Виктор Юго
Човекът, който се смее (29) (Том 4)

II
Последица от снега

Известно време вървя по тази следа. За нещастие стъпките ставаха все по-неясни. Снегът валеше гъст и ужасен. Беше мигът, когато в открито море урката агонизираше под същия сняг.

Детето се намираше в толкова отчаяно положение, както и корабът, но от различно естество: непрогледен мрак се възправяше около него като стена. То нямаше друг изход, освен да тръгне по следите, отпечатани в снега, и се улови за тях като за ръководна нишка в лабиринт.

Изведнъж, било че снегът ги бе изравнил, било поради друга причина, отпечатъците изчезнаха. Всичко пак стана равно, гладко, плоско, без ни едно петно, без ни една издатина — само бяла пелена на земята и черно було на небето.

Сякаш жената бе литнала.

Детето се наведе и затърси в изнемога. Напразно.

Когато се изправяше, му се стори, че дочува нещо неясно, нещо, което не бе дори сигурно, че чува. Приличаше на глас, на дихание, на сянка, звук по-скоро човешки, отколкото животински, по-скоро гробовен, отколкото жив. Беше шум, но като в сън.

Детето се огледа, но не видя нищо.

Пред него се разстилаше широка, гола, белезникава пустош.

То се ослуша. Онова, което му се бе сторило, че чува, се бе разсеяло. Може и нищо да не бе чуло. Пак се ослуша. Пълно мълчание.

В тази мъгла имаше нещо измамливо. Детето пак тръгна.

Пое напосоки, тъй като вече нямаше стъпки да го водят.

Едва се поотдалечи, шумът отново поде. Този път то вече не се съмняваше — беше чуло стенание, почти хлипане.

Детето се обърна. Огледа тъмната шир. Не видя нищо.

Звукът наново се разнесе.

Ако душите на умрелите некръстени деца можеха да викат, те биха викали така.

Не съществуваше нищо по-пронизващо, по-тъжно и по-слабо от този глас. Защото това наистина бе глас. Глас на живо същество. В него се долавяше трепет. Но изглеждаше почти като несъзнателен стон. Сякаш човешкото страдание зовеше за помощ, но без да знае, че е страдание и че зове. Този вик — първо дихание или последна въздишка — беше еднакво близък до хъркането, което е завършек на живота, и до писъка, който е неговото начало. Някакво същество дишаше, задушаваше се, плачеше. Мрачна молба в тъмнината.

Детето се взря внимателно — пред себе си, в далечината, горе, долу. Нямаше никого. Нямаше нищо.

Ослуша се. Гласът пак прозвуча. Детето ясно го чу, напомняше блеене на агънце.

Тогава детето се изплаши и реши да бяга.

Стенанието поде — за четвърти път. Беше странно жалко и тъжно. Чувствуваше се, че след това последно усилие — по-скоро машинално, отколкото съзнателно — писъкът вероятно ще замре. Беше издъхваща молба, отправяща инстинктивно зов за помощ, витаещ в простора; беше агонизиращо заекване, отправено към някакво възможно провидение. Детето пристъпи по посока, откъдето идеше гласът.

То все така нищо не виждаше.

Пристъпи още, като се ослушваше.

Жалостният плам продължаваше. Преди едва доловим и неясен, той бе станал отчетлив и почти звънък. Детето беше съвсем близо до гласа. Но къде бе той?

То се намираше до една жалба. Трепетът на една жалба в простора минаваше край него. Едно човешко стенание в мрака — ето на какво се бе натъкнало детето. Такова поне беше неговото впечатление, макар и смътно като дълбоката мъгла, в която се бе загубило.

Докато се колебаеше между инстинкта, който го подтикваше да бяга, и инстинкта, който го караше да остане, то забеляза в снега, на няколко крачки пред себе си, купчинка с размерите на човешко тяло, малка, дълга и тясна могилка, прилична на насип край трап, нещо като гроб в бяло гробище.

В същия миг гласът пропищя.

Оттук именно излизаше.

Детето се наведе, коленичи пред могилката и започна с две ръце да я разравя.

Под снега, който то махаше, се очерта тяло и изведнъж под ръцете му, в дупката, която бе изровило, се появи едно бледо лице.

Не това лице викаше. Очите бяха затворени, устата отворена, но пълна със сняг.

Лицето бе неподвижно. То не помръдна и когато ръката на детето го докосна. Детето, чиито пръсти се бяха вкочанили, потрепери, когато усети студенината на лицето. Беше глава на жена. Разпилените коси се бяха пръснали в снега. Жената беше мъртва.

Детето пак започна да разчиства снега. Откри се вратът на мъртвата, после горната част на гърдите, където под дрипите се виждаше плътта.

Изведнъж детето усети под пръстите си слабо движение. Беше нещо мъничко, заровено в снега — то се движеше. Детето бързо разрови снега и откри жалко телце на пеленаче — слабичко, бледо от студа, още живо, голо върху голите гърди на мъртвата.

Беше момиченце.

То бе загърнато с недостатъчно дрипи и при мърдането цяло се бе разповило. Слабичките му ръчици и крачета и дъхът му бяха поразтопили снега под него и над него. Кърмачка би му дала пет-шест месеца, но то може да имаше и годинка, защото мизерията очевидно забавя растежа, а понякога води и до рахит. Когато личицето му излезе на въздух, то нададе писък като продължение на тревожния си плач. За да не може майката да чуе този плач, тя трябва да беше наистина мъртва.

Детето взе момиченцето на ръце.

Вкочанената майка беше зловеща. Лицето й излъчваше призрачна светлина. Широко отворената й бездиханна уста сякаш бе почнала да изрича на неясния език на сенките отговора на въпросите, отправени към мъртъвците в невидимия свят. Синкавата бледина на заледените равнини се отразяваше в това лице. Под кестенявите коси се виждаше младо чело с почти възмутено свити вежди, стиснати ноздри, затворени клепачи, залепени от скреж клепки и — от крайчеца на очите до крайчеца на устните — дълбоката бразда, която сълзите оставят. Снегът осветяваше мъртвата. Студът и гробът се допълват. Трупът е вледенен човек. В голотата на гърдите й имаше нещо трогателно. Те бяха служили; отразяваха божествената повехналост на живот, даден от същество, останало без живот, и величието на майчинството бе заместило девствената чистота. На върха на едната гръд имаше бисер. Беше замръзнала капчица мляко.

Нека веднага кажем — по тези равнини, където загубеното момче минаваше на свой ред, само преди няколко часа бе минала една просякиня, която кърмеше пеленачето си и търсеше подслон и накрая също се бе заблудила. Премръзнала, тя бе паднала под напора на бурята и не бе намерила сили да стане. Снегът я бе засипал. Тя бе притискала дъщеричката до гърдите си и бе издъхнала.

Момиченцето се бе опитало да суче от тази мраморна гръд.

Мрачно доверие, желано от природата, защото изглежда, че майката може да кърми за последен път и след като е издъхнала.

Но устата на детето не бе могла да намери гръдта, на която капката мляко, открадната от смъртта, се бе заледила, и заринатото под снега пеленаче, повече привикнало с люлката, отколкото с гроба, се бе разплакало.

Малкото изоставено момче бе чуло агонизиращото детенце.

То го бе изровило.

Бе го взело на ръце.

Когато почувствува прегръдката, момиченцето престана да плаче. Лицата на двете деца се докоснаха и лилавите устни на кърмачето се допряха до бузата на момчето като до майчината гръд.

Момиченцето почти бе стигнало мига, когато замръзналата кръв щеше да спре сърцето му. Майката вече му бе придала нещо от своята смърт; студенината на трупа е заразителна, неговата вцепененост може да се предава. Краката, ръцете, мишците, коленете на момиченцето бяха вкочанени. Момчето усети този ужасен мраз.

То имаше на гърба си една топла и суха дреха — куртката. Сложи пеленачето на гърдите на мъртвата, свали куртката, уви в нея момиченцето, прегърна го и почти голо под шибащия сняг, който вятърът носеше, тръгна с малкото на ръце.

След като отново успя да намери бузата на момчето, пеленачето притисна устни към нея, стопли се и заспа. Първа целувка на тези две души в мрачината.

Майката остана да лежи, просната на снега, с лице, обърнато към нощното небе. Но в мига, когато момчето се съблече, за да увие момиченцето, може би от дъното на безкрая, където сега се намираше, майката видя това.