Виктор Юго
Човекът, който се смее (24) (Том 4)

XV
Portentosum mare^[1]

Междувременно над плаващите напосоки клетници се бе спуснала гъста мъгла. Не знаеха къде се намират. Едва виждаха на няколко кабелта около урката. Въпреки че едра градушка ги обсипваше като с камъни и ги заставяше да навеждат глави, жените упорито отказваха да слязат в кабината. Всеки отчаян корабокрушенец иска да потъне под открито небе. Сякаш когато човек е толкова близо до смъртта, покривът му се струва като капак на ковчег.

Вълните ставаха все по-високи и къси. Това обикновено означава приближаване към теснина; при мъгла известно набръчкване на водата е признак за пролив. И действително, без да знаят, те бяха стигнали до Оринй. Между Ортах и Каскетс на запад и Орини на изток морето е приклещено, притеснено и поради това винаги е бурно. Морето също страда. А когато страда, се гневи. Затова този ръкав е опасен.

„Матутина“ бе навлязла в него.

Представете си под водата една черупка на костенурка, голяма колкото Хайд Парк или Елисейските полета, на която всяка резка е продълговата падина, а всяка изпъкналост — риф. Такъв е западният подстъп към Орини. Морето залива и крие това лобно място за корабите. Върху черупките от подводни скали вълните се разбиват, клокочат и се пенят. При затишие — плискане, при буря — хаос.

Корабокрушенците забелязаха новата опасност, без да могат да си я обяснят. Изведнъж разбраха. Към зенита небето просветна, над морето се пръсна блед зрак и разкри откъм левия борт, на изток, дълга отвесна преграда, към която вятърът гонеше кораба. Тази преграда беше Орини.

Каква ли бе тази преграда? Те изтръпнаха. Още повече щяха да се уплашат, ако някакъв глас им бе отговорил: Орини.

Няма по-непристъпен за човека остров от Орини. Под водата и над водата той има кръвожадна стража, чийто пост е Ортах. На запад Бюру, Сотерио, Анфрок, Ниангл, Фон дю Крок, Жюмел, Грос, Кланк, Егийон, Фос Малиер, на изток Соке, Омо, Флоро, Бринбете, Келенг, Кроклиу, Фурш, Со, Ноар Пют, Купи, Орбю. Какво представляват всички тези чудовища? Хидри? Да, от породата на рифовете.

Един от тези рифове се нарича Бю — цел, сякаш за да изрази, че всички пътешествия свършват там.

Тази грамада от скали, прикрита от водата и от нощта, се струваше на корабокрушенците като обикновена тъмна лента, нещо като черна черта на хоризонта.

Корабокрушението е връх на безпомощността. Да си близо до сушата и да не можеш да стигнеш до нея, да се люшкаш по вълните и да не можеш да плаваш, да стъпваш на нещо, което изглежда здраво, а всъщност е крехко, да си пълен с живот и същевременно пълен със смърт, да си зазидан между небето и океана, да си затворник на просторите, безкрайността да ти е килия и сред огромния устрем на ветровете и на вълните да си хванат, вързан, парализиран — такава участ смайва и възмущава и ти сякаш чуваш зловещия смях на недосегаем враг. Силите, които те държат, са същите, които дават полет на птиците и свобода на рибите. Изглеждат нищо, а са всемогъщи. Зависим си от този въздух, който раздвижваш с дъха си, зависим си от тази вода, която можеш да загребеш с шепата си. Една чаша буря е само малко горчивина; една глътка — малко гадене, една вълна означава гибел. Песъчинката в пустинята, мехурчето пяна в океана са шеметни явления. Всемогъщието не си дава труд да крие своя атом, то превръща слабостта в сила, изпълва небитието със своето всичко. Безкрайно голямото те смазва с безкрайно малкото. Океанът те смазва с капки. Чувствуваш се негова играчка.

Играчка — каква страшна дума!

„Матутина“ се намираше малко над Орини, което за нея беше благоприятно; но течението я носеше към северния нос, а това означаваше гибел. Северозападният вятър тласкаше кораба към този северен нос, както опънат лък — стрелата.

Там, малко преди заливчето Корбле, съществува нещо, което моряците от нормандския архипелаг наричат „суиндж“ — маймуна.

Суинджът е бясно течение. Броеница от фуниевидни гърла в плитчините създава броеница от въртопи във вълните. Едва се спасиш от едно, и попадаш на друго. Така хванатият от суинджа кораб се върти от спирала на спирала, докато някоя остра скала пробие туловището му. Тогава корабът спира, задницата му се надига над водата, предницата затъва, бездната го завърта, потъва и задницата му и водата над него се затваря. Остава локва пяна, която се разширява, и само тук-там на повърхността се виждат няколко мехурчета от задушените под водата дихания.

В целия Ламанш най-опасните три суинджа са: този в съседство с известните пясъчни плитчини Гърдлър Сандс, суинджът при Джързи — между Пиньоне и нос Ноармон — и суинджът при Орини.

Ако на борта на „Матутина“ имаше местен лоцман, той би предупредил корабокрушенците за тази нова опасност. По липса на лоцман те имаха инстинкт. При отчаяно положение човек става ясновидец. Високи вихрушки пяна летяха край брега сред бесните пориви на вятъра. Суинджът плюеше. Много ладии са се преобръщали на това опасно място. Без да знаят какво има там, корабокрушенците се приближаваха с ужас.

Как да заобиколят носа? Нямаха никаква възможност.

След Каскетс и Ортах сега изникваше високият скалист нос на Орини; сякаш наредени един след друг великани ги очакваха за гибелни двубои.

Харибда и Сцила^[2] са само две. Каскетс, Ортах и Орини са три.

С величавото еднообразие, присъщо на бездната, скалата отново закри хоризонта. Битките в океана, както и битките у Омир, са неизменно едни и същи.

Докато корабокрушенците се приближаваха, с всяка вълна и без това ужасно увеличената от мъглата скала нарастваш с по десетина лакти. Да избягнат сблъскването, изглеждаше все по-невъзможно. Те вече стигаха до суинджа. Първата струя, която ги подемеше, щеше да ги повлече. Още една вълна, и всичко щеше да е свършено.

Изведнъж урката бе отблъсната като от юмрук на титан. Вълните се надигнаха под кораба, разляха се и го отхвърлиха в пенестата си грива. При този тласък „Матутина“ се отклони от Орини.

Агонизиращата играчка отново се намери в открито море.

Откъде дойде тази помощ? От вятъра.

Ураганът бе сменил посоката си.

Вълните се бяха наиграли с тях, сега бе дошъл ред на вятъра. От Каскетс сами се бяха освободили; при Ортах вълнението им помогна; край Орини пък се намеси вятърът. От северен той неочаквано се бе сменил с южен.

Югозападният вятър бе заместил северозападният.

Течението — това е вятърът във водата; а вятърът — течението във въздуха. Тези две сили се бяха сблъскали и на вятъра бе хрумнало да измъкне жертвата от течението.

Внезапните прищевки на океана са неведоми. Те са едно постоянно „може би“. Когато човек е предоставен на тях, не бива нито да се надява, нито да се отчайва. Те правят нещо, после го развалят. Океанът се забавлява. Всички оттенъци на животинска свирепост се срещат в обширното и прикрито море, което Жан Бар^[3] нарича „големият звяр“. Между две одрасквания с нокти следва галене с лапа. Понякога бурята набързо претупва корабокрушението; друг път го изпипва грижливо, ще речеш почти, че го милва. Морето има време. Агонизиращите разбират това.

Но нека кажем, че понякога тези отсрочки вещаят избавление. Такива случаи са редки. Но, така или иначе, агонизиращите са готови да повярват в спасението; най-малкото затишие в заплахите на бурята им стига — те сами започват да се увещават, че са вън от опасност, и след като са се смятали за погребани, обявяват възкресението си, приемат трескаво онова, което още не притежават, решават, че нещастията им са свършили, заявяват, че са доволни, че са спасени, и заключват, че сметките им с бога са приключени. Човек не бива да прибързва с издаването на такива квитанции на Неизвестното.

Югозападният вятър започна с вихрушка — корабокрушенците имат само навъсени помощници. Вятърът сграби „Матутина“ за останалите й все още платна и стремително я понесе към открито море, както водата влече удавница за косите. Така Тиберий е освобождавал пленничките си, след като ги е изнасилвал. Вятърът се нахвърли безпощадно върху онези, които спасяваше. Помагаше им ядно. Правеше им безмилостно услуга.

При това грубо освобождаване корабът бе доразбит.

Зърна град, толкова едри и твърди, че можеха да служат за куршуми на голямокалибрена пушка, обстрелваха урката. При всяко наклоняване на кораба те се търкаляха по палубата като топчета. Заливана от всички страни, урката почти изчезваше под срутващите се вълни и под порои пяна. Всеки на кораба мислеше само за себе си.

Държаха се кой за каквото може. След всяка вълна се изненадваха, че всички са още живи. Лицата на мнозина бяха издрани от летящите на всички страни трески.

За щастие отчаяният има здрави пестници. В ужаса си детето сграбчва със силата на великан. Тревогата превръща в стеги пръстите на жена. Изплашена девойка може да впие розовите си нокти и в желязо. Корабокрушенците се вкопчваха, държаха се, крепяха се. Но всяка вълна заплашваше да ги помете.

Изведнъж си отдъхнаха.