената възглавничка, върху която бе поставена папката с коронка, пое я с две ръце и застана зад пазителя.

Пазителят на черния жезъл отвори вратичката на каляската, която беше празна, после вратичката на пощенската кола, където седеше Гуинплейн, и с наведени очи почтително покани Гуинплейн да се настани в каляската.

Гуинплейн слезе от колата и се качи в каляската.

Пазителят с жезъла в ръка и помощникът му с възглавничката влязоха в колата след Гуинплейн и седнаха на ниската седалка, предназначена за пажовете в старите церемониални каляски.

Отвътре каляската беше тапицирана с бял атлаз и украсена със сребърни шнурове и пискюли. На тавана бе изрисуван герб.

Конните лакеи на двете коли, от които пътниците бяха слезли, носеха куртки на кралски стрелци. Кочияшът, конните и пешите лакеи на каляската, в която се настаниха, бяха облечени в други, много разкошни ливреи.

През мъглата, в която сякаш се движеше, Гуинплейн забеляза разкошното облекло на прислугата и запита пазителя на черния жезъл:

— Каква е тази ливрея?

Пазителят на черния жезъл отговори:

— На прислугата на вашия дом, милорд.

Този ден Камарата на лордовете трябваше да заседава вечерта. „Curia erat serena“^[1] — както казват старите протоколи. В Англия парламентарният живот често е нощен. Знае се, че веднъж Шеридан започнал речта си в полунощ и я свършил при изгрев-слънце.

Двете пощенски коли се върнаха празни в Уиндзор; каляската, в която седна Гуинплейн, се отправи за Лондон.

Инкрустираната каляска с четири коня измина бавно пътя от Брентфорд до Лондон, както изискваше достойнството на кочияша с перука.

В лицето на този тържествен кочияш церемониалът встъпваше в своите права и поемаше Гуинплейн.

Впрочем съвсем очевидно това бавене беше преднамерено. По-нататък ще разберем вероятната причина.

Още не беше нощ, но скоро щеше да се стъмни, когато инкрустираната каляска спря пред Кингс Гейт тежка ниска порта между две кулички, която свързваше Уайтхол с Уестминстър.

Кавалкадата от кралски благородници заобиколи каляската.

Единият от пешите лакеи скочи от задната седалка върху паважа и отвори вратичката.

Пазителят на черния жезъл, следван от своя помощник, който носеше възглавничката, излезе от каляската и каза на Гуинплейн:

— Благоволете да слезете, милорд. Нека ваша светлост не сваля шапката си.

Под плътното си наметало Гуинплейн беше облечен с копринени дрехи, които не бе свалял от миналата вечер. Нямаше шпага.

Остави наметалото си в колата.

Под свода за коли на Кингс Гейт имаше една малка странична врата с няколко стъпала.

Церемониалът изисква лицето, на което се оказва почит, да е предшествувано от свита.

Пазителят на черния жезъл, следван от помощника си, тръгна напред.

Гуинплейн пое след тях.

Те изкачиха стъпалата и влязоха през страничната врата.

След няколко мига се намериха в обширната кръгла зала със стълб по средата, който беше долната част на една от куличките. Залата беше в приземието. Осветяваше се от тесни готически прозорци във форма на островърхи арки на абсида и вероятно беше мрачна дори и по обяд. Понякога дрезгавината придава по-голяма тържественост. Полумракът е величествен.

В тази зала тринадесет мъже стояха прави. Трима отпред, шестима на втория ред и четирима отзад.

Единият от първите трима носеше алена прилепнала дреха от кадифе, другите двама — също такива кърмъзени дрехи, но от коприна. На рамото на всеки бе избродиран гербът на Англия.

Шестимата от втората редица бяха облечени с далматики от бяло моаре, всеки с различен герб на гърдите.

Последните четирима бяха облечени в черно моаре. Като отличие първият имаше синьо наметало, вторият — червен свети Георги на стомаха, третият — кърмъзен бродиран кръст на гърдите и на гърба, четвъртият яка от черна кожа, наречена зибелин. Всички бяха с перуки, без шапки и с шпаги на кръста.

Лицата им едва се различаваха в полумрака. Те не можеха да видят лицето на Гуинплейн.

Пазителят на черния жезъл вдигна жезъла си и каза:

— Милорд Фърмън Кланчарли, барон Кланчарли и Хънкървил! Аз, пазителят на черния жезъл, пръв служител в присъствената зала, предавам ваша светлост на Гартър, пазителя на герба на Англия.

Лицето с кадифената дреха пристъпи, поклони се пред Гуинплейн до земята и каза:

— Милорд Фърмън Кланчарли, аз съм Гартър, пръв пазител на герба на Англия. Аз съм служител, създаден и коронясан от негова светлост херцог Норфък, наследствен граф маршал. Дал съм клетва за повинование на краля, на перовете и на кавалерите на Ордена на жартиерата. В деня на моето коронясване, когато графът маршал на Англия поръси главата ми с чаша вино, аз тържествено обещах да бъда на услугите на благородничеството, да избягвам дружбата с хора, ползуващи се с лоша слава, по-често да извинявам, отколкото да упреквам благородниците, и да помагам на вдовици и девици. Аз съм натоварен да уреждам церемониите при погребенията на перовете и имам грижа да пазя гербовете им. Поставям се на заповедите на ваша светлост.

Първият от другите двама, облечени със сатенени дрехи, се поклони и каза:

— Милорд, аз съм Кларънс, втори пазител на герба на Англия. Аз съм служител, който урежда погребенията на благородниците, които са под перовете. Поставям се на заповедите на ваша светлост.

Другият с атлазена дреха се поклони и каза:

— Милорд, аз съм Норой, трети пазител на герба на Англия. Поставям се на заповедите на ваша светлост.

Неподвижно и без да се покланят, шестимата от втората редица пристъпиха крачка напред.

Първият отдясно на Гуинплейн каза:

— Милорд, ние сме шестимата херолди на герба на Англия. Аз съм Йорк.

После всеки от херолдите или херцози на герба взе думата на свой ред и каза името си:

— Аз съм Ланкастър.

— Аз съм Ричмънд.

— Аз съм Честър.

— Аз съм Съмърсет.

— Аз съм Уиндзор.

На гърдите им бяха извезани гербовете на графствата и на градовете, чиито имена носеха.

Четиримата облечени в черно, които бяха зад херолдите, стояха мълчаливо.

Пазителят на герба ги посочи с пръст на Гуинплейн и рече:

— Милорд, това са четиримата подгласници на герба. Синьо наметало.

Човекът със синия плащ кимна с глава.

— Червен дракон.

Човекът със „Свети Георги“ кимна.

— Червен кръст.

Човекът с алените кръстове кимна.

— Дверник.

Човекът със зибелинената кожа се поклони.

По знак на пазителя на герба първият от подгласниците, наречен Синьо наметало, се приближи и пое от ръцете на помощника на пазителя на черния жезъл сърмената възглавничка и кожената папка с коронка.

Пазителят на герба се обърна към пазителя на черния жезъл:

— Така да бъде. Приемам негова светлост от вас.

Тези етикеции, както и други, които ще бъдат изложени по-нататък, бяха по стария церемониал от времето преди Хенри VII, който Ан се опита за известно време да съживи. Днес нищо от това не се спазва. Но Камарата на лордовете се смята за неизменна и ако някъде съществува нещо от незапомнени времена, то е именно там.

Тя все пак се изменя. Eppur si muove^[2].

Какво стана например с така наречения „may pole“, майския стълб, който град Лондон забиваше по пътя, откъдето минаваха перовете, за да отидат в парламента? Последният майски стожер е отбелязан през 1713 година. Оттогава за него нищо не се е чувало. Отмират традициите.

Привидна непоклатимост, в действителност — промяна. Така например вземете титлата Албемарл. Изглежда вечна. Всъщност тази титла се е предавала на шест различни рода — Оудоу, Мандевил, Бийтън, Плантадженет, Бийчам, Мънк. Титлата Лестър се е предавала на пет различни рода — Бомонт, Бруъс, Дъдли, Сидни, Коук. Линкълн — на шест. Пембрук — на седем, и тъй нататък. Родовете се сменят, титлите остават неизменни. Повърхностният историк вярва в неизменността. Всъщност на света няма нищо трайно. Отделният човек е само вълна. Морето е човечеството.

За аристократите е гордост онова, което за жените е унижение — остаряването. Но и жените, и аристократите хранят същата илюзия — че се запазват.

Вероятно сегашната Камара на лордовете не ще се познае в онова, което току-що описахме, и в онова, което ще опишем след малко, донейде като бивша красавица, която не желае да види бръчките си. Огледалото е обвиняем от памтивека. И се е примирило.

Да даде правдоподобна картина на миналото — в това се състои дългът на историята.

Пазителят на герба се обърна към Гуинплейн:

— Благоволете да ме последвате, милорд.

И прибави:

— Ще ви поздравят. Ваша светлост ще повдига само периферията на шапката си.

И шествието се отправи към една врата в дъното на кръглата зала.

Пазителят на черния жезъл вървеше начело.

След него — Синьото наметало, който носеше възглавничката. После пазителят на герба и накрая Гуинплейн с шапка на главата.

Другите пазители на герба, херолди и подгласници останаха в кръглата зала. Предшествуван от пазителя на черния жезъл и воден от пазителя на герба, Гуинплейн следваше от зала в зала път, който днес трудно бихме могли да възстановим, тъй като старото здание на английския парламент отдавна е разрушено.

Между другото той прекоси готическата стая, където се е състояла последната среща между Джеймс II и Монмът и която бе станала свидетел на безполезното коленичене на подлия племенник пред жестокия вуйчо. По стените на тази зала бяха наредени по дати, с означени имена и гербове, девет портрета в естествен ръст на някогашни перове: лорд Нансладрън — 1305 г., лорд Бейлиол — 1306 г., лорд Бенестед — 1314 г., лорд Кантилъп — 1356 г., лорд Монтбегън — 1357 г., лорд Тайботот — 1372 г., лорд Зуч Коднор — 1615 г., лорд Бела Акуа — без дата, лорд Харън енд Съри, граф Блоа — без дата.

Нощта бе настъпила и из галериите, на равни разстояния една от друга, бяха запалени лампи. Медни полилеи с восъчни свещи горяха в залите, осветени приблизително като странични кораби в църква.

Срещаха само необходимите лица.

В една от стаите, които шествието прекоси, стояха изправени, с почтително наведени глави, четиримата писари на държавния печат и писарят на държавните документи.

В друга се намираше достопочтеният Филип Сиднъм, рицар на пряпореца, владетел на Бримптън в Съмърсет. Рицарите на пряпорци получават своето звание от краля по време на война под разветия кралски пряпорец.

В друга срещнаха най-стария баронет на Англия — сър Едмънд Бейкън от Съфък, наследник на сър Никълъс и носещ званието „primus baronetorum Angliae“^[3]. Зад сър Едмънд стоеше неговият лъконосец, който държеше аркебузата му, и неговият щитоносец, който държеше герба на Ълстър, тъй като тези баронети са наследствени защитници на графство Ълстър в Ирландия.

В друга се намираше канцлерът на хазната, придружен от четиримата си сметководци и от двамата представители на лорд-шамбелана, натоварени да разпределят данъците. Освен тях тук беше и началникът на монетния двор, който държеше в разтворената си ръка една лята лира стерлинга, както обикновено се правят паундовете. Тези осем лица се поклониха на новия лорд.

При входа на застлания с рогозки коридор, през който се минаваше от Долната в Горната камара. Гуинплейн бе приветствуван от сър Томас Мансъл Маргам, контрольор на двора на нейно величество и член на парламента като представител на Гламорган; а на изхода го посрещна депутация от барони на Петте пристанища, наредени по четирима отдясно и отляво; тъй пристанищата не са пет, а осем. Уилям Ашбърнъм го поздрави за Хейстингс, Матю Ейлмор — за Дувър, Джосаяс Бърчет — за Сандуидж, сър Филип Ботлър — за Хайт, Джою Бруър — за Ню Ръмни, Едуард Саутуел — за град Рай, Джеймс Хейс — за град Уинчълси, и Джордж Нейлър — за града Сийфорд.

В момента, когато Гуинплейн щеше да отвърне на поздрава им, пазителят на герба шепнешком му напомни церемониала:

— Само периферията на шапката, милорд!

Гуинплейн постъпи както му бе казано.

Стигнаха до „рисуваната стая“, където нямаше никакви рисунки, ако не се смятат няколкото образа на светци, между другото и на свети Едуард, под сводовете на високите готически прозорци, пресечени на две от пода, така че в Уестминстър Хол оставаше долната част, а в „рисуваната стая“ — горната.

Отсам дървената преграда, която пресичаше от края до край „рисуваната стая“, седяха три важни личности — тримата държавни секретари. Първият от тях отговаряше за южната част на Англия, Ирландия и колониите, а освен това за Франция, Швейцария, Италия, Испания, Португалия и Турция. Вторият отговаряше за северната част на Англия и поддържаше връзките с Нидерландия, Германия, Дания, Швеция, Полша и Московията. Третият — шотландец, имаше под свое ведомство Шотландия. Първите двама бяха англичани. Единият беше достопочтеният Робърт Харлн, член на парламента като представител на град Ню Раднор. Присъствуваше и един депутат от Шотландия — Мъвго Греъм, ескуайър, роднина на херцог Монтроуз. Всички те мълчаливо се поклониха на Гуинплейн.

Гуинплейн докосна периферията на шапката си.

Пазителят на бариерата повдигна подвижната дървена преграда, която даваше достъп към задната част на „рисуваната стая“. Там се намираше дълга маса, покрита със зелено сукно, запазена за лордовете.

На масата беше поставен запален светилник.

Предшествуван от пазителя на черния жезъл, от Синьото наметало и от Гартър, Гуинплейн проникна в поделението за привилегировани.

Пазителят на бариерата затвори входа зад Гуинплейн.

Щом се озоваха отвъд преградата, пазителят на герба спря.

„Рисуваната стая“ беше обширна.

В дъното й, под кралския герб, между двата прозореца, стояха прави двама старци, облечени с дълги мантии от червено кадифе с две ивици хермелин, поръбени със златни галони на раменете, и с шапки, украсени с бели пера, върху перуките си. Под дългите мантии те бяха облечени с копринени дрехи и носеха сабя.

Зад тях стоеше неподвижно мъж, облечен в черно моаре, като държеше високо златен жезъл, завършващ с лъв, увенчан с корона.

Това беше жезлоносецът на английските перове.

Лъвът е техният знак. „А лъвовете са бароните и перовете“ — казва ръкописната хроника на Бертран Дюгескден.

Пазителят на герба посочи на Гуинплейн двете особи с кадифени одежди и му каза на ухото:

— Милорд, това са ваши равни. Ще отвърнете на поздрава им точно както те ви поздравят. Тук присъствуващите техни светлости са барони и ваши кръстници, определени от лорд-канцлера. Те са много стари и почти слепи. Те ще ви въведат в Камарата на лордовете. Първият е Чарлс Майлдмей, лорд Фидуолтър, шести поред на скамейката на бароните, вторият е Огъстъс Аръндел, лорд Аръндел Треръс, тридесет и осми на скамейката на бароните.

Като пристъпи крачка към двамата старци, пазителят на герба каза високо:

— Фърмън Кланчарли, барон Кланчарли, барон Хънкървил, маркиз Корлеоне Сицилийски, пер на кралството, поздравява ваши светлости.

Двамата лордове повдигнаха шапките си над главите с протегната нагоре ръка, после пак си ги наложиха. Гуинплейн върна поздрава им по същия начин.

Пазителят на черния жезъл се приближи, после Синьото наметало, после Гартър.

Жезлоносецът застана пред Гуинплейн, а двамата лордове — от двете му страни: лорд Фидуолтър отдясно, лорд Аръндел от Треръс — отляво. Лорд Аръндел, по-старият от двамата, беше доста прегърбен. Той умря на следната година и завеща на непълнолетния си внук Джон своето перство, но целият му род угасна през 1768 година.

Шествието излезе от „рисуваната стая“ и пое по една галерия с пиластри, където пред всеки стълб се редуваха през един английски копиеносци и шотландски алебардоносци, застанали на стража.

Шотландските алебардоносци бяха от онази прекрасна голокрака военна част, която по-късно достойно се би при Фонтьоноа^[4] с френската кавалерия и с кралските кирасири, чийто полковник се обърнал към тях с думите: „Господа, нахлупете шапките си, ще имаме чест да минем в атака!“

Капитанът на копиеносците и капитанът на алебардоносците поздравиха Гуинплейн и двамата лордове с вдигане на сабя. Войниците ги поздравяваха — едните с копия, другите с алебарди.

В дъното на галерията блестеше голяма и толкова великолепна врата, че двете й крила приличаха на златни плочи.

От двете страни на вратата стояха двама неподвижни мъже. По техните ливреи можеше да се съди, че са „door-keepers“ — дверопазители.

Малко преди тази врата галерията се разширяваше и образуваше нещо като кръгъл застъклен салон.

В този салон седеше в кресло с необикновено високо облегало една величествена личност с огромна дълга мантия и също такава перука. Беше Уилям Каупър — лорд-канцлерът на Англия.

Качество е да си по-недъгав от краля. Уилям Каупър беше късоглед, Ан — също, но по-малко. Късогледството на Уилям Каупър се понрави на късогледството на нейно величество и поради това той бе избран от кралицата за канцлер и пазител на кралската съвест.

Уилям Каупър имаше тънка горна устна и плътна долна устна — признак за известна доброта.

Кръглият застъклен салон беше осветен от една лампа, която висеше от тавана.

Лорд-канцлерът седеше важно в своето високо кресло. От дясната му страна имаше маса, до която бе седнал писарят на короната, от лявата му страна имаше друга маса, до която бе седнал писарят на парламента.

Пред всеки от двамата писари имаше по един отворен дневник и по един дивит.

Зад креслото на лорд-канцлера стоеше изправен неговият жезлоносец и държеше жезъла с корона. Присъствуваха освен това носителят на шлейфа и носителят на кесията, и двамата с тържествени перуки. Всички тези длъжности съществуват и днес.

На малка масичка до креслото бе поставена сабя със златна дръжка, с ножница и колан от огнено кадифе.

Зад писаря на короната стоеше служител, който държеше в прострените си ръце разтворена мантия, предназначена за церемонии.

Зад писаря на парламента друг служител държеше друга разтворена мантия, в която Гуинплейн щеше да заседава.

Двете мантии бяха от кърмъзено кадифе, подплатени с бяла тафта, с по две хермелинови ивици, поръбени със злато на рамото, и бяха съвсем еднакви, само с тази разлика, че мантията за коронясване имаше по-широка хермелинова яка.

Трети служител, така нареченият „librarian“^[5], държеше върху квадратен поднос от фландърска кожа четвъртита книжка, подвързана с червен марокен и съдържаща списъка на перовете и на общините и бели страници, както и един молив, които се даваха по обичай на всеки нов член, който влизаше в парламента.

Тържествената процесия, която завършваше с Гуинплейн, ограден от двамата перове, негови кръстници, спря пред креслото на лорд-канцлера.

Двамата лордове кръстници свалиха шапките си. Гуинплейн направи същото.

Пазителят на герба пое от ръцете на Синьото наметало сърмената възглавничка с черната папка и я поднесе на лорд-канцлера.

Лорд-канцлерът пое папката и я подаде на писаря на парламента. Писарят стана, приближи се и тържествено я взе, после пак седна на мястото си.

Писарят на парламента отвори папката и стана.

Папката съдържаше двете обичайни послания — кралско писмо до Камарата на лордовете и покана до новия пер да заседава в парламента. Както беше прав, писарят прочете на висок глас двете послания с почтителна бавност.

Поканата за заседаване, отправена до лорд Фърмън Кланчарли, завършваше с обичайните думи: „… Ние настоятелно ви приканваме в името на верността и предаността, която дължите на короната, да дойдете лично да заемете мястото си сред прелатите и перовете, които заседават в нашия парламент в Уестминстър, за да дадете по чест и съвест мнението си за делата на кралството и на църквата.“

След като завърши четенето на посланията, лорд-канцлерът повиши глас и каза:

— Волята на нейно величество е изпълнена. Лорд Фърмън Кланчарли, отрича ли се ваша светлост от догмата на пресъществяването^[6], от поклонението пред светците и от литургията?

Гуинплейн се поклони.

— Волята на короната е изпълнена — каза лорд-канцлерът.

И писарят на парламента продължи:

— Негова светлост прие отричането.

Лорд-канцлерът добави:

— Милорд Фърмън Кланчарли, вие можете да заседавате.

— Така да бъде — казаха двамата кръстници.

Пазителят на герба стана, взе от масичката сабята и закачи колана й на кръста на Гуинплейн.

„И след като това бъде сторено — се казва в старите нормандски грамоти, — перът препасва своята сабя, заема своето високо място и присъствува на заседанието.“

Зад себе си Гуинплейн чу някой да му казва:

— Обличам ваша светлост с парламентската мантия.

И същевременно служителят, който говореше и държеше тази мантия, му я наметна и превърза на врага му черната панделка на хермелиновата яка.

Сега, с пурпурната мантия на раменете и със златната сабя на кръста, Гуинплейн приличаше на двамата лордове, които бяха от дясната и от лявата му страна.

„Библиотекарят“ му поднесе червената книжка и я сложи в джоба на дрехата му.

Пазителят на герба пошепна на ухото му:

— Милорд, на влизане ще се поклоните на кралското кресло.

Кралското кресло е престолът.

През това време двамата писари пишеха, всеки на своята маса, единият в книгата на короната, другият в парламентарната книга.

Двамата един след друг, най-напред писарят на короната, поднесоха книгите си на лорд-канцлера, който ги подписа.

След като се подписа и на двете, лорд-канцлерът стана и каза:

— Лорд Фърмън Кланчарли, барон Кланчарли, барон Хънкървил, маркиз Корлеоне Сицилийски, бъдете добре дошли сред равните вам духовни и светски лордове на Великобритания.

Двамата кръстници на Гуинплейн го докоснаха по раменете.

Той се обърна.

И голямата златна врата в дъното на галерията цяла се разтвори.

Беше вратата на Камарата на перовете на Англия.

Не бяха изминали и тридесет и шест часа, откакто Гуинплейн, заобиколен от друга стража, бе видял да се отваря пред него желязната врата на Саутуъркската тъмница.

Страшна беше бързината, с която над главата му се струпаха всички тези облаци. Облаци, които бяха събития. Бързина, която беше щурм.