Виктор Юго
Човекът, който се смее (27) (Том 4)

XVIII
Върховен изход

Облекчен от тежестта, разбитият кораб започна да потъва по-бавно, но все пак потъваше.

Нямаше средство, никаква мярка, която да помогне при това отчаяно положение. Бяха опитали всичко.

— Има ли още нещо за изхвърляне в морето? — извика главатарят.

Докторът, за когото никой вече не се сещаше, излезе от един ъгъл на навеса пред кабината и каза:

— Да.

— Какво? — запита главатарят.

Докторът отговори:

— Нашето престъпление.

Всички потрепераха и извикаха:

— Амин!

Изправен и блед, докторът издигна пръст към небето и каза:

— На колене.

Те се олюляха, преди да коленичат.

Докторът поде:

— Нека хвърлим в морето нашите престъпления. Те тегнат върху нас. Това именно кара кораба да потъва. Нека вече не мислим за избавление, а за спасение. Особено ни тежи нашето последно престъпление, това, което извършихме или по-скоро довършихме преди малко. Клетници, които ме слушате, богохулна дързост беше, дето изкусихме бездната, когато имахме зад себе си намерение за убийство. Да посегнеш на дете, е все едно да посегнеш на бога. Трябваше да отплаваме, знам, но това бе сигурна гибел. Предупредена от сянката на нашето злодеяние, бурята връхлетя. Така и трябваше да стане. Не съжалявайте за нищо. Там, в мрака, недалеч от нас, са пясъците на Вовил и нос Уг. Това е Франция. За нас имаше само едно възможно убежище — Испания. Франция е не по-малко опасна за нас от Англия. Избавлението ни от морето би ни отвело на бесилото. Обесени или удавени — друг избор нямахме. Бог избра вместо нас. Нека му благодарим. Той ни дава гроб, който измива. Братя мои, това беше неизбежно. Спомнете си, че преди малко ние направихме всичко възможно, за да изпратим там горе едного, едно дете, и че в този миг, докато ви говоря, над главите ни може би витае една душа, която ни обвинява пред съдника, който ни гледа. Нека използуваме тази последна отсрочка. Нека се помъчим, ако още е възможно, да поправим, доколкото зависи от нас, злото, което сторихме. Ако детето ни надживее, нека му помогнем. Ако то умре, да се опитаме да измолим неговата прошка. Нека освободим съвестите си от този товар. Нека се опитаме да направим така, че душите ни да не се погубят пред бога, защото това ще бъде страшното крушение: телата отиват на рибите, душите — на демоните. Смилете се над себе си! На колене, ви казвам. Разкаянието е ладия, която не потъва. Ако нямате компас, имате молитвата.

Вълците станаха овце. Такива преображения се извършват в мигове на отчаяние. Случвало се е тигър да лиже разпятието. Когато мрачните двери се открехнат, да вярваш, е трудно, но да не вярваш — невъзможно! Колкото и несъвършени да са опитите на човека да си изгради религия, дори когато вярата е неопределена, дори когато рамките на догмата не съвпадат с очертанията на бегло съзряната вечност, във върховната минута душата потръпва. Нещо започва след живота. Затова и агонията гнети.

Агонията е падеж. В съдбоносния миг човек чувствува върху себе си смътна отговорност. Онова, което е било, хвърля своята сянка над онова, което ще бъде. Миналото се завръща и преминава в бъдещето. Известното става също такава пропаст, както неизвестното, и тези две бездни — едната, в която са нашите грехове, и другата, в която е нашето очакване — се отразяват една в друга. Това именно сливане на двете бездни плаши умиращия.

Те бяха изчерпали последната си възможност за спасение в живота. И затова се обърнаха към отвъдното. Единствената надежда, която им оставаше, беше в смъртта. Те го разбраха. Мрачен проблясък, последван незабавно от нов пристъп на ужас. Онова, което човек долавя във време на агония, прилича на онова, което съзира при светлината на светкавица. Всичко, после нищо. Виждаш и после вече нищо не виждаш. След смъртта очите ни отново ще се отворят и онова, което е било само проблясък, ще се превърне в слънце.

Те извикаха на доктора:

— Ти! Ти! Само ти ни оставаш. Ще ти се подчиняваме. Какво трябва да сторим? Говори!

Докторът отвърна:

— Трябва да преминем непознатата бездна и да стигнем до другия бряг на живота, който е отвъд гроба. Тъй като аз знам най-много неща от всички ви, аз съм най-изложен на опасност. Добре правите, че оставяте да избере моста оня, който носи най-голям товар.

И добави:

— Знанието утежнява съвестта.

После додаде.

— Колко време ни остава?

Галдеазун погледна цифрите, сочещи дълбочината на потопяване, и отвърна:

— Малко повече от четвърт час.

— Добре — каза докторът.

Ниският покрив на навеса, на който той се бе облегнал, представляваше нещо като маса. Докторът измъкна дивита от джоба си и взе перо, а от портфейла си извади пергамента, върху опакото на който преди няколко часа бе изписал двадесетина криви и гъсти реда.

— Светлина — каза той.

Снегът падаше като пяна на водопад и бе угасил факлите един след друг. Останал бе само един. Аве Мария го измъкна от дупката му и застана прав до доктора с факел в ръка.

Докторът прибра портфейла в джоба си, постави върху навеса перото и мастилото, разгъна пергамента и каза:

— Слушайте.

Тогава сред морето, застанал върху непрестанно смаляващата се палуба, която напомняше клатушкащ се ковчег, докторът започна да чете съсредоточено. Целият мрак сякаш се заслуша. Осъдените стояха с наведени глави около стареца. Пламъкът на факела подчертаваше бледността им. Онова, което докторът четеше, беше написано на английски. От време на време, когато някой от тези жалки погледи изглеждаше, че иска разяснение, докторът прекъсваше четенето и повтаряше пасажа на френски, на испански, на баскски или на италиански. Чуваха се сподавени хълцания и глухи удари в гърдите. Урката все повече потъваше.

След като свърши четенето, докторът постави разгърнатия пергамент върху навеса, взе перото и се подписа на бялото поле в края на написаното: „Доктор Гернардус Геестемунде“.

После се обърна към другите и каза:

— Елате и се подпишете.

Баската се приближи, взе перото и се подписа: „Асунсион“.

Тя подаде перото на ирландката, която бе неграмотна и сложи кръстче.

До него докторът написа „Барбара Фърмой от остров Тириф в Ебудите“.

После подаде перото на главатаря на шайката.

Главатарят се подписа „Гайбдора, каптал“.

Под главатаря се подписа генуезецът — „Джанджирате“.

Лангедокецът се подписа „Жак Катурз, наречен Нарбонеца“.

Провансалецът се подписа „Люк-Пиер Капгаруп, от каторгата Махон“.

Под тези подписи докторът сложи следната забележка:

„Тъй като стопанинът на урката бе отвлечен от вълна в морето, от тримата души екипаж остават двама и те се подписват.“

Двамата моряци сложиха имената си под тази забележка. Севернякът баск се подписа „Галдеазун“. Южнякът баск се подписа: „Аве Мария, крадец“.

После докторът рече:

— Капгаруп.

— Тук — каза провансалецът.

— У тебе ли е манерката на Хардкваноне?

— Да.

— Дай ми я.

— Тъй да бъде!

Капгаруп изпи последната глътка ракия и подаде манерката на доктора.

В туловището на кораба водата все повече се издигаше. Корабът все повече потъваше в морето.

Наклоненият край на палубата бе покрит с тънък слой вода, който пълзеше, увеличаваше се.

Всички се бяха насъбрали върху издигнатата част на палубата.

Докторът изсуши подписите на факела, сгъна пергамента на по-тесни гънки от широчината на гърлото и го пъхна в манерката. Извика:

— Тапата.

— Не знам къде е — каза Капгаруп.

— Ето парче въже — каза Жак Катурз.

Докторът запуши манерката с въжето и каза:

— Катран!

Галдеазун отиде към носа на кораба, натисна с парче кълчища огъня в гюлето и го загаси, откачи гюлето от вълнореза и го донесе на доктора — беше до половина пълно с кипящ катран.

Докторът потопи гърлото на манерката в катрана и го извади.

Манерката, в която бе сложен пергаментът, подписан от всички, бе запушена и запечатана с катран.

— Готово — каза докторът.

И от всички уста се понесе неясен разноезичен шепот като мрачна глъч в катакомба.

— Mea culpa!^[1]

— Asi sea!^[2]

— Aro raï!^[3]

— Амин.

Човек би помислил, че чува как зловещите гласове на Вавилон заглъхват в мрачините поради страшния отказ на небето да ги чуе.

Докторът се обърна гърбом към другарите си по престъпление и по съдба и пристъпи към парапета на палубата. Като стигна до ръба на кораба, той погледна към безкрая и каза с дълбок глас:

— Bist du bei mir?^[4]

Вероятно говореше на някакъв призрак.

Корабът потъваше.

Всички стояха замислени зад доктора. Молитвата е непреодолима сила. Те не само скланяха глави, а цели се огъваха. Имаше нещо неволно в тяхното дълбоко разкаяние. Отпуснаха се, както се отпуска платно, останало без вятър, дълбоко потресени, постепенно сключиха ръце, сведоха чела и заеха различни съкрушени пози на отчаяние и упование в бога. Светлина на святост, идваща от глъбините, озари престъпните им лица.

Докторът се върна при тях. Каквото и да беше миналото му, този старец беше величествен пред развръзката. Огромната шир, която ги притискаше все повече, го караше да се замисли, но не го смути. Това беше човек, когото нищо не можеше да изненада. Спокойният ужас, който се четеше по лицето му, бе отпечатък на божествено прозрение.

Този остарял и вглъбен в себе си престъпник несъзнателно се държеше като жрец.

Той каза:

— Внимавайте.

Огледа за миг безбрежната шир и добави:

— Сега ще умрем.

После взе факела от ръцете на Аве Мария и го разтърси.

Пламъкът се откъсна и полетя в нощта.

Докторът запрати факела в морето.

Факелът изгасна. Изчезна всяка светлина. Остана само огромният непроницаем мрак. Сякаш се затваряше гроб.

В тъмнината прозвуча гласът на доктора:

— Да се помолим.

Всички коленичиха.

Паднаха на колене вече не в сняг, а във вода.

Оставаха им само няколко минути.

Единствен докторът стоеше прав. Снежинките се сипеха по него и го покриваха с искрящи бели сълзи. Така другите можеха да го виждат на фона на тъмнината. Човек би помислил, че той е говорещата статуя на мрачините.

Докторът се прекръсти и издигна глас, докато под краката му започна онова почти неуловимо клатушкане, което предшествува мига на потъването. Той каза:

— Pater noster qui es in coelis.

Провансалецът повтори на френски:

— Татко наш, който си на небето.

Ирландката поде на галски — разбираше я и баската:

— Ar nathair ata ar neamh.

Докторът продължи:

— Sanctificetur nomen tuum.

— Да се свети името ти — каза провансалецът.

— Naomhthar hainm — каза ирландката.

— Adveniat regnum tuum — продължи докторът.

— Да дойде царството ти — каза провансалецът.

— Tigeadh do rioghachd — каза ирландката.

Както бяха коленичили, водата стигаше до раменете им. Докторът поде:

— Fiat voluntas tua.

— Да бъде волята ти! — тихо произнесе провансалецът.

А ирландката и баската извикаха:

— Deuntar do thoil ar an Ilhalámb!

— Sicut in coelo, et in terra — каза докторът.

Никакъв глас не отговори.

Той сведе поглед. Всички глави бяха под водата. Никой не се бе изправил. Бяха се оставили да потънат коленичили.

Докторът взе в дясната ръка манерката, която бе поставил върху навеса, и я вдигна над главата си.

Корабът потъваше.

Докато изчезваше във водата, докторът шепнеше края на молитвата.

Гърдите му останаха за миг над водата, после главата, после само ръката, която държеше манерката, сякаш я показваше на безкрая.

Ръката изчезна. Дълбокото море се развълнува не повече от бъчва със зехтин.

Снегът продължаваше да вали.

Нещо изплува и се понесе по вълните в мрака. Беше запечатаната с катран манерка, поддържана от плетената си обвивка.