Виктор Юго
Човекът, който се смее (66) (Том 4)

IX
Abyssus abyssum vocat^[1]

 

Изчезна и друго лице — Том-Джим-Джак. Изведнъж престана да дохожда в странноприемницата „Тадкастър“.

Хората, които имаха възможност да виждат и двете страни на великосветския живот на Лондон, вероятно забелязаха, че по същото време „Седмичен вестник“ съобщи, между две извлечения от енорийските регистри, за „заминаването на лорд Дейвид Дъри Мойр по заповед на нейно величество, за да отиде и поеме командуването на своята фрегата в бялата ескадра, която е на обиколка край бреговете на Холандия“. Урсус забеляза, че Том-Джим-Джак вече не идва, и бе много загрижен. Том-Джим-Джак въобще не се бе появил от деня, когато бе заминал в каляската на дамата с жълтицата. Без съмнение този Том-Джим-Джак, който като нищо отвличаше херцогини, бе цяла загадка! Какви ли не интересни разсъждения можеха да се направят! Какви ли не въпроси можеше да си зададе човек! Какви ли не неща можеха да се кажат! Ето защо Урсус не обели дума.

Урсус, който доста беше живял, знаеше как човек може да си изпати от такова безразсъдно любопитство. Любопитството винаги трябва да бъде по мярката на любопитствуващия. Ако подслушаш, рискуваш ухото си; ако дебнеш — рискуваш окото си. Благоразумно е нищо да не чуваш, нищо да не виждаш. Том-Джим-Джак се бе качил в тази херцогска каляска и стопанинът на странноприемницата бе свидетел на това възнесение. Че морякът бе седнал до дамата, приличаше на чудо, а това караше Урсус да бъде предпазлив. Прищевките на високопоставените трябва да бъдат свещени за хората от низините. За влечугите, наречени сиромаси, е най-добре да се свият в дупката си, когато забележат нещо по-особено. Да умееш да се спотайваш, е сила. Затваряй си очите, ако нямаш щастието да си сляп; запушвай си ушите, ако нямаш късмет да си глух; дръж си езика, ако не си толкова съвършен, че да си ням. Големите правят каквото искат, малките — каквото могат. Да оставим неизвестното да си каже думата. Да не тревожим митологията. Да се задоволим с привидностите. Да зачитаме призраците. Да не клюкарствуваме за пониженията и повишенията, които се извършват във висшите среди по причини, които не са ни известни. В повечето случаи за нас, дребните хорица, това са зрителни измами. Метаморфозите са работа на боговете; внезапните преобразявания и падения на видни личности, които витаят високо над нас, са като облаци, да ги разбереш, е невъзможно, да ги изучаваш — опасно. Излишното взиране в олимпийците, в техните развлечения и прищевки ги дразни и те могат с един гръмотевичен удар успешно да ти дадат да разбереш, че бикът, в който се взираш прекалено настойчиво, е Юпитер. Да не надзъртаме под наметалото с цвят на стена, което обгръща страшните властелини. Безразличието е проява на благоразумие. Не мърдай — в това ти е спасението. Прави се на умрял и не ще те убият. Такава е мъдростта на насекомото. Урсус я прилагаше.

Също така заинтригуван, стопанинът на странноприемницата запита веднъж Урсус:

— Знаете ли, че Том-Джим-Джак вече не се мярка?

— Така ли? — каза Урсус. — Аз пък не бях забелязал.

Чичо Никълъс измърмори нещо без съмнение във връзка с херцогската каляска и Том-Джим-Джак, но забележката му вероятно беше непочтителна и Урсус се постара да не слуша.

Все пак Урсус беше по природа артист и не можеше да не съжалява за Том-Джим-Джак. Той изпита известно разочарование, което сподели само с Хомо — единственото доверено лице, за което бе сигурен, че ще пази тайна. Той пошепна на ухото на вълка:

— Откакто Том-Джим-Джак не идва, като човек чувствувам някаква празнота, а като поет — хлад.

След като изля болката си в едно приятелско сърце, Урсус почувствува облекчение.

Нищо не спомена на Гуинплейн, а и той от своя страна не направи намек за Том-Джим-Джак.

Всъщност, цял погълнат от Деа, Гуинплейн отдаваше малко значение на присъствието или отсъствието на Том-Джим-Джак.

Гуинплейн все повече забравяше. А Деа дори не подозираше, че е имало сътресение. По същото време слуховете за заговори и жалби против Човека, който се смее, замряха. Изглежда, ненавистите бяха престанали да действуват. Вътре в Зеления сандък всичко се бе успокоило, а и около него също. Спряха сплетните и на уличните актьори, и на свещениците. Бурята отвън стихна. Остана успехът без заплахите. Случва се понякога съдбата така изведнъж да се разведри. В този миг ни най-малка сянка не затъмняваше блестящото щастие на Гуинплейн и Деа. Постепенно то се бе издигнало до точката, от която не е възможно никакво по-нататъшно нарастване. Има една дума, която изразява точно такива положения — апогей. Щастието, както и морският прилив, успява да достигне най-високото си равнище. Обезпокоителното за онези, които са съвършено щастливи, е, че после морето се оттегля.

Има два начина да си недосегаем — да си или много високо, или много ниско. Може би вторият е поне толкова изгоден, колкото и първият. Инфузорията по-сигурно избягва смазването, отколкото орелът избягва стрелата. И ако някой на земята имаше сигурността на дребното съществование, то това бяха, както вече казахме, Гуинплейн и Деа. Но никога тяхното чувство на сигурност не бе достигало такава пълнота. Те все повече живееха един за друг, прехласнати един в друг. Сърцето се напоява с любов като с някаква божествена сол, която го запазва; оттам и неразрушимата връзка между хора, които са се обикнали още в зората на живота, и свежестта на старата продължителна любов. Има нещо като балсамиране на любовта. Дафнис и Хлоя създават Филемон и Бавкида. Такава старост — вечер, напомняща зората — явно бе отредена и на Гуинплейн и Деа. Но засега те бяха млади.

Урсус следеше любовта им, както лекарят прави своите клинични наблюдения. Впрочем той имаше така наричания по онова време „Хипократов поглед“. Спираше проницателните си зеници на крехката бледа Деа и мърмореше:

— Голямо щастие е, че тя е щастлива!

Друг път казваше:

— Това щастие й е здравето.

Клатеше глава и понякога внимателно препрочиташе страниците за „сърдечните смущения“ у Авицена, в превод на Вописк Фортунат — дебела стара книга, издадена в Лувен през 1650 година, която той притежаваше.

Деа лесно се уморяваше, изпотяваше се и й се доспиваше и, както читателят си спомня, по обяд лягаше да си почине. Веднъж, когато тя бе заспала така, изтегната върху мечата кожа, а Гуинплейн не беше там, Урсус тихо се наведе и сложи ухото си на гърдите й откъм сърцето. Слуша в продължение на няколко мига, после се изправи и измърмори:

— Трябва да се избягва всяко сътресение! Пукнатината би се увеличила много бързо.

Тълпата продължаваше да се трупа на представленията на „Победеният хаос“. Успехът на Човека, който се смее, изглеждаше неизчерпаем. Всички искаха да видят представлението. Вече идваха не само хора от Саутуърк, но и лондончани. Публиката започваше да се разнообразява; тя вече не се състоеше само от моряци и колари; според чичо Никълъс, познавач на изметта, сега сред простолюдието имало и благородници, и дори баронети, преоблечени като хора от народа. Маскирането — една от радостите на гордостта, тогава беше много на мода. Появяването на аристократи сред простолюдието беше добър знак и свидетелствуваше, че успехът завладява и Лондон. Славата на Гуинплейн решително беше стигнала по широката публика. И това бе факт. В Лондон вече говореха само за Човека, който се смее. За него приказваха дори в „Мохок Клъб“, където се събираха лордовете.

Хората от Зеления сандък не подозираха това; те се задоволяваха със своето щастие. Всяка вечер Деа с опиянение докосваше сплъстените червеникави коси на Гуинплейн. В любовта нищо не може да се сравни с навика. Целият живот се съсредоточава в него. Появяването на светилото е навик за вселената. Тя е влюбената, а слънцето — влюбеният.

Светлината е ослепителна кариатида, която крепи света. Всеки ден в продължение на един върховен миг потъналата в мрак земя се обляга върху изгряващото слънце. В мига, когато слагаше ръка върху главата на Гуинплейн, сляпата Деа също така чувствуваше как в нея преливат топлина и надежда.

Макар и отхвърлени от съдбата, щом сте двама и се обожавате, щом се обичате в пълнотата на мълчанието, вие спокойно бихте се съгласили да прекарате така вечността.

Една вечер, обзет от прилив на блаженство, който, подобно на опияняващите благоухания, причинява някакво божествено замайване, Гуинплейн се скиташе по полето на стотина крачки от Зеления сандък както обикновено след свършването на представлението. Всеки преживява часове, когато сърцето му набъбва от преливащи чувства. Нощта беше черна и прозрачна, изпълнена със звездна светлина. Целият панаирен площад беше пуст, а пръснатите около Таринзово поле бараки дишаха само сън и забрава.

Една светлина не бе загасена — фенерът на странноприемницата „Тадкастър“, чиято открехната врата чакаше завръщането на Гуинплейн.

Камбанариите на петте енорийски църкви в Саутуърк една след друга избиха полунощ на различен глас.

Гуинплейн мислеше за Деа. За какво друго да мисли? Но тази вечер, странно смутен, изпълнен с унес, в който имаше и мъка, той мислеше за Деа, както мъж мисли за жена. Гуинплейн се упрекваше за това. Струваше му се като някакво принизяване на чувствата му. У него глухо се надигаше съпругът. Сладостно и властно нетърпение. Той прекрачваше невидимата граница, която дели девственицата от жената. С тревога си задаваше различни въпроси и преживяваше нещо, което би могло да се нарече „вътрешно изчервяване“. От първите години Гуинплейн постепенно се бе изменил — неосъзнато и тайнствено бе възмъжал. Предишният стеснителен юноша чувствуваше как го обхваща някакъв тревожен смут. Ние имаме едно ухо за светлината, през което говори разумът, и друго ухо за тъмнината, през което говори инстинктът. Това ухо долавяше непознати гласове, които му правеха предложения, и то засилваше звука им. Колкото и да е чист един младеж, който бленува за любов, в края на краищата между бляна му и него винаги застава нещо плътско. Намеренията изгубват бистротата си. Неизповедимото, желано от природата, прониква в съзнанието. Гуинплейн изпитваше някакъв неизразим копнеж по плътта, източник на всички изкушения, какъвто почти липсваше у Деа. В своята треска, която му се струваше нездрава, той преобразяваше Деа в може би опасна насока и се стремеше да превърне нейния ангелски образ в образ на жена. Тъкмо от тебе имаме нужда, жена!

Идва време, когато на любовта вече не е достатъчна само ангелската невинност. Тя жадува за тръпнеща кожа, за жива плът, за наелектризирана и изгаряща целувка, за разпуснати коси, за прегръдка, която гони определена цел. Звездното състояние притеснява, ефирът започва да тежи. От много небе в любовта, както и от много гориво в огъня, пламъкът се задушава. Деа, постижима и постигната в шеметната близост, която слива в две същества незнайните сили на съзиданието — този сладостен кошмар преследваше обезумелия Гуинплейн. Жена! Той чуваше в себе си този вик от глъбините на природата. Като Пигмалион на мечтата, той извайваше Галатея от лазур, дръзко нанасяше в дъното на душата си поправки върху целомъдрения образ на Деа; твърде небесен образ и не достатъчно едемски; защото Едем означава Ева; а Ева е преди всичко жена, плътска майка, земна кърмачка, свещена утроба на поколенията, неизтощима, млечна гръд, люлка на новородения свят; а гръд и крила са несъвместими. Девствеността е само надежда за майчинство. Дотогава във въображението си Гуинплейн поставяше Деа над плътта. Но сега, в своята обърканост, той мислено се опитваше да я свали от нейния пиедестал, като теглеше нишката, наречена пол, която държи всяка девойка вързана за земята. Нито една от тези птици не е свободна. Като всички и Деа не правеше изключение и Гуинплейн полусъзнателно и смътно желаеше тя да се подчини на този закон. Той се бореше с това желание и непрестанно се връщаше към него. Представяше си Деа като обикновена жена. Стигна дотам, че измисли нещо невероятно — една Деа, която да представлява не само унес, но и страст, Деа, сложила глава на възглавницата му. Той се срамуваше от това мисловно обсебване, като от опит за кощунство. Противеше се на тази мисъл, която го преследваше; отвращаваше се от нея, после пак й се отдаваше. Струваше му се, че върши посегателство срещу целомъдрието. За него Деа беше облак. Тръпнещ, той махаше този облак, сякаш повдигаше риза. Беше април.

Гръбначният стълб има свои блянове.

Гуинплейн крачеше наслуки, разсеяно, като човек, който се разхожда самотен. Мисълта по-лесно блуждае в самота. Но къде се насочваше мисълта на Гуинплейн? Той не би посмял да го признае сам пред себе си. Към небето? Не. В едно легло. И вие го гледахте, звезди!

Защо казваме „влюбен“? Би трябвало да казваме „обсебен“. Да си обсебен от дявола, е изключение; да си обсебен от жена, е общо правило. Всеки мъж изпитва това посегателство над личността му. Каква магьосница е красивата жена! Истинското име на любовта е плен.

Пленява те душата на една жена. Плътта й — също. Понякога повече плътта, отколкото душата. Душата е любима, плътта — любовница.

Демонът е жертва на клевета. Не той е изкусил Ева, а Ева го е изкусила. Жената е започнала.

Луцифер минавал спокойно. Съгледал жената. И станал Сатана.

Плътта е обвивката на неизвестното. Тя предизвиква, колкото и странно да е това, чрез целомъдрието. Няма нищо по-смущаващо. Развратницата изпитва стеснение.

В този миг Гуинплейн се вълнуваше и измъчваше от страшна любов към обвивката. Опасен миг, в който човек желае голотата; тогава е най-лесно да се подхлъзне и да пропадне. Колко мрачина има в светлината на Венера!

Нещо в Гуинплейн крещеше и зовеше Деа: Деа — жена, Деа — половина на мъжа, Деа — плът и пламък, Деа е оголена гръд. Той почти бе прогонил ангела. Тайнствена криза, през която минава всяка любов и при които идеалът е в опасност. Тя е преднамерено заложена от природата.

Миг, в който небето рухва.

Любовта на Гуинплейн към Деа ставаше брачна. Девствената любов е само преход. Дошло бе времето. Тази жена бе нужна на Гуинплейн.

Трябваше му жена.

Наклонена плоскост, на която се вижда само началото.

Смътният зов на природата е неумолим.

Каква бездна е жената като цяло!

За щастие за Гуинплейн не съществуваше друга жена освен Деа. Единствената, която той можеше да желае. Единствената, която можеше да го приеме.

Гуинплейн изпитваше мощния и неопределен трепет, който е жизненото изискване на безкрайността.

Прибавете и въздействието на пролетта. Гуинплейн вдишваше безименните токове на звездната тъмнина. Вървеше право пред себе си в сладостен унес. Сред свежата прохлада се носеше уханието на пробудените сокове, в мрака плуваха упоителни излъхвания, далеч в нощта разцъфваха цветя, гнезденцата се гушеха съучастнически, води и листа шумоляха, отвсякъде долитаха въздишки, свежест, приятен хлад. И цялото това тайнствено пробуждане на април и май беше огромният вложен във всичко пол, който нашепваше сладострастие, беше замайващо предизвикателство, на което душата отвръща със заекване. Тя вече не знае какво говори.

Ако някой видеше Гуинплейн да се разхожда така, би помислил:

„Тоя е пиян!“

И наистина той почти залиташе под бремето на натежалото си сърце, на пролетта и на нощта.

В самотния боулинг грийн беше тъй тихо, че от време на време Гуинплейн си говореше на глас.

Чувството, че никой не те слуша, те кара да си говориш високо.

Той се разхождаше с бавни стъпки, навел глава, с ръце на гърба — дясната държеше лявата, която висеше отпуснато.

Внезапно почувствува, че нещо се плъзга в неподвижните му полуотворени пръсти.

Извърна се живо.

В ръката му имаше хартия, а пред него — човек.

Този човек, дошъл до него изотзад с предпазливостта на котка, му беше мушнал хартията между пръстите.

Беше писмо.

Достатъчно осветен от смътния здрач на звездите, човекът беше нисък, със закръглено лице, млад, сериозен, облечен в огненоцветна ливрея, която се виждаше от горе до долу през цепката на дълга сива наметка, наричана по онова време „capenoche“, сложна испанска дума, означаваща „нощна дреха“. На главата си носеше тъмночервена „гора“ — нещо като кардиналска шапчица, с галон, който подчертаваше положението му. На тази шапчица стърчеше китка пера от птица-тъкачка.

Той стоеше неподвижен пред Гуинплейн, като силует от сън.

Гуинплейн позна пажа на херцогинята.

Преди да успее да извика от изненада, той чу крехкия, едновременно детски и женски глас на пажа, който му каза:

— Елате утре по същото време на входа на Лондонския мост. Аз ще бъда там. Ще ви заведа.

— Къде? — попита Гуинплейн.

— Където ви очакват.

Гуинплейн сведе очи към писмото, което машинално държеше в ръка.

Когато вдигна поглед, пажът беше изчезнал.

В края на панаирния площад се съзираше тъмна сянка, която бързо се смаляваше. Малкият лакей си отиваше. Той сви в някаква улица и изчезна.

Гуинплейн го проследи с очи, докато можеше да го вижда, после погледна писмото. В живота има мигове, когато онова, което ти се случва, сякаш не се е случило — за известно време вцепенението те държи на разстояние от събитието. Гуинплейн приближи писмото до очите си, сякаш искаше да го прочете. Тогава забеляза, че не може да го прочете по две причини: първо — защото не беше разпечатал писмото, второ — защото беше тъмно. Изминаха няколко минути, преди да се сети, че в странноприемницата има фенер. Пристъпи няколко крачки, но в друга посока, сякаш не знаеше къде да отиде, като лунатик, комуто призрак е връчил писмо.

Най-после се реши, почти тичешком стигна до странноприемницата, застана в светлината на полуотворената врата и още веднъж разгледа затвореното писмо. Върху восъка нямаше отпечатък, пликът бе надписан „За Гуинплейн“. Той счупи печата, скъса плика, разгъна писмото, сложи го под светлината и прочете следното:

„Ти си ужасен, аз съм красива. Ти си циркаджия, аз съм херцогиня. Аз съм първата, ти си последният. Аз те желая. Обичам те. Ела.“