Виктор Юго
Човекът, който се смее (4) (Том 4)

II
Изоставянето

Ако някой наблюдаваше групата по-отблизо, можеше да забележи следното:

Всички носеха дълги, дрипави и кърпени, но широки наметки, с които при случай можеха да се загърнат до очите — удобна защита и от вятъра, и от любопитството. Въпреки тези наметки те се движеха пъргаво. Повечето имаха на главите си кърпи, нещо като тюрбани, каквито са се носели някога в Испания. По онова време такива кърпи не бяха нещо необичайно и в Англия. Южняшката мода се бе пренесла на север. Може би това се дължеше на обстоятелството, че Северът побеждаваше Юга и победителят гледаше с възхищение на победения. След разбиването на Армадата кастилският език бе станал елегантният жаргон в двора на Елизабет. Да се говори английски в двореца на английската кралица, бе почти неприлично — „shocking“. Да възприеме до известна степен нравите на онези, които управлява, е обичайно за варварина победител, когато победеният е по-изтънчен; татаринът се възхищава от китаеца и му подражава. Затова и кастилската мода проникваше в Англия, в замяна на което английските стоки завладяваха Испания.

Един от мъжете в групата, която се готвеше да отпътува, имаше вид на главатар. Той бе обут с алпаргати и наконтен с дрипи, обшити с ширити и сърма, а под наметалото му блестеше като корем на риба жилетка, обшита със златни пулчета. Друг един бе нахлупил голяма касторена шапка с форма на сомбреро, която скриваше лицето му. На шапката нямаше дупка за лула, което показваше, че собственикът й е учен човек.

Според принципа, че мъжкото сако става за детско палто, над дрипите, с които бе облечено, детето носеше моряшка куртка, която му стигаше до коленете.

По ръста му можеше да се отгатне, че е момче на десет-единадесет години. Беше босо.

Екипажът на урката се състоеше от собственика и двама моряци.

По всяка вероятност урката идеше от Испания и щеше да се върне пак там. Без съмнение тя правеше редовни, но тайни рейсове от единия до другия бряг.

Езикът, на който тези хора разговаряха шепнешком, беше някаква смесица от кастилски, немски, френски и по-рядко уелски или баскски думи. Това беше някакъв диалект, ако не и жаргон.

Хората, изглежда, бяха от най-различни народност и от една и съща шайка.

Екипажът вероятно се състоеше от членове на шайката и цялата работа бе предварително уговорена.

Тази пъстра група, изглежда, беше някаква компания, може би съучастническа банда.

Ако беше малко по-светло и ако човек се загледаше малко по-настойчиво, би забелязал, че под дрипавите си наметала хората носеха броеници и муски. Една от фигурите, които можеха да се вземат за жени, имаше почти същата броеница, каквато носят дервишите, и по едрите й зърна лесно можеше да се разбере; че това е ирландска броеница от Ланимтефри, който се нарича също Ланандифри.

Ако не беше толкова тъмно, в предната част на урката би могла също така да се различи една позлатена скулптурна група — Богородицата с младенеца. Това вероятно беше баскската света Богородица, нещо като панагията на старите кантабрийци^[1]. Под тази фигура, заменяща обичайното скулптурно изображение на носа на кораба, висеше фенер, който в момента не бе запален — крайна предпазливост, издаваща необичайната загриженост на тези хора да прикрият присъствието си. Очевидно, когато го запалеха, фенерът имаше две предназначения — да служи за кандило пред Богородицата и същевременно да осветява морето като сигнална светлина.

Дълъг, извит и остър под бонпреса, вълнорезът се издаваше напред като рог на полумесец. В основата му, при краката на Богородицата, бе коленичил ангел, опрял гръб на кила; свил ръце, той гледаше хоризонта през бинокъл. Ангелът бе позлатен като Богородицата.

Във вълнореза бяха направени дупки и процепи, за да могат вълните да минават; те също бяха изкусно изработени и позлатени.

Под Богородицата бе изписана със златни букви думата „Матутина“ — името на кораба, което в момента не можеше да се разчете поради мрака.

В подножието на стръмния скалист бряг бе разхвърлян в бъркотията преди заминаването товарът, който пътниците щяха да откарат и който благодарение на дъската, служеща за мостик, те бързо прехвърляха от брега на кораба. Торби сухар, каче солена риба, кутия със супа-консерва, три варела — един с вода за пиене, един с малц и един с катран, четири-пет бутилки ейл, един стар куфар, стегнат с каиши, сандъци, една бала кълчища за факли и сигнални огньове — това беше багажът. Тези дрипльовци имаха куфари, нещо, което говореше за скитнически живот; пътуващите бедняци са принудени да притежават някои вещи; понякога им се иска да литнат като птици, но не могат, освен ако изоставят онова, което им осигуряваше препитание. Те трябва да имат сандъци със сечива и работни инструменти, какъвто и да е скитническият им занаят. Нашите пътници също мъкнеха багаж, който в много случаи им пречеше.

Вероятно не е било лесно да се пренесе всичко това до подножието на скалата. Което впрочем издаваше намерение за окончателно заминаване.

Хората не губеха време — непрекъснато сновяха от брега до кораба и от кораба до брега. Всеки имаше определена задача; един носеше торба, друг — сандък. Фигурите, които може би или навярно бяха жени, работеха в суматохата наравно с другите. Детето също трябваше да влачи товари, които не бяха по силите му.

Съмнително бе то да имаше баща или майка в групата или поне по нищо не личеше да има. Караха го да работи, и толкова. То не приличаше на дете сред близките си, а на роб в някое племе. Слугуваше на всички и никой не му говореше.

Впрочем то бързаше и както цялата съмнителна група, към която се числеше, изглежда, имаше само една мисъл — по-бързо да отплуват. Дали знаеше защо? Вероятно не. То бързаше несъзнателно. Защото виждаше, че другите бързат.

Урката имаше палуба. Товарът скоро бе настанен в трюма, време беше вече да отплуват. Последният сандък бе пренесен на палубата, оставаше само да се качат и хората. Двете лица от групата, които приличаха на жени, вече бяха на борта; шестимата други, между тях и детето, още стояха на плоската скала. Командата на кораба се готвеше да потегли, собственикът хвана кормилото, един моряк взе брадвата, за да пререже въжето. Да го пререже — още един признак, доколко те бързаха; когато има време, въжето се отвързва. „Andamos“^[2] — рече полугласно онзи от шестимата, който, изглежда, беше главатарят и имаше пулчета по дрипите си. Детето се втурна към дъската, за да мине първо. В мига, когато стъпи на нея, двама от мъжете се спуснаха с риск да го съборят във водата, влязоха преди него, трети го бутна с лакът и мина, четвъртият го блъсна с юмрук и последва третия; петият, който беше главатарят, с един скок се озова на кораба и тласна с пета дъската, която падна в морето; въжето бе пресечено с един замах, кормилото се завъртя, корабът се откъсна от брега и детето остана на сушата.