Виктор Юго
Човекът, който се смее (48) (Том 4)

III
Oculos non habet, et videt^[1]

Една жена в света виждаше Гуинплейн — тази сляпа девойка.

Какво бе сторил Гуинплейн за нея, тя знаеше, че Урсус, на когото Гуинплейн бе разказал за своето тежко пътуване от Портланд до Уеймът и за мъките, които бе преживял, след като го бяха изоставили.

Тя знаеше, че когато е била съвсем малка, когато е издъхвала върху своята издъхнала майка и е сукала от труп, едно малко по-голямо от нея създание я е прибрало; че това създание, отхвърлено и едва ли не погубено от жестоки хора, е чуло нейния вик; че тогава, когато всички са били глухи към самото него, то не е останало глухо към нея; че това момче, макар и самотно, слабо, захвърлено, без опора в света, загубено сред пустошта и изтощено до изнемога, я е приело от ръцете на нощта и се е нагърбило да носи друго дете; че макар и да не е очаквало нищо от тайнствената подялба на блага, наречена съдба, то се е нагърбило с една чужда участ; че макар самото то да е било олицетворение на бедността, на тревогата и мъката, е приело ролята на провидение; че докато небето се затваряло за него, то е отворило сърцето си; че макар да е било загубено, то я е спасило; че макар само да не е имало ни покрив, ни подслон, то е станало прибежище, станало е за нея майка и кърмачка; че макар да е било само в света, то е отвърнало на собственото си изоставяне с осиновяване; че от дъното на мрака то е дало този пример; че сякаш ненамирайки собственото си бреме достатъчно тежко, на всичко отгоре то е поело върху плещите си чуждото нещастие; че на тази земя, на която нищо не му е било отредено, то е открило дълга; че в положение, при което всеки би отстъпил назад, то й се е притекло на помощ; че е пъхнало ръка в отвора на гроба и е измъкнало оттам нея, Деа; че макар да е било полуголо, то й е дало последната си дрипа, за да не мръзне тя; че докато само е умирало от глад, то е гледало да даде на нея да пие и яде; че заради малкото момиченце момченцето се е преборило със смъртта под всичките й форми — със зимата и снега, със самотата и ужаса, със студа, глада и жаждата, с бурята; че заради нея, заради Деа, този десетгодишен титан е водил сражение с огромния нощен мрак. Тя знаеше, че той е направил това като дете и че сега, когато вече бе мъж, за нея, слабата, той е сила, за нея, бедната — богатство, за нея, болната — изцеление, за нея, сляпата — зрение. През плътната неведома преграда, която я отделяше от живота, тя ясно чувствуваше неговата преданост, пожертвователност и смелост. В света на нематериалното героизмът изпъква. Тя долавяше неговото възвишено очертание; сред неизмеримата абстрактност, в която живееше неосветената от слънцето й мисъл, тя съзираше тайнствения контур на добродетелта. Деа черпеше единствените си впечатления за действителността от някакви смътни, движещи се около нея предмети и като всички слепи живееше с тревожната неподвижност на своята пасивност, в страх от дебнеща опасност и с чувство за собствената си безпомощност, но знаеше, че над нея бди Гуинплейн. Гуинплейн, който никога не охладняваше, винаги беше край нея, никога не се губеше, нежният и мил Гуинплейн, винаги готов да й помогне. Деа тръпнеше от увереност и признателност, тревогата и се разсейваше и се превръщаше в унес и с изпълнени с мрак очи тя съзерцаваше в зенита над своята бездна дълбокото сияние на тази доброта.

В света на идеалното добротата е слънце и Гуинплейн заслепяваше Деа.

За тълпата, която има твърде много глави, за да мисли, и твърде много очи, за да вижда, за тълпата, която сама по себе си е повърхностна и се спира на повърхността, Гуинплейн беше клоун, шут, акробат, палячо, нещо малко повече и малко по-малко от животно. Тълпата познаваше само лицето му.

За Деа Гуинплейн беше спасител, който я бе намерил в гроба и я бе изнесъл оттам, утешител, който правеше живота й възможен, освободител, чиято ръка тя чувствуваше в своята из лабиринта на слепотата; Гуинплейн бе нейният брат, приятел, водач, опора, нейното небесно подобие, крилат и лъчезарен съпруг, и докато тълпата виждаше в него чудовище, тя го виждаше като архангел.

Защото сляпата Деа съзираше душата му.