Виктор Юго
Човекът, който се смее (22) (Том 4)

XIII
Лице в лице с нощта

Урката се носеше сред непрогледен мрак.

Избегнала опасността на Каскетс, „Матутина“ се мяташе от вълна на вълна. Това бе отдих, но сред хаос. Блъскана напряко от вятъра, въртяна на хиляди страни от водите, тя отразяваше всички бесни движения на океана. Почти не се клатеше по дължина — опасен знак за агония на корабите. Разбитите кораби се клатушкат само настрани. Киловото люшкане е конвулсия на борбата. Само кормилото може да насочи кораб срещу вятъра.

При буря, особено при снежна буря, морето и нощта накрая се сливат, смесват се и образуват една димяща маса. Сред мъгла, вихрушка, вятър, тласкана на всички посоки, без опорна точка, без ориентир, без почивка — така плаваше урката и всичко това отново и отново се повтаряше, едно пропадане след друго, никакъв видим хоризонт, дълбока черна бездна.

Бягството от Каскетс, при което бяха избегнали рифа, беше победа за корабокрушенците. Но от тази победа те бяха останали като вцепенени. Не извикаха „ура“, в открито море човек не може да повтори подобно неблагоразумие. Да хвърлиш предизвикателство там, където не можеш да хвърлиш лот, е опасно.

Отблъсквайки се от скалата, те бяха извършили нещо невъзможно. И още бяха потресени от това. Но малко по малко надеждата отново се пробуди. Така неугасими са миражите на душата. И в най-критичните мигове на бедствие в глъбините й проблясва неизразимият изгрев на надеждата. Тези нещастници желаеха само едно — да повярват, че са спасени. Мислено мълвяха тази дума.

Но изведнъж в тъмнината нещо страхотно наскочи пред тях. Откъм левия борт на фона на мъглата се очерта и се изряза висока плътна отвесна маса с прави ъгли, някаква четвъртита кула сред бездната.

Те я загледаха онемели.

Вятърът ги тласкаше към нея.

Не знаеха какво е. Беше скалата Ортах.