Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’homme qui rit, 1869 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Ерма Гечева, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 27 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Виктор Юго. Човекът, който се смее
Френска. Трето издание
ДИ „Народна култура“, София, 1988
Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев
Водещ редактор: Силвия Вегенгайн
Редактор: Силвия Вагенщайн
Оформление: Николай Пекарев
Рисунка на обложката: Раймон Морети
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Езекил Лападатов
Коректори: Евгения Джамбазова, Лили Александрова
Дадена за набор май 1988 г.
Подписана за печат ноември 1988 г.
Излязла от печат декември 1988 г.
Издателски коли 33,18. УИК 34,66
Формат 84Юx108/32 Печатни коли 39,50.
ДП „Димитър Благоев“ — София
Цена 4,58 лв.
История
- — Добавяне
III
Отново в рая на земята
И видя Деа. Тя бе застанала права върху дюшека. Носеше дълга бяла, грижливо затворена дреха, която позволяваше да се види само началото на раменете и нежната извивка на врата. Ръкавите се спускаха до китките, полите покриваха нозете й. Виждаха се ръцете, върху които се издуваха сини разклонени вени, горещи от треска. Цяла потръпваше, но не политаше, а по-скоро се поклащаше като тръстика. Фенерът я осветяваше отдолу. Лицето й беше неописуемо красиво. Разпуснатите й коси се вееха. Нито една сълза не се стичаше по страните й. В зениците й имаше пламъци и тъма. Беше бледа, с онази прозрачна бледина, която придава божествен израз на земното лице. Чудното й нежно тяло сякаш се сливаше с гънките на дрехата. Тя цяла се огъваше като трепетен пламък и същевременно се чувствуваше, че е започнала да се превръща в сянка. Широко отворените й очи блестяха. Сякаш самата тя бе вече гробница и душа, изправена пред незнаен изгрев.
Урсус, когото Гуинплейн виждаше откъм гърба, бе вдигнал уплашено ръце.
— Дъще! Ах, господи, тя започна да бълнува, това е бълнуване! Ето от какво се боях. Пазя я от сътресение, защото то би я убило, а от друга страна, тъкмо някакво разтърсване ще я спаси от лудост. Мъртва или луда! Какво положение! Какво да правя, господи? Дъще, легни си!
В това време Деа заговори. Гласът й беше почти неуловим, сякаш някаква небесна преграда бе вече застанала между нея и земята.
— Татко, вие се мамите. Аз съвсем не бълнувам. Много добре чувам всичко, което ми казвате. Казвате ми, че тази вечер очакваме много посетители и че ще трябва да играя, съгласна съм, ето виждате ли, че съм напълно с ума си, но не знам как ще стане това, понеже аз вече съм мъртва, а и Гуинплейн е мъртъв. Аз все пак ида. Съгласна съм да играя. Ето ме. Но Гуинплейн вече го няма.
— Дете мое — повтори Урсус, — хайде, послушай ме. Легни си.
— Няма го вече! Няма го! О, колко е тъмно!
— Тъмно! — прошепна Урсус. — Тя за пръв път произнася тази дума!
Почти безшумно, Гуинплейн се изкачи по стълбичката на бараката, влезе, откачи елека и кожената си яка, облече елека и сложи яката на врата си и слезе от колибката, все така прикрит зад нея, зад въжата и мачтата.
Деа продължаваше да движи устни — шепнеше си нещо. Постепенно шепотът й премина в песен. Със спирания и пропуски, поради бълнуването, тя затананика тайнствения призив, който толкова пъти бе отправяла към Гуинплейн в „Победеният хаос“. Запя. Песента й беше неясна и тиха като бръмчене на пчела:
Noche, quítate de alli,
La alba canta…[1]
Спря.
— Не, не е истина. Не съм мъртва. Какво казах? Уви! Аз съм жива! Аз съм жива, а той е мъртъв. Аз съм долу, а той е горе. Той си отиде, а аз останах. Никога вече не ще го чуя да говори и да върви. Бог ни беше дал малко рай на тази земя и ни го отне. Гуинплейн! Свършено е. Не ще го чувствувам вече до себе си. Никога. Ах, гласа му! Не ще слушам вече неговия глас.
И пак запя:
Es menester a cielos ir…
… Dexa, quiero,
A tu negro
Caparazón.[2]
И тя простря ръка, сякаш търсеше опора в безкрая.
Гуинплейн изскочи до внезапно окаменелия Урсус и коленичи пред нея.
— Никога — каза Деа. — Никога вече не ще го чуя!
И запя в унес:
Dexo, quiero,
A tu negro
Caparazón!
Тогава тя чу глас, любимия глас, който й отговори:
O ven! ama!
Eres alma,
Soy corazón.[3]
И в същия миг Деа почувствува под ръката си главата на Гуинплейн. Тя нададе неизразим вик:
— Гуинплейн!
Върху бледото й лице се появи звездна светлина и тя се олюля.
Гуинплейн я пое в ръцете си.
— Жив! — извика Урсус.
Деа повтори:
— Гуинплейн!
Главата й се отпусна до лицето на Гуинплейн и тя тихичко каза:
— Ти слезе! Благодаря.
И както беше седнала върху коляното на Гуинплейн, който я прегръщаше, вдигна чело, обърна към него кроткото си лице и впери в очите му пълен с мрак и лъчи поглед, сякаш го гледаше.
— Ти си! — каза тя.
Гуинплейн целуваше дрехата й. Има думи, които са едновременно и слова, и викове, и вопли. В тях се смесват унес и мъка. Те нямат никакъв смисъл, а изразяват всичко.
— Да, аз съм! Аз съм! Аз, Гуинплейн! Този, на когото ти си душата, чуваш ли? На когото ти си детенцето, съпругата, звездата, дъхът! За когото ти си животът и вечността! Аз съм! При тебе съм и те държа в ръцете си. Жив съм. Твой съм. О, като си помисля, че тъкмо исках да свърша със себе си! Оставаше само миг! Ако не беше Хомо!… Ще ти разкажа после. Колко близо до радостта е отчаянието! Деа, ние ще живеем! Деа, прости ми! Да! Твой съм навеки! Ти си права, пипни челото ми, за да се убедиш, че съм аз. Да знаеш само! Но сега вече нищо не може да ни раздели. Аз излизам от ада и пак се качвам на небето. Ти казваш, че слизам, не, аз се изкачвам. Ето ме пак с тебе. Завинаги, казвам ти! Заедно! Ние сме заедно! Кой би помислил такова нещо? Намерихме се отново. Всичко лошо отмина. Пред нас остава само опиянението. Отново ще започнем нашия щастлив живот и тъй добре ще затворим вратата, че злата съдба никога вече не ще може да се промъкне! Ще ти разкажа всичко. Има да се чудиш! Корабът вече отплува. Никой не може да го спре. Ние сме на път, на свобода. Отиваме в Холандия, там ще се оженим, никак не ще ми е трудно да си печеля хляба, кой може да ми попречи? Вече няма от какво да се боим. Обожавам те.
— Не бързай толкова! — промълви Урсус.
Разтреперана, Деа опипваше с ангелска ласка лицето на Гуинплейн. Той чу как тя си каза:
— Такъв е и господ.
После започна да опипва и дрехите му.
— Яката — каза. — Елекът. Същият си е. Всичко е като преди.
Смаян, разцъфнал, засмян, облян в сълзи, Урсус ги гледаше и си шепнеше:
— Нищо не разбирам! Аз съм един тъп идиот. Гуинплейн жив! А аз уж видях, като го погребваха! Плача и се смея. Друго не мога. Толкова съм изглупял, сякаш и самият аз съм влюбен. Там е работата, че наистина съм влюбен. Влюбен съм в двамата. Дърто магаре, стига! Прекалено много вълнение! Твърде много вълнение! От това се страхувах. Не, тъкмо това исках. Гуинплейн, бъди внимателен с нея! Всъщност нека се целуват. Не е моя работа. Аз просто присъствувам на една случка. Чудно нещо изпитвам. Аз съм паразитът на тяхното щастие и получавам част от него. Нищо не правя, а ми се струва, че имам дял в цялата тази работа. Деца мои, аз ви благославям.
И докато Урсус редеше своя монолог, Гуинплейн извика:
— Деа, ти си прекалено красива! Не знам къде ми е бил умът през всички тези дни. Само ти си на земята! Ето че пак те виждам и не мога да повярвам. На този кораб? Но кажи ми, какво се е случило? Как стигнахте дотук? Къде е Зеленият сандък? Вас са ви ограбили, изгонили са ви. Това е подло! О, аз ще отмъстя за вас! Ще отмъстя за тебе, Деа! С мене ще има да се разправят. Аз съм пер на Англия.
Урсус се отдръпна, сякаш някаква планета го бе блъснала в гърдите, и внимателно погледна Гуинплейн.
— Че не е умрял, това е ясно, но дали не е полудял?
И той с недоверие се заслуша.
Гуинплейн продължи:
— Бъди спокойна, Деа. Аз ще внеса оплакване в Камарата на лордовете.
Урсус пак го изгледа и се чукна по челото с върха на пръста си.
После примирен промълви:
— Все ми е едно. Ще се уреди. Бъди и луд, ако щеш, мой Гуинплейн. Това е човешко право. Аз съм щастлив. Но какво означава всичко това?
Корабът продължаваше да се носи плавно и бързо, нощта ставаше все по-тъмна, от океана се надигаха мъгли и забулваха небето и никакъв вятър не ги разгонваше. Едва се съзираха няколко едри звезди, които една след друга се стапяха и след малко изчезнаха, и цялото небе стана черно, безкрайно и нежно. Реката се разширяваше, отляво и отдясно двата й бряга се бяха превърнали в две тънки кафяви линии, почти слети с нощта. Цялата тъмнина дишаше дълбоко успокоение. Гуинплейн беше коленичил и държеше Деа в прегръдките си. Те говореха, възклицаваха, бъбреха, шепнеха в унес. Как да те опиша, о, радост?
— Ти си животът ми!
— Небе мое!
— Моя любов!
— Цялото ми щастие!
— Гуинплейн!
— Деа, аз съм пиян. Остави ме да целуна нозете ти.
— Значи си ти!
— В този миг искам да ти кажа толкова много неща едновременно. Не зная откъде да започна.
— Целуни ме!
— О, ти си моята жена!
— Гуинплейн, не ми казвай, че съм красива. Ти си красив!
— Ето че пак съм с тебе, държа те до сърцето си! Това е истина. Ти си моя. Не сънувам. Наистина си ти. Възможно ли е? Да. Отново се връщам към живота. Само да знаеш какви събития се случиха! Деа!
— Гуинплейн!
— Обичам те.
А Урсус шепнеше:
— Радвам се като дядо.
Хомо бе излязъл от мястото си под каручката и незабелязано минаваше от един към друг, без да се натрапва, и безразборно лижеше каквото му попадне — ту тежките обувки на Урсус, ту елека на Гуинплейн, ту роклята на Деа, ту дюшека. Той пък така благославяше.
Бяха отминали Чатам и устието на Медуей. Наближаваха морето. Мрачното спокойствие на простора беше тъй дълбоко, че слизаха без никакво друсане. Не бе необходимо корабът да маневрира и никой от моряците не бе повикан на палубата. На другия край на кораба, все така сам на кормилото, стопанинът управляваше. Отзад беше само този човек, отпред фенерът осветяваше щастливата група, за която най-голямото нещастие внезапно се бе превърнало в блаженство, защото неочаквано отново се бе събрала.