Виктор Юго
Човекът, който се смее (39) (Том 4)

VI
Баркилфедро

Полезно е човек да знае действията на ближните си и е мъдро да упражнява известен надзор над тях.

Джоузиан малко шпионираше лорд Дейвид посредством един свой човек, в когото имаше пълно доверие и който се наричаше Баркилфедро.

Лорд Дейвид дискретно следеше Джоузиан чрез един свой човек, в когото беше напълно сигурен и който се наричаше Баркилфедро.

От своя страна кралица Ан караше да я държат в течение на действията на херцогиня Джоузиан — нейната незаконородена сестра, и на лорд Дейвид — бъдещия й зет до незаконна линия, чрез един свой човек, на когото тя напълно разчиташе и който се наричаше Баркилфедро.

Този Баркилфедро имаше подръка следните три клавиша; Джоузиан, лорд Дейвид, кралицата. Един мъж между две жени. Колко възможни вариации! Какво преплитане на чувства!

Баркилфедро невинаги беше заемал такова изгодно положение — да шепне на три уши.

Той беше някогашен слуга на Йоркския херцог. Беше се стремил да стане свещенослужещ, но не бе успял. Йоркският херцог, княз английски и римски, съчетание на кралския папизъм и официалното англиканство, имаше един католишки и един протестантски дом и можеше да издигне Баркилфедро в едната или в другата йерархия; но не го счете за достатъчно ревностен католик, та да го направи придворен свещеник, нито пък за достатъчно верен протестант, та да го направи капелан. Така Баркилфедро се намери между две вероизповедания и духом на земята.

Това не е лошо положение за някои пълзящи души.

Има пътища, по които може да се мине само пълзешком.

Баркилфедро бе прекарал голяма част от живота си в скромното, но доходно положение на слуга. Положението на слуга е нещо, но той желаеше и власт. И може би щеше да я постигне, ако Джеймс II не бе паднал. Трябваше да започва отначало. Не му провървя и при свъсения Уилям III, проявяващ в управлението си благонравна страхливост, която считаше за честност. След като покровителят му Джеймс бе свален от престола, Баркилфедро не изпадна веднага в беда. След падането на даден владетел остава нещо, което няма как да се определи, но то още известно време поддържа неговите хрантутници. Така, след като дървото се изкорени, листата му запазват свежестта си два-три дни, после изведнъж пожълтяват и изсъхват; същото става и с кралските хора.

Благодарение на това своеобразно балсамиране, което се нарича наследствено право на престола, владетелят от своя страна, макар и паднал и отхвърлен, продължава да живее и да се консервира. Не става обаче същото и с хората му, които са много по-мъртви от краля. Там някъде кралят става мумия, тук придворният му се превръща в призрак. Да бъдеш сянка на друга сянка, значи да бъдеш олицетворение на изтощението. Така Баркилфедро изпосталя. И тогава стана литератор.

Но не го пускаха дори в кухните. Понякога не знаеше къде да легне да спи. „Кой ще ме скрие от звездите?“ — казваше той. И се бореше. Притежаваше цялото необикновено търпение на човек, изпаднал в отчаяно положение. Освен това имаше и дарбата на термитите — умееше да продълбае дупка от долу на горе. Служейки си с името на Джеймс II, със своите спомени, с верността си, с разнежването и прочие, той се добра до херцогиня Джоузиан.

Джоузиан прояви благосклонност към този човек, изпаднал в мизерия, и при това умен — две неща, които трогват. Тя го представи на лорд Дъри Мойр, даде му подслон при слугите, причисли го към своите хора, отнасяше се добре с него, а понякога дори му говореше на „ти“. На мода бе знатните дами да се обръщат на „ти“ към литераторите, които не възразяваха. Маркиза Дьо Майи^[1] приела Роа, когото никога преди това не била виждала, легнала в леглото си, и му казала:

— Ти ли написа „Галантната година“? Добър ден.

По-късно литераторите си върнаха. Дойде ден, когато Фабр д’Еглантин^[2] каза на херцогиня Дьо Роан:

— Ти не си ли оная Шабо?

За Беркилфедро беше успех, че му говорят на „ти“. Той беше очарован. Беше се стремил към надменното благоволение на херцогинята.

„Лейди Джоузиан ми говори на «ти»!“ — си казваше той. И потриваше ръце.

Възползува се от това обстоятелство, за да спечели терен. Стана постоянен посетител на стаите на Джоузиан, не пречеше, не привличаше вниманието. Херцогинята така бе свикнала с него, че едва ли не си сменяше ризата в негово присъствие. Всичко това обаче беше несигурно. Баркилфедро се стремеше към някакво по-определено положение. Херцогинята беше само етап по пътя му. Ако подземният му ход не стигнеше до кралицата, значи беше работил нескопосно.

Един ден Баркилфедро каза на Джоузиан:

— Би ли желала ваша светлост да ме направи щастлив?

— Какво искаш? — запита Джоузиан.

— Длъжност.

— Ти? Длъжност?

— Да, госпожо.

— Какво ти е дошло наум да искаш длъжност? Тебе за нищо не те бива.

— Тъкмо затова.

Джоузиан се разсмя.

— Коя измежду длъжностите, за които не си годен, желаеш?

— Отпушвач на бутилките от океана.

Джоузиан се разсмя още по-весело.

— Какво е това? Ти се подиграваш.

— Не, госпожо.

— За да се позабавлявам, ще поговоря с тебе сериозно — рече херцогинята. — Какъв искаш да бъдеш? Повтори!

— Отпушвач на бутилките от океана.

— В двора всичко е възможно. Има ли такава длъжност?

— Да, госпожо.

— Продължавай. Разкажи ми и други неизвестни неща.

— Такава длъжност съществува.

— Закълни ми се в душата си, която нямаш.

— Заклевам се.

— Не ти вярвам.

— Благодаря, госпожо.

— Така че, ти искаш… Кажи пак.

— Да разпечатвам бутилките от морето.

— Ето ти работа, която няма да те преуморява. Все едно да решиш бронзов кон.

— Приблизително.

— Да не правиш нищо. Тъкмо такова място ти трябва наистина. За това те бива.

— Нали виждате, че все пак ме бива за нещо?

— Не! Ти се шегуваш. Наистина ли съществува такава служба?

Баркилфедро каза с дълбока почтителност:

— Госпожо, вие имате велик баща, крал Джеймс II, и знаменит зет — Джордж Датски, херцог Къмбърланд. Вашият баща беше, а вашият зет е лорд-адмирал на Англия.

— Това ли е новото, което си дошъл да ми съобщиш? Знам го не по-зле от тебе.

— Но ето какво ваша светлост не знае. В морето има три вида неща: онези, които са на дъното — лейгън; онези, които плуват по повърхността — флотсън; и онези, които морето изхвърля на сушата — джетсън.

— И после?

— Тези три вада неща — лейгън, флотсън и джетсън — принадлежат на лорда върховен адмирал!

— Е, и?

— Разбра ли ваша светлост?

— Не.

— Всичко, което е в морето, което потъва, изплува и се изхвърля от него, всичко това принадлежи на адмирала на Англия.

— Всичко. Добре. И после?

— С изключение на есетрата, която принадлежи на краля.

— По-скоро бих помислила, че принадлежи на Нептун — рече Джоузиан.

— Нептун е глупак. Той всичко е изпуснал. Оставил е англичаните да му го отнемат.

— Свършвай.

— Морска плячка — така се наричат тези находки.

— Нямам нищо против.

— Те са безброй. Постоянно има неща, които потъват, неща, които плуват, неща, които се изхвърля на сушата. Това е приносът на морето. Морето плаща данък на Англия.

— Съгласна съм. Но свършвай.

— Ваша светлост разбира, че по този начин океанът създава служба.

— Къде?

— В адмиралтейството.

— Каква служба?

— Служба за морските находки.

— Е, и?

— Тази служба се разпределя между три длъжности: Лейгън, Флотсън и Джетсън, и за всяка длъжност има по едни офицер.

— И после?

— Някой кораб в открито море иска да даде известно сведение на земята — че плава на такава и такава ширина, че е срещнал морско чудовище, че съзира бряг, че се намира в опасност, че ще потъне, че е загубен и прочие. Собственикът взима една бутилка, слага в нея къс хартия, на която е написал съобщението, запечатва гърлото и хвърля бутилката в морето. Ако бутилката отиде на дъното, това се отнася до офицера Лейгън, ако плува — отнася се до офицера Флотсън, ако бъде изхвърлена на брега, отнася се до офицера Джетсън.

— И ти би искал да бъдеш офицерът Джетсън?

— Именно.

— И това ти наричаш отпушвай на бутилките от океана?

— Щом тази длъжност съществува.

— Защо искаш това именно място, а не някое от другите две?

— Защото то в момента е свободно.

— В какво се състои длъжността?

— Госпожо, през 1598 година една накатранена бутилка, намерена от някакъв рибар, който ловял змиорки в пясъчните плитчини при Епидиум Промонториум, била занесена на кралица Елизабет и пергаментът, изваден от нея, осведомил Англия, че Холандия е завзела, без да предупреди никого, една непозната страна — Нова Зембла или Нова земя, че това завземане е станало през юни 1596 година, че в тази страна хората били изяждани от мечки и че на един лист е разяснено как да се предпазват от зимата, а тоя лист е скрит в кобура на един мускет, окачен в комина на дървената къща, построена на острова и оставена от холандците, които били измрели до един, и че този комин бил направен от едно изтърбушено буре, вкарано в покрива.

— Не разбирам много добре брътвежа ти.

— Възможно е, но Елизабет разбрала. Една страна повече за Холандия, това означавало една страна по-малко за Англия. Бутилката, която донесла известието, била сметната за нещо важно. И от този ден била издадена заповед: който намери запечатана бутилка на брега на морето веднага да я предава на адмирала на Англия под страх от обесване. Адмиралът държи един офицер, който отваря тези бутилки и осведомява — ако е необходимо — нейно величество за съдържанието им.

— Често ли пристигат такива бутилки в адмиралтейството?

— Рядко. Но това няма значение. Длъжността съществува. За оня, който я заема, има работна стая и жилище в адмиралтейството.

— И колко се плаща за бездействието му?

— Сто гвинеи годишно.

— За толкова ли ме безпокоиш?

— Стигат за преживяване.

— Бедно.

— Както подобава на човек като мене.

— Сто гвинеи е нищо.

— Онова, което на вас ви е необходимо, за да живеете една минута, на нас ни стига за цяла година. Това е предимството на бедните.

— Ще получиш тази длъжност.

Една седмица по-късно, благодарение на доброто желание, проявено от Джоузиан, благодарение на авторитета на лорд Дейвид Дъри Мойр, Баркилфедро бе вече осигурен, освободен от превратностите на съдбата, стъпил на здрава почва, и бе настанен в адмиралтейството, където получи жилище и сто гвинеи заплата.