Виктор Юго
Човекът, който се смее (37) (Том 4)

IV
Magister elegantiarum^[1]

Естествено, Джоузиан се отегчаваше.

Лорд Дейвид Дъри Мойр държеше първенство във веселия лондонски живот. От първия до последния всички благородници го уважаваха.

Нека отбележим един от подвизите му — той имаше смелостта да носи собствените си коси. Реакцията против перуките започваше. Както през 1824 година Йожен Дьовериа^[2] пръв се осмели да си пусне брада, така през 1702 година Прайс Девъру се осмели да се появи публично с естествената си коса, замаскирана със сложна фризура. Да рискуваш да покажеш косата си, почти означаваше да рискуваш главата си. Възмущението бе всеобщо, макар Прайс Девъру да бе виконт Херифорд и пер на Англия. Срещу него се нахвърлиха с обиди и наистина си го заслужаваше. Сред най-голямата глъчка изведнъж се появи лорд Дейвид, също без перука. Такива неща предвещават края на дадено общество. Лорд Дейвид бе заклеймен повече и от виконт Херифорд. Но не отстъпи. Прайс Девъру беше първият, Дейвид Дъри Мойр бе вторият. Понякога е по-трудно да бъдеш втори, отколкото първи. За това е необходимо по-малко талант, но повече смелост. Опиянен от нововъведението си, първият може да не си даде сметка за опасността; докато вторият вижда пропастта и се втурва към нея. И все пак лорд Дейвид Дъри Мойр пое този риск. По-късно се появиха подражатели и след тези двама революционери мнозина започнаха да се кичат със собствените си коси, а пудрата дойде като смекчаващо вината обстоятелство.

За да доизясним мимоходом тази важна точка от историята, нека да кажем, че истинското първенство във войната против перуката се пада на една кралица, Христина Шведска, която се обличала с мъжки дрехи и от 1680 година започнала да се показва със собствените си кестеняви коси, напудрени и нефризирани, рошава, както я е майка родила. Освен това тя имала и „няколко косъма на брадата си“ — както казва Мисон.

От своя страна папата с вулата си от март 1694 година малко принизи перуката, като я свали от главите на епископите и свещениците и нареди църковниците да си пуснат коси.

И така лорд Дейвид не носеше перука и ходеше обут в ботуши от телешка кожа.

Тези подвизи му осигуряваха възхищението на публиката. Нямаше клуб, на който той да не стоеше начело, нямаше боксов мач, на който да не бе поканен за рефер. Рефер значи съдия.

Той бе съставил уставите на много хайлайфни клубове; бе основал елегантни игрални домове, един от които, „Лейди Гини“, съществуваше в Пал Мал чак до 1772 година. „Лейди Гини“ беше клуб, в който се стичаха всички млади лордове. Играеха там на комар. Най-малката ставка беше фишек от петдесет гвинеи и на игралната маса никога нямаше по-малко от двадесет хиляди гвинеи. До всеки играч бе поставена висока масичка, на която слагаха чашата с чай и позлатена дървена паничка за фишеците с гвинеи. Както слугите, когато лъскат ножовете, тук играчите носеха кожени ръкавели, които предпазваха дантелите им, кожени пластрони, които закриваха яките им, и сламени шапки с широка периферия, украсени с цветя, за да не пречи на очите им силната светлина на лампите и да не развалят фризурите си. Освен това шапките прикриваха вълнението им, особено когато се играеше на „тридесет и едно“. Дрехите се обличат наопаки, за късмет.

Лорд Дейвид беше член на клуб „Бифтек“, на клуб „Сърли“ и на „Сплит Фардинг Клъб“ („Клуб на намръщените“ и клуб „Брой стотинките“), на „Скрепеният навеки възел“ („Сийлд Нот“), клуб на роялистите, и на клуба „Мартинъс Скриблиъръс“^[3], основан от Суифт на мястото на клуба „Рота“, основан от Милтън.

Макар да бе красив, членуваше и в „Клуба на грозниците“. Този клуб бе посветен на грозотата. Членовете му се задължаваха да се бият не за някоя красива жена, а за някой грозен мъж. Клубната зала бе украсена с портрети на уродливи хора — Терсит, Трибуле, Дънс, Хюдибрас, Скарон^[4]; върху камината бе поставен бюст на Езоп между двама еднооки — Коклес и Камоинш^[5]; Коклес беше сляп с лявото око, Камоинш — с дясното; и двамата бяха обърнати към зрителите откъм сляпата си страна, така че тези два слепи профила се гледаха един друг. В деня, когато красивата госпожа Бизар заболя от едра шарка, „Клубът на грозниците“ вдигна тост за нея. Този клуб процъфтяваше чак до началото на деветнадесети век; той изпрати на Мирабо^[6] диплом за почетен член.

След връщането на Чарлс II на власт революционните клубове бяха закрити. В уличката, съседна на Мурфийлдс, сринаха със земята кръчмата, където се помещаваше „Калфс Хед Клъб“ — „Клубът на телешката глава“, наречен така, защото през януари 1649 година, деня, в който на ешафода потече кръвта на Чарлс I, тук бяха пили в телешки череп червено вино за здравето на Кромуел.

На мястото на републиканските клубове се появиха монархически.

В тях хората се забавляваха прилично.

Такъв беше клубът, наречен „Ши Ромпс“. Членовете му хващаха от улицата някоя обикновена жена, по възможност не толкова стара и грозна, натикваха я силом в клуба и я караха да ходи на ръце, с краката нагоре, при което обърнатите й поли закриваха лицето й. Ако жената се опънеше, понашибваха я с камшик по местата, които вече не бяха закрити. Тя си беше крива. Конярите в тоя своего рода манеж се наричаха „скачачи“.

Имаше друг клуб, наречен „Клуб на горещите светкавици“ или метафорично „Весели танци“. В него караха негри да танцуват с бели жени перуански танци и по-специално „мозамала“ — „лошо момиче“, — при който в кулминационната точка танцьорката сяда върху куп трици и като стане, оставя конфузен отпечатък. В същия клуб се даваха живи картини по стиха на Лукреций:

Tunc Venus in silvis jungebat corpora amantium.^[7]

Имаше и „Хелфайър Клъб“ — „Клуб на адските пламъци“, където главното забавление бе да се богохулствува. Състезаваха се в тази насока. Ада спечелваше онзи, който кажеше най-обидното нещо за бога.

Имаше и „Клуб на ударите с глава“, наречен така, защото в него нанасяха на хората удари с глава. Намираха някой хамалин с широки гърди и глуповат израз, черпеха го, а при случай и силом го наливаха с кана портър, срещу което той трябваше да се съгласи да го блъснат четири пъти с глава в гърдите. И се обзалагаха помежду си дали той ще издържи. Веднъж някакъв едър простак от Уелс на име Гоганджърд издъхна на третия удар. Това вече изглеждаше сериозно. Направено бе разследване и комисията издаде следната присъда: „Умрял от разрив на сърцето вследствие на преливане.“ Гоганджърд наистина бе изпил каната с портър.

Имаше и един така наречен „Фън Клъб“. Думата „fun“, както „cant“, както „humour“, е непреведима. „Фън“ е по отношение на шегата това, което пиперът е по отношение на солта. Да влезеш в някоя къща и да строшиш скъпо огледало, да издереш семейните портрети, да отровиш кучето, да пуснеш котката в кафеза с птици — това се нарича „да измайсториш един фън“. Да изпратиш фалшива скръбна вест, поради която роднините да сложат траур — това също е „фън“. На такъв „фън“ се дължи четвъртитата дупка в една картина на Холбайн в Хамптън Корт. За любителите на този род шеги би било гордост, ако счупването на ръката на Венера Милоска се дължеше на някой „фън“. По времето на Джеймс II един млад лорд милионер, който подпали някаква къщурка, накара цял Лондон да се залива от смях и бе обявен за „крал на фъна“. Нещастните обитатели на къщурката бяха избягали по ризи. Членовете на „Фън Клъб“, до един от висшата аристокрация, се шляеха из Лондон, когато обикновените граждани спяха, къртеха панти на кепенци, прерязваха тръби на помпи, пробиваха водохранилища, откачваха фирми, унищожаха посеви, гасяха фенери, престъргваха с трион подпорни греди на къщи, чупеха прозорци, и то главно в бедняшките квартали. Богатите постъпваха така с бедняци. Затова и никой не можеше да се оплаче. Впрочем всичко беше само комедия. Тези нрави не са изчезнали. На разни места в Англия или из английските владения, в Гърнзи например, от време на време нощем някой обръща къщата ви наопаки, счупва оградата, изкъртва чукчето от портата и прочие. Да бяха бедняци, щяха да ги пращат на каторга; но това са все прелестни младежи.

Най-видният клуб се председателствуваше от император, който носеше полумесец на челото. Този клуб се наричаше „Великият мохок“. „Мохокът“^[8] бе нещо повече от фън. Неговата програма беше да прави зло заради самото зло. Клубът „Мохок“ имаше тази грандиозна цел: да вреди. За изпълнението на тази цел всички средства бяха допустими. Да вреди на всяка цена, независимо кога, на кого и как — такова бе задължението му. Всеки член на „Мохок Клъб“ трябваше да има някакъв талант. Един беше „танцмайстор“ — тоест караше селяндурите да подскачат, като бодеше прасците им със саби. Други умееха да „изпотяват“, тоест импровизираха около някой голтак хоро от шест-седем благородници с рапири в ръце; заобиколен от всички страни, голтакът не можеше да не обръща гръб на някого; благородникът, към когото човекът се намираше гърбом, го наказваше за това с удар, който го заставяше цял да се извърне; нов удар с острие в хълбоците предупреждаваше човека, че е загърбил друг благородник, и така нататък, като всеки на свой ред забиваше рапирата си в тялото му; когато човекът, затворен в този кръг от остриета, беше целият окървавен и достатъчно се бе въртял, накарваха лакеи да го наложат с тояги, за разнообразие. Други пък „биеха лъв“, тоест спираха със смях някой минувач, смазваха носа му с юмрук и забиваха палци в очите му. Ако му извадеха очите, плащаха му.

Такива бяха в началото на осемнадесети век развлеченията на охолните лондонски безделници. Парижките безделници си имаха други развлечения. Господин Дьо Шароле застрелял с пушка някакъв обикновен гражданин, който стоял на прага на къщата си. Младежта винаги е обичала да се забавлява.

Лорд Дейвид Дъри Мойр внасяше в тези увеселителни заведения своя щедър и либерален дух. И той като другите весело подпалваше някоя сламена или дървена колиба и попрежуряше обитателите й, но след това им построяваше каменна къща. Веднъж накара две жени да танцуват на ръце в „Ши Ромпс Клъб“. Едната беше мома и той й даде зестра; другата беше омъжена и той назначи мъжа й капелан.

Боевете с петли му дължат похвални усъвършенствувания. Чудно бе да гледаш как лорд Дейвид приготвя някой петел за бой. Петлите се хващат за перата така, както мъжете се хващат за косите. Затова лорд Дейвид оголваше своя петел доколкото можеше. С ножица му изрязваше перата на опашката и всички пера на врата от главата до раменете. „Толкова по-малко ще остане за човката на неприятеля“ — казваше той. После разтваряше крилата на петела и подрязваше като острие всяко перо поотделно, така че крилата ставаха сякаш покрити с шипове. „Това е за очите на врага“ — казваше лорд Дейвид. После изстъргваше краката му с ножче, подостряше ноктите му, прикрепяше на задните му шипове остри и режещи стоманени шпори, плюеше на главата му, плюеше на врата му, цял го намазваше с плюнка, както атлетите се натриват с масло, и го пускаше в този страшен вид, като викаше:

— Ето как се прави от петел орел и как домашна птица става страшен звяр!

Лорд Дейвид присъствуваше на боксови мачове и беше живият им правилник. При големи състезания се разпореждаше за поставянето на колчетата и за опъването на въжетата, определяше колко стъпки ще бъде широк и дълъг рингът. Ако беше секундант, неотлъчно следеше своя боксьор с бутилка в едната ръка и с гъба в другата, викаше му: „Strike fair“^[9], подсказваше му разни хитрости, съветваше го по време на боя, изтриваше кръвта му, а когато го събореха, го вдигаше, взимаше го на коленете си, поставяше гърлото на бутилката между зъбите му, напълваше устата си с вода и му пръскаше ситни капчици в очите и ушите, което може да съживи и умиращ. Ако пък беше съдия, той следеше за редовността на ударите, забраняваше на когото и да било освен на секундантите да помага на състезателите, обявяваше за победен шампиона, който не заставаше точно пред противника, следеше времето на рундовете да не надхвърля половин минута, не допускаше бутинга, като осъждаше оня, който удря с глава, не разрешаваше да се бие паднал на земята противник. Цялото това знание съвсем не го правеше педант и не се отразяваше на непринуденото му държане в обществото.

Когато той биваше съдия на боксов мач, обгорелите, пъпчиви и космати привърженици на единия или другия противник никога не си позволяваха да прескачат оградата, да влизат в ринга, да късат въжетата, да изтръгват колчетата и грубо да се намесват в борбата, за да се притекат на помощ на своя губещ сили боксьор и да наклонят везните на победата. Лорд Дейвид беше един от малцината съдии, на които никой не смееше да вдигне ръка.

Никой не умееше да тренира като него. Боксьорът, когото той се наемеше да обучава, бе сигурен, че ще победи. Лорд Дейвид избираше някой Херкулес, едър като скала, висок като кула, и го гледаше като свое дете. Главното беше да накара тази канара да мине от защита към нападение. А в това той беше майстор. Щом осиновеше такъв циклоп, той вече не се отлъчваше от него. Ставаше му бавачка. Мереше му виното и месото, определяше му колко да спи. Той именно установи чудесния за атлета режим, подет впоследствие от Морли: сутрин — сурово яйце и чашка шери, на обяд — парче недопечен овчи бут и чай, в четири часа — препечен хляб и чай, вечер — светъл ейл и препечен хляб. След това събличаше момъка, масажираше го и го слагаше да спи. На улицата не го изпускаше от очи, отстраняваше всички опасности — изтървани коне, колела на коли, пияни войници, хубави момичета. Бдеше над добродетелта му. Тези майчински грижи непрекъснато донасяха някакво ново усъвършенствуване в обучението на покровителствування от него мъж. Показваше му удара, който чупи зъбите, и удара с палец, който пръска окото. Човек не можеше да си представи нищо по-трогателно.

По този начин той се подготвяше за политическия живот, към който по-късно трябваше да бъде призован. Не се става лесно завършен благородник.

Лорд Дейвид Дъри Мойр страстно обичаше уличните зрелища, парадните подиуми, бараките със странни животни, цирковите палатки, клоуните, шутовете, смешниците, фарсовете под открито небе и панаирджийските чудеса. Истински аристократ е онзи, който обича да се смесва с простолюдието. Ето защо лорд Дейвид посещаваше кръчмите и просяшките ханове на Лондон и на Петте пристанища. За да може при случай, без да компрометира службата си в Бялата ескадра, да се сбие с някой моряк или калафатник, когато отиваше в тези съмнителни места, той се обличаше като моряк. Когато се предрешаваше така, му беше по-удобно да не носи перука, защото дори и по времето на Луи XIV народът си бе запазил косите, както лъвът гривата си. В такъв вид лорд Дейвид се чувствуваше свободен. Хората от простолюдието, които срещаше в навалицата и с които се смесваше, високо го уважаваха и не знаеха, че е лорд. Наричаха го Том-Джим-Джак. Беше популярен под това име и твърде известен сред измета. Той майсторски се правеше на човек от тяхната черга. При случай си служеше с юмруците. Лейди Джоузиан познаваше и високо ценеше тази страна на елегантния му живот.