Виктор Юго
Човекът, който се смее (1) (Том 4)

1

Урсус и Хомо бяха свързани с тясна дружба. Урсус беше човек, Хомо-вълк^[1]. Характерите им си бяха допаднали. Човекът бе кръстил вълка. Вероятно сам бе избрал и своето име. След като бе сметнал, че Урсус му подхожда, решил бе, че Хомо е добро име за звяра. Съдружието между човека и вълка им беше полезно по панаири, енорийски празници, по кръстовищата, където се струпват минувачи, изобщо пред тълпата, която обича да слуша брътвежи и да купува лекове. Този покорен, любезен и послушен вълк й се харесваше. Хората обичат да гледат укротени зверове. Наше върховно задоволство е да наблюдаваме всякакви прояви на опитомяване. Затова и толкова народ се трупа при преминаването на царските шествия.

Урсус и Хомо скитаха от кръстопът на кръстопът, от площадите в Абъристуит до площадите в Йедбърг, от област на област, от графство на графство, от град на град. След като изчерпеха възможностите на един пазар, отиваха на друг. Урсус живееше в една барака на колела, която Хомо бе приучен да влачи денем и да пази нощем. По лошите друмища, по нанагорнищата, когато пътят беше много изровен или много кален, човекът се впрягаше в колата и теглеше братски, рамо до рамо с вълка. Така двамата бяха остарели заедно. Стануваха където се случи — на някоя угар или горска поляна, край селце или кръстопът, пред вратите на крепостни градчета, по пазарища и игрища, край паркове, под притвори на църкви. Щом колата пристигнеше на някой панаир и махленките се съберяха, зяпнали уста, любопитните се струпваха в кръг, Урсус започваше да приказва, а Хомо одобряваше. С паничка в устата, Хомо учтиво събираше парса от присъствуващите. Печелеха си хляба. Вълкът беше учен, човекът — също. Вълкът бе дресиран от човека, или сам се бе дресирал, да изпълнява разни вълчи фокуси, които допринасяха за печалбата.

— Само не се израждай в човек! — казваше приятелят му.

Вълкът никога не хапеше, човекът — понякога. Така поне си мислеше Урсус, който беше мизантроп, и за да подчертае ненавистта си към хората, бе станал панаирджия. А също и за да живее — стомахът си иска своето. В допълнение, или може би за усложнение, този панаирджия мизантроп беше и лекар. И не само лекар — беше и вантрилок. Гледаха го как говори, без да си мърда устата. Той подражаваше до съвършенство гласа и произношението на хората, и то толкова сполучливо, че сякаш те самите говореха. Възпроизвеждаше шепота на цяла тълпа, което му даваше право на титлата „енгастримит“. И той си я присвои. Наподобяваше виковете на всевъзможни птици — на дрозда, на стърчиопашката, на онази чучулига, която се нарича също качулатка, на белогушия кос — все скитници като него. Така че понякога той представяше на слушателите си било площад, изпълнен с хорска глъчка, било ливада, кънтяща от животински гласове; ту бурен като тълпата, ту спокоен и безгрижен като зората. (Впрочем такива таланти, макар и рядко, наистина съществуват. През миналия век някой си Тузел умеел да наподобява смесени тълпи от хора и зверове и възпроизвеждал виковете на всички животни, та бил придаден към Бюфон в качество на менажерия.) Урсус беше проницателен, недоверчив и любознателен и същевременно имаше склонност към онези странни обяснения, които наричаме басни. И се правеше, че им вярва. Тази безочливост беше част от хитрината му. Той гледаше на ръка, отваряше книги наслуки и гадаеше, предсказваше съдби, разправяше, че е опасно да срещнеш черна кобила и още по-опасно, като тръгваш на път, някой, който не знае къде отиваш, да те извика. Сам се назоваваше „търговец на суеверия“. Казваше:

— Между Кентърбърийския архиепископ и мене има само една разлика — аз поне си признавам.

Така че, справедливо възмутен, архиепископът го повика, но находчивият Урсус го обезоръжи, като му разказа една съчинена от него, Урсус, проповед за светия ден Коледа, проповед, от която архиепископът остана възхитен, после я научи наизуст, произнесе я от амвона и я публикува като свое произведение. И на тая цена му прости.

Урсус изцеляваше, било защото беше лекар, било въпреки това. Знаеше разни мехлеми и билки. Използуваше скритата сила на редица пренебрегвани растения — леската, зърниката, повета, зърнастеца, трънката, калинката, смрадликата. Лекуваше охтиката с настройка от росянка, при случай използуваше листа от бабина душица, които, ако ги откъснеш по̀ към корена, служат за очистително, а по-горните — за повръщане, пресичаше гърлобол с растителния израстък, наречен „еврейско ухо“, знаеше коя тръстика лекува воловете и коя мента лекува конете, познаваше красотата и свойствата на мандрагората, която, това всекиму е известно, е двуполово растение. Имаше си рецепти. Лекуваше изгорено с вълна от саламандра, от каквато, според Плиний^[2], Нерон имал кърпа. Урсус си имаше реторта и колба и се занимаваше с транс мутация. Продаваше мехлем за всякакви болести. Разправяха, че някога е бил затварян в Бедлам — направили му честта да го сметнат за смахнат, но го пуснали, като разбрали, че е само поет. Тази история сигурно не беше вярна — всички си имаме по някоя легенда, която влачим след себе си.

Истината е, че Урсус беше многознайник, беше човек с вкус и пишеше стихове на латински. Беше учен в двете области — и в Хипократовата^[3], и в Пиндаровата^[4]. По стихоплетство би могъл да се състезава с Рапен^[5] и с Вида^[6]. Би могъл да съчинява йезуитски трагедии не по-малко успешно от отец Буур. Благодарение на близкото познанство с многоуважаемите ритми и стъпки на древните, той си имаше собствени образи и цяло семейство класически метафори. За майка, пред която вървяха двете й дъщери, казваше „ето ти дактил“; за баща, следван от двамата си синове — „ето ти анапест“, а за детенце, крачещо между дядо си и баба си — „ето ти амфимакър“. Толкова знания можеха да му докарат само глад. Салернската школа^[7] казва: „Яжте малко и често.“ Урсус ядеше малко и рядко, като по този начин следваше само половината правило и пренебрегваше другата половина. Но за това бе виновна публиката, която невинаги се събираше и не купуваше често. Урсус казваше: „Като изплюеш някое поучително изречение, олеква ти. Вълкът намира утеха във виенето, овцата — в топлата вълна, гората — в синигера, жената — в любовта, а философът — в мъдростите.“ При нужда Урсус съчиняваше и комедии, които играеше криво-ляво. Те му помагаха да продава церовете си. Между другото той бе съчинил една героична пасторала в чест на рицаря Хю Мидълтън, който през 1608 година докарал в Лондон река. Тази река спокойно си течала в графство Хартфорд, на шестдесет мили от Лондон. Рицарят Мидълтън отишъл и я взел. Водил със себе си шестстотин души, въоръжени с лопати и кирки; накарал ги да копаят ровове, да издигат насипи тук до височина двадесет стъпки, там до дълбочина тридесет стъпки; направили дървени водопроводи над земята и осемстотин моста от камък, тухли и талпи; и една прекрасна утрин реката влязла в Лондон, където липсвала вода. Урсус бе превърнал тези прозаични подробности в красива буколическа поема за голямата река Темза и малката река Серпантина; духът на Темза кани Серпантина да отиде при него и й предлага леглото си, като й казва: „Стар съм, за да се харесвам на жените, но съм достатъчно богат, за да мога да им плащам.“ С този остроумен и галантен намек Урсус подчертаваше, че сър Хю Мидълтън лично е платил за цялата работа.

Урсус беше майстор на монолога. По природа саможив и приказлив, той не желаеше да се среща с хора, а имаше нужда да говори и затова разговаряше със себе си. Онзи, който е живял в самота, знае до каква степен монологът е нещо естествено. Словото те човърка отвътре. Единственият изход е да държиш речи в празното пространство. Когато говориш на глас, а си сам, струва ти се, че разговаряш с бог, който е в теб. Както е известно, такъв навик е имал и Сократ. Държал речи на себе си. Също и Лутер. Урсус приличаше на тези велики хора. Той притежаваше качеството да се раздвоява и да бъде своя собствена аудитория. Задаваше си въпроси и си отговаряше; възхваляваше се и си отправяше обиди. От улицата хората го чуваха как сам си приказва в колибата. Минувачите, които преценяват посвоему необикновените хора, казваха: „Тоя е идиот.“ Понякога той се ругаеше, както вече казахме, но имаше и мигове, когато си отдаваше признание. Веднъж в една реч, която сам си държеше, го бяха чули да казва: „Изучих растенията и всички техни тайни — стеблото, пъпката, чашколистчето, листенцата на цвета, тичинките, плодолиста, плодника, тека, спорангия, апотесиона. Проникнах в хроматията, осмозата и химозата, тоест образуването на цвета, на аромата и на вкуса.“ В това признание, което Урсус отдаваше на Урсус, имаше по всяка вероятност известно самохвалство, но нека онези, които съвсем не са проникнали в хроматията, в осмозата и в химозата, първи хвърлят камък по него.

За щастие Урсус никога не бе ходил в Холандия. Там вероятно щяха да искат да го претеглят, за да разберат дали има нормално тегло; ако човек тежи повече или по-малко, значи е магьосник. В Холандия това тегло благоразумно бе определено със закон. Просто и остроумно. Беше проверка. Поставяха човека на кантар и ако нарушеше равновесието, очевидността излизаше наяве — ако бе по-тежък, го обесваха, ако бе по-лек, го изгаряха. И днес още може да се види в Аудуотър кантарът за теглене на магьосници, но сега той служи за теглене на сирене. Ето до каква степен религията се е изродила! Урсус положително щеше да си има неприятности с тоя кантар. При пътуванията си той избягваше Холандия и добре правеше. Впрочем, доколкото ни е известно, той въобще не излизаше от Великобритания.

Както и да е, понеже беше беден и много саможив и се бе запознал с Хомо в една гора, той реши да тръгне по света. Взе вълка за другар и двамата заедно поеха по пътищата и заживяха на открито пълен със случайности живот. Урсус беше много изобретателен и съобразителен, беше вещ във всичко, що се отнася до лекуването, оперирането и предпазването от болести, и вършеше най-необикновени неща. Смятаха го за добър панаирджия и за добър лекар. Естествено, минаваше и за магьосник. Малко, немного. Защото по онова време не беше безопасно да те мислят за приятел с дявола. Право казано, от страст към приготвянето на церове и от любов към билките Урсус се излагаше на тази опасност, понеже береше треви в мрачните храсталаци, където се намират Луциферовите салати, а там, както твърди сам съветникът Дьо Л’Анкр, човек може да срещне във вечерния здрач един мъж, който излиза от земята, „сляп с дясното око, без плащ, със сабя на кръста, без обувки и чорапи“. Впрочем, макар да бе странен по държание и характер, Урсус беше твърде порядъчен, за да примамва или да пъди градушката, да вика духове, да омагьосва някого, да танцува до смърт, да внушава светли или тъжни и ужасни сънища и да прави заклинания, тъй че да се излюпват петли с четири криле; у него нямаше такава лошотия. Не бе способен да върши известни безчинства, като например да говори немски, еврейски или гръцки, без да ги е учил, нещо, което е признак на отвратителна низост или на природен недъг, дължащ се на меланхоличен темперамент. Ако Урсус говореше латински, то бе, защото знаеше латински. Той не би си позволил да говори сирийски, тъй като не го знаеше. Освен това всеизвестно е, че сирийският е езикът на шабатите. В медицината правилно предпочиташе Гален^[8] пред Кардан^[9], който, колкото и да е учен, е червей в сравнение с Гален.

Така че, общо взето, Урсус не беше обезпокояван от полицията. Колибата му беше достатъчно дълга и достатъчно широка, за да може да спи в нея на сандъка, където държеше недотам разкошните си партушини. Беше собственик и на един фенер, на много перуки и на няколко съдини, окачени на пирони наред с музикалните инструменти.

Освен това притежаваше една меча кожа, която обличаше при галапредставления. Наричаше я своята премяна. Казваше: „Имам две кожи; тая ми е истинската.“ И посочваше мечата кожа. Колибата на колелца принадлежеше на него и на вълка. Освен къщичката, ретортата и вълка, той имаше флейта и виола да гамба^[10] и свиреше приятно и на двете. Сам фабрикуваше еликсирите си. С всички свои таланти изкарваше колкото да се нахрани понякога вечер. На тавана на колибката му имаше дупка, през която бе проврян кюнецът на чугунената печка, поставена в съседство със сандъка така, че дървото бе прежурено. Печката имаше две отделения. Едното му служеше за алхимията, другото — да си вари картофи. Нощем вълкът спеше под колибката, вързан от приятеля си с верига. Хомо имаше черна козина, Урсус — сива коса. Урсус беше на петдесет години, ако не и на шестдесет. Той до такава степен се бе примирил с човешката участ, че както вече видяхме, ядеше картофи — гадост, с която по онова време хранеха свинете и каторжниците. Ядеше ги възмутен и примирен. Той не беше висок, а дълъг. Беше прегърбен и меланхоличен. Старческите рамене се превиват от тежестта на съдбата. Природата го бе създала тъжен. Мъчно му беше да се усмихва и открай време не можеше да плаче. Беше лишен от утехата на сълзите и от временното облекчение на веселието. Старецът е мислеща развалина; Урсус беше именно такава развалина. Шарлатанско красноречие, изпито тяло на пророк, раздразнителност на заредена мина — такъв беше Урсус. На млади години бе служил като философ у един лорд.

Всичко това се случи преди сто и осемдесет години, по времето, когато хората бяха малко повече вълци, отколкото са днес.

Немного повече.

2

Хомо не беше какъв да е вълк. По охотата, с която ядеше мушмули и ябълки, можеше да бъде взет за полски вълк, по тъмната си козина приличаше на африкански вълк, а по смекченото си до лай виене — на диво куче; но зениците на дивото куче още не са достатъчно изследвани, за да сме сигурни, че то не е просто разновидност на лисицата, а Хомо беше истински вълк. Беше дълъг пет стъпки, което представлява добра дължина за вълк дори и в Литва. Беше много силен; гледаше изкосо, което не бе негова вина; имаше нежен език и с него понякога ближеше Урсус. На гръбнака си имаше тясна четчица от козина и беше слаб, сякаш живееше в гората. Преди да познава Урсус и да тегли колата, той като нищо изминаваше по четиридесет левги на нощ. Урсус го бе срещнал в някакъв гъсталак, край един буен поток, беше го оценил, като го бе видял как мъдро и предпазливо лови скариди, и с радост откри, че това е един честен и истински вълк купара, от вида, наречен куче-раколовец.

За товарно животно Урсус предпочиташе Хомо пред някое магаре. Щеше да му е противно да впряга магаре в колата си: твърде много уважаваше магаретата. Освен това бе забелязал, че магарето, този неразбран от хората четириног мислител, заплашително мърда уши, когато философите говорят глупости. Така между мисълта ни и самите нас магарето играе ролята на наблюдател, а това е притеснително. За приятел Урсус предпочиташе Хомо пред някое куче, тъй като смяташе, че вълкът трябва да извърви по-дълъг път, докато дойде до приятелство.

Ето защо Хомо стигаше на Урсус. За Урсус Хомо беше повече от другар, беше негово подобие. Урсус тупваше вълка по хлътналите хълбоци и казваше: „Намерих втория си дом.“

Казваше също така: „Когато умра, оня, който поиска да ме опознае, ще трябва да изучи Хомо. Ще го оставя след себе си като копие, вярно с оригинала.“

Недотам мек към горските животни, английският закон би могъл да се заяде с този вълк и да го преследва, задето се осмелява да ходи свойски сред хората из градовете, но Хомо използуваше имунитета, даден от един статут на Едуард IV на „прислугата“: „Всеки прислужник, който следва господаря си, може да се движи свободно.“ Освен това по отношение на вълците се проявяваше известна търпимост поради модата, разпространена сред дворцовите дами при последните Стюарти, да държат вместо кучета малки корсикански вълчета, наречени адиви, големи колкото котки, които се доставяха от Азия на висока цена.

Урсус бе предал на Хомо част от способностите си — да ходи прав, да стопява гнева си в лошо настроение, да ръмжи, вместо да вие, и тъй нататък, вълкът от своя страна бе научил човека на онова, което знаеше — да може да минава и без покрив, и без хляб, и без огън, да предпочита глада в гората пред робството в дворец.

Каручката, която следваше най-различен маршрут, без при това да излиза от пределите на Англия и на Шотландия, беше нещо като колиба на четири колела, а освен това имаше стръка — за вълка, и бончук за човека. Бончука използуваха при лоши пътища. Макар и скована от леки дъски, като гълъбарник, колибата беше здрава. Отпред имаше врата със стъкло и нещо като балкон, който служеше за трибуна или за катедра, откъдето Урсус произнасяше своите речи, а отзад — врата с прозорче. Подвижна стълбичка с три стъпала, закрепена на панти откъм задната врата, позволяваше да се влиза в къщичката, която нощем здраво се затваряше с мандала и ключалки. Много дъжд и много сняг се бе изсипал отгоре й. Трябва да беше боядисвана някога си, но не личеше в какъв цвят, тъй като за колите промените на времето са като смените на царете за царедворците. Отвън, на предната страна, върху нещо като фронтон от летви, навремето можеше да се разчете следният надпис на бяло поле с черни букви, които постепенно се бяха размазали и слели:

„Всяка година златото губи една хиляда и четиристотна част от обема си поради изтриване; оттук следва, че от милиард и четиристотин милиона злато, което се намира в обръщение в света, всяка година се губи по един милион. Този милион злато се пръска на прах, отлита, плува, стада на атоми, вдишва се, облекчава и обременява съвестите, прониква в душите и прави богатите горделиви, а бедните — диви.“

Размит от дъжда и изтрит от доброто провидение, надписът за щастие бе станал нечетлив, иначе тази загадъчна и едновременно прозрачна философия за вдишваното злато вероятно не би била по вкуса на шерифите, съдиите и на други подобни носители на перуки в името на закона. По онова време английското законодателство не се шегуваше. Всеки можеше лесно да мине за предател. Сановниците бяха безмилостни по традиция и жестоки по навик. Навсякъде беше пълно със съдии на Инквизицията. Джефрис^[11] бе създал школа.

3

Вътре в къщичката имаше още два надписа. Над сандъка, върху варосаната дървена стена, написано на ръка с мастило, се четеше:

ЕДИНСТВЕНОТО, КОЕТО СЛЕДВА ДА СЕ ЗНАЕ

Английският барон-пер носи златен обръч с шест бисера.

Короните започват от виконт нагоре.

Виконтът носи корона с неопределен брой бисери, графът — корона с лъчи, завършващи с бисери, и с преплетени по-ниско ягодови листа; маркизът — лъчи с бисери и листа на еднаква височина; херцогът — цветчета без бисери; князът — обръч от кръстове и кринове; Галският принц — корона, подобна на кралската, но несъединена отзад.

Херцогът е височайши и премогъщ принц; маркизът и графът — благороднейши и могъщ господар; виконтът — благороден и могъщ господар; баронът — истински господар.

Херцогът е светлост; останалите перове са господари.

Перовете са неприкосновени.

Перовете са камара и съд — concilium et curia, законодателно и съдебно тяло.

„Most honourable“ (високопочитаем) е повече от „right honourable“ (достопочитаем).

Лорд-перовете се признават за лордове по право; лордовете, които не са перове, са „лордове по благоволение“; лордове са само онези, които са перове.

Лордът никога не полага клетва — нито пред краля, нито в съда. Неговата дума е достатъчна. Той казва: „Залагам честта си“

Членовете на долната Камара, която представлява народа, когато са призовани пред лордовете, се явяват смирено, гологлави, пред перовете, които са с шапки.

Долната камара изпраща на лордовете законопроектите си с делегация от четиридесет членове, които връчват проекта с три дълбоки поклона.

Лордовете изпращат в Камарата на общините законопроектите по обикновен чиновник.

В случай на разногласие двете камари се събират в рисуваната зала, като перовете седят и са с шапки на главите, а представителите на общините стоят прави и гологлави.

Според един закон на Едуард VI лордовете имат привилегии при непредумишлено убийство. Ако някой лорд убие човек без умисъл, не го преследват.

Бароните имат същия сан като епископите.

За да бъдеш барон-пер, трябва да си обвързан от краля „per baroniam integram“ — с пълна барония.

Една пълна барония се състои от тринадесет и четвъртина благородни владения, като всяко владение възлиза на двадесет лири стерлинги, което прави общо четиристотин марки.

Средището на баронията (caput baronine) е замък, който се наследява както тронът на Англия, тоест може да се предаде на дъщеря само ако липсват деца от мъжки пол, и в такъв случай преминава във владение на най-голямата дъщеря, caeteris filiabus aliunde satisfactis^[12].

Бароните имат званието лорд, от саксонски — laford, на класически латински — dominus, на простонароден латински — lordus.

Първородните и вторите синове на виконтите и на бароните са първи щитоносци на кралството.

Първородните синове на перовете имат предимства пред кавалерите на Ордена на жартиерата; не и останалите им синове.

Първородният син на виконт идва след всички барони и преди всички баронети.

Всяка дъщеря на лорд е лейди. Останалите английски момичета са мис.

Всички съдии са по-нискостоящи от перовете. Сержантът носи качулка от агнешка кожа; съдията — качулка de minuto vario — от най-различни малки бели кожички с изключение на хермелинови. Хермелинът е запазен за перовете и за краля.

Срещу лорд не се допуска supplicavit^[13].

Лорд не може да бъде затварян в тъмница освен в Лондонската кула.

Лорд, поканен у краля, има право да убие един до два елена в кралския парк.

В замъка си лордът поддържа баронски двор.

Недостойно е за лорд да се движи из улиците с плащ и следван от двама лакеи. Той може да се явява само с голяма свита придворни.

Перовете отиват в парламента с каляски в шествие, представителите на общините — не. Някои перове отиват в Уестминстър с носилки върху четири колела. Такъв вид носилки и каляски, украсени с гербове и корони, са разрешени само на лордовете и са част от техните привилегии.

Лорд може да бъде осъден на глоба само от лордовете и никога на повече от пет шилинга; изключение правят херцозите, които могат да бъдат осъдени и на десет шилинга.

Лорд може да има у дома си до шестима чужденци. Всеки друг англичанин може да има само четирима.

Лорд може да държи осем бъчви вино, без да плаща налог.

Само лордът е освободен от задължението да се явява пред местния шериф при обиколката му.

Лордът не може да бъде облаган за местната войска.

Когато лордът намери за добре, той може да свика полк и да го предостави на краля; така правят техни светлости херцог Атъл, херцог Хамилтън и херцог Нортъмбърланд.

Лордът е подсъден само на лордовете.

При процеси от граждански характер той може да иска отлагане на делото, ако между съдиите му няма поне един благородник.

Лордът назначава своите капелани.

Баронът назначава трима капелани; виконтът — четирима; графът и маркизът — петима; херцогът — шестима.

Лордът не може да бъде подлаган на изтезания дори в случай на държавна измяна.

Лордът не може да бъде жигосван.

Лордът е учен, дори и да е неграмотен. Той знае по право.

Херцогът се явява под балдахин навсякъде, където кралят не присъствува; виконтът има балдахин само у дома си; баронът има паница, която му държат под чашата, докато пие; баронесата има право един слуга да носи шлейфа й в присъствието на виконтеса.

Осемдесет и шест лордове или първородни синове на лордове възглавяват осемдесет и шест маси с по петстотин прибора, които всеки ден се сервират за негово величество в двореца му за сметка на областта, където се установи кралската резиденция.

Ако някой човек от простолюдието удари лорд, ръката му се отрязва до китката.

Лордът е почти крал.

Кралят е почти бог.

Земята е лордско владение.

Англичаните наричат бога милорд.

Срещу този надпис се четеше друг, написан по същия начин:

УТЕХА, С КОЯТО ТРЯБВА ДА СЕ ЗАДОВОЛЯВАТ ОНЕЗИ, КОИТО НЯМАТ НИЩО:

Хенри Оувъркърк, граф Грантъм, който заседава в камарата на лордовете между граф Джързи и граф Гринидж, има сто хиляди лири стерлинги годишна рента. На този господар принадлежи дворецът Грантъм Терас, построен от мрамор и прочут със забележителния си лабиринт от коридори, където се намира аленият коридор от саранколински мрамор, кафявият коридор от зърнест астрахански мрамор, белият коридор от ланийски мрамор, черният коридор от алабандски мрамор, жълтият коридор от хесенски мрамор, зеленият коридор от тиролски мрамор, червеният коридор, наполовина от петнист моравски и наполовина от зърнест кордовски мрамор, синият коридор от генуезки турквин, виолетовият коридор от каталонски гранит, траурният коридор от черно-бяла мурвиедърска шиста, розовият коридор от алпийски мрамор, бисерният коридор от зърнест нонетски мрамор и многоцветният коридор, наречен царедворски, от брекча на ромбове.

Ричард Лаудър, виконт Лонсдейл, притежава Лаудър в Уестморланд, който е много разкошен на вид, с външно стълбище, което сякаш приканва кралете да влязат.

Ричард, граф Скарбъро, виконт и барон Лъмли, виконт Уотърфорд от Ирландия, лорд-наместник и вицеадмирал на графство Нортъмбърланд и на Дърам, град и графство, има два замъка в Стенстед — стар и нов, където всички се удивляват на великолепния полукръгъл железен парапет около басейн с несравним водоскок. Освен това той притежава и замъка Лъмли.

На Робърт Дарси, граф Холдърнес, принадлежи имението в Холдърнес с баронски кули и безкрайни френски градини, където той се разхожда с каляска, впрегната с шест коня, предшествувана от двама коневоди, както подобава на английски пер.

Чарлс Боукларк, херцог Сейнт Олбънс, граф Бърфорд, барон Хедингтън, велик соколар на Англия, има в Уиндзор къща, по-великолепна от кралската.

Чарлс Бодвил, лорд Робартс, барон Тръроу, виконт Бодмин, притежава в Кеймбридж Уимпъл, който се състои от три двореца с по три фронтона — един дъговиден и два триъгълни. Входната алея е очертана от четири реда дървета.

Високоблагородният и премогъщ лорд Филип Хърбърт, виконт Кардиф, граф Монтгомъри, граф Пембрук, пер и господар на Кандъл, Мармиън, Сейнт Куентин и Чърланд, пазител на оловните мини в графствата Корнуол и Девън, наследствен настоятел на йезуитската колегия, притежава чудесната градина Уилтън, където се намират два басейна с водоскоци, по-красиви от версайските на светлейшия християнски крал Луи Четиринадесети.

Чарлс Симор, херцог Съмърсет, е собственик на Съмърсет Хаус на Темза, която съперничи с вила Памфими в Рим. Върху голямата камина се виждат две порцеланови вази от династията Юан, на стойност половин френски милион.

Артър, лорд Инграм, виконт Ъруин, владее Темпъл Нюсам в Йоркшир, с триумфална арка вместо вход и с широки плоски покриви, прилични на мавритански тераси.

Робърт, лорд Ферърс Чартли, Баучър и Лувен, притежава в Лестършир имението Стонтън Харолд, чийто парк с геометрични очертания има формата на храм с фронтон, а също и голямата църква с камбанария пред езерото е собственост на негово благородие.

В графство Нортамптън Чарлс Спенсър, граф Съндърланд, един от тайните съветници на негово величество, притежава Олтроп, където се влиза през желязна врата с четири колони, поддържащи мраморни групи.

Лорънс Хайд, граф Рочестър, владее в Съри величествения Ню Парк със скулптиран цокъл, кръгла поляна, заобиколена с дървета, и гори, отвъд които се издига малък, изкусно заоблен хълм, увенчан с голям дъб, който се вижда отдалеч.

Филип Станъп, граф Честърфийлд, притежава в Дербишир имението Бредби с великолепна часовникова кула, соколарници, цели полета със зайци и прекрасни продълговати, четвъртити и овални езера, едно от които е във форма на огледало с два много високи водоскока.

Лорд Корнуолис, барон на Ай, е собственик на Брум Хол — дворец от четиринадесети век.

Високоблагородният Алджърнън Кейпъл, виконт Молдън, граф Есекс, владее Касиобъри в Хартфордшир, замък във формата на главно „Н“ с богати на дивеч места за ловуване.

Чарлс, лорд Осълстън, притежава Доли в Мидълсекс, където, за да се стигне до замъка, се минава през италиански градини.

Джеймс Сесил, граф Солсбъри, владее на седем левги от Лондон Хартфийлд Хаус, състоящ се от четири самостоятелни сгради, камбанария по средата и параден двор, покрит с бели и черни плочи като двора в Сен Жермен. Този дворец, дълъг двеста седемдесет и две стъпки, е построен по времето на Джеймс от великия ковчежник на Англия, прадядо на сегашния граф. Тук е запазено леглото на една от графините Солсбъри, с извънредно висока стойност, цялото изработено от бразилско дърво — сигурно средство против ухапване от змии, — наричано milhombres, което означава „хиляда мъже“. Върху леглото е написано със златни букви: „Проклет да е който зло помисли“.

Едуард Рич, граф на Уорик и Холанд, е собственик на Уорик Касъл, където в камините горят цели дъбове.

В енорията Севън Оукс Чарлс Саквил, барон Бъкхърст, виконт Кранфийлд, граф Дорсет и Мидълсекс, притежава Ноул; голям като град, замъкът се състои от три двореца, наредени един зад друг като пехотински редици, с десет еркерни стълбища откъм главната фасада; над входа се издига голяма кула с четири кулички.

Томас Тип, виконт Уеймът, барон Уорминстър, притежава Лонглийт, който има почти толкова комини, куполи, еркери, кръгли наблюдателници, павилиони и кулички, колкото и дворецът Шамбор във Франция, принадлежащ на краля.

Хенри Хауард, граф Съфък, владее в Мидълсекс, на дванадесет левги от Лондон, двореца Одлаън, който едва ли отстъпва по големина и величественост на Ескориал на испанския крал.

Рест Хаус енд Парк, който представлява цяла държава, оградена с ровове и стени, с гори, реки и хълмове, се намира в Бедфордшир и принадлежи на Хенри, маркиз Кент.

Хамптън Корт в Хеърфорд със своята внушителна зъбчата кула и градина с езеро, което я отделя от гората, принадлежи на Томас, лорд Конингсби.

Гримсторп в Линкълншир, с дългата си фасада, пресечена от високи кулички, със своите паркове, езера, ята фазани, кошари, морави, шахматно засадени дървета, игрища, високостеблени гори, цветни килими с пръснати или подредени на карета и ромбове лехи, ливади за конни състезания и величествената алея, в която каляските извиват, преди да влязат в замъка, принадлежи на Робърт, граф Линдзи, лорд-наследник на Уолтамската гора.

Ъп Парк в Съсекс, квадратен замък с две симетрични крила и с бойни кули от двете страни на главния двор, е собственост на достопочтения Форд, лорд Грей, виконт Глендейл и граф Танкървил.

Нюнам Падокс в Уорикшир, с двата си четириъгълни рибарника и с четирикрил прозорец с цветни стъкла под самия си островръх покрив, е собственост на граф Денби, който е и граф на Райнфелден в Германия.

Уайтам в графство Бърк, със своята френска градина, в която има четири засводени с подкастрени дървета алеи, и с голямата си зъбчата кула, подпряна на две високи стени с бойници, е собственост на лорд Монтагю, граф Абингдън; негов е и баронският замък Райкот, чиято главна врата носи девиза: „Virtus ariete fortior.“^[14]

Уилям Кавендиш, херцог Девъншир, притежава шест замъка, един от които е двуетажният Чатсуърт, издържан в най-съвършен гръцки стил; освен това негова светлост има къща в Лондон с фигура на лъв, обърнал гръб на кралския дворец.

Виконт Киналмики, граф на Корк в Ирландия, притежава в Пикадили Бърлингтън Хаус с обширни градини, които стигат до полята извън Лондон; той притежава също така Чизик с девет великолепни постройки и Лъндсбърг, разкошен нов дворец, издигнат до стария.

Херцог Бофорт притежава Челси, където се намират два готически и един флорентински замък, също така Бадминтън в Глостър, резиденция, разположена като звезда сред лъчи от широки алеи. Високоблагородният и могъщ принц Хенри, херцог Бофорт, е същевременно маркиз и граф Устър, барон Раглан, барон Пауър и барон Хърбърт Чепстоу.

Джон Холис, херцог Нюкасъл и маркиз Клеър, притежава Болсовър с величествена четвъртита кула, а освен това и Хотън в Нотингам, където в средата на един басейн има кръгла пирамида, наподобяваща Вавилонската кула.

Уилям, лорд Крейвън, барон Крейвън Хампстед, има в Уорикшир резиденцията Кум Аби, където може да се види най-красивият водоскок в цяла Англия, а в Бъркшир две баронии — Хампстед Маршъл, с пет готически еркера на фасадата, и Ашдаун Парк, замък на кръстопът в една гора.

Лорд Линъс Кланчарли, барон Кланчарли и Хънкървил, маркиз Корлеоне Сицилийски, е пер на основание на замъка Кланчарли, построен през 914 година от Едуард Стария за защита от датчаните; освен това той владее дворците Хънкървил Хаус в Лондон и Корлеоне Лодж в Уиндзор и осем крепостни имения — едно в Брукстън на Трент, с право върху алабастровите кариери, после Гъмдрейт Хомбъл, Морикам, Тренуордрейг, Хел Къртърс, където има прелестен кладенец, Пилънмур с торфените блата, Рекълвър край стария град Вейниейкю и Вайнкаунтън на планината Лойл Енли; освен това притежава дванадесет укрепени градчета и села със свой наместник във всяко, както и цялата област Пенет Чейс, което общо носи на негова светлост четиридесет хиляди лири стерлинги рента.

Сто седемдесет и двамата перове, властвуващи по времето на Джеймс II, получават общо милион и двеста седемдесет и две хиляди лири стерлинги годишен доход, което представлява една единадесета част от дохода на Англия.

В полето до последното име — на лорд Линъс Кланчарли — се четеше следната бележка, написана от ръката на Урсус:

Бунтовник в изгнание; богатства, замъци и имения — секвестирани. Пада му се.

4

Урсус се възхищаваше от Хомо. Човек се възхищава от онова, което му е близко. Това е закон.

Глухо роптаещ — такова беше обикновеното настроение на Урсус, а мърморенето беше външният израз на това настроение. Урсус олицетворяваше недоволството в света. По природа се противопоставяше на всичко. Гледаше вселената накриво. Не оправдаваше никого и нищо. За него това, че пчелата прави мед, не я оправдава, че жили; заради цъфналата роза не може да се прости на слънцето нито жълтата треска, нито черната жълтеница. Вероятно в душата си Урсус подлагаше господ на остра критика. Той казваше: „Разбира се, дяволът трябва да се държи изкъсо, а бог е виновен, дето му е пуснал юздите.“ Той зачиташе само величествата и имаше свой начин да ги хвали. Веднъж, когато Джеймс II дари един католически параклис на Дева Мария в Ирландия с лампада от масивно злато, Урсус, който тъкмо минаваше оттам заедно с по-безразличния Хомо, изпадна във възторг пред насъбралия се народ и извика: „Безспорно светата Дева много повече се нуждае от златна лампада, отколкото ей тези дечица — от обувки!“

Такива доказателства за неговото „чинопочитание“ и очевидното му уважение спрямо властниците вероятно немалко допринасяха за търпимостта, която магистратите проявяваха към скитническия му живот и недостойната му дружба с вълк. Понякога вечер, от приятелска слабост, той оставяше Хомо да се поразтъпче и да поскита на свобода около колибата; вълкът бе неспособен да злоупотреби с доверието му и в „общество“, тоест сред хора, се държеше прилично като паленце. Все пак, ако се случеше да имат работа с недотам благоразположени градски съдии, можеше да си навлече и неприятности. Затова Урсус държеше по възможност вързан порядъчния вълк. Неговият надпис за златото, станал вече нечетлив, пък и сам по себе си доста неразбираем, не представляваше нищо друго освен някаква цапаница върху фасадата и съвсем не го излагаше политически. И след Джеймс II, при „достопочтеното“ царуване на Уилям и Мери, каручката му продължаваше кротко да обикаля градчетата на английските графства. Той пътуваше свободно надлъж и шир по цяла Великобритания, продаваше лековитите си отвари и мехлеми, изпълняваше панаирджийските си номера на странствуващ лечител заедно с вълка и лесно преминаваше през брънките на полицейската мрежа, опъната по онова време по цяла Англия с цел да се разчистят скитническите шайки и по-специално — да се задържат компрачикосите.

Впрочем това беше справедливо. Урсус не се числеше към никоя шайка. Урсус си живееше насаме с Урсус и само вълкът навираше мило муцуната си в този самотен диалог. Мечтата на Урсус беше да се е родил карибец^[15], но понеже не можеше да я осъществи, стана самотник. Самотникът е нещо като умалително на дивак — дивак, приет от цивилизацията. А най-самотен е скитникът самотник. Поради това Урсус беше постоянно в движение. Застояването на едно място му изглеждаше като опитомяване. Той прекарваше живота си на път. Видът на градовете още повече засилваше стремежа му към пустошта, към крайбрежните пътища, към трънаците и дупките в скалите. Негов дом беше гората. Не се чувствуваше никак чужд сред глъчката на площадите, защото тя му напомняше шумоленето на дърветата. Тълпата задоволява до известна степен стремежа към самота. На къщичката си не харесваше това, че тя имаше врата и прозорци, та приличаше на дом. Би осъществил мечтата си, ако можеше да сложи някоя пещера на четири колела и с нея да пътешествува.

Вече казахме, че Урсус не се усмихваше. Той само се смееше. Понякога, дори често — с горчив смях. В усмивката има съгласие, докато смехът нерядко е отказ.

Главното му занимание бе да мрази човешкия род. И бе неумолим в тази своя омраза. Макар да беше наясно, че човешкият живот е нещо ужасно, макар да бе набелязал, че злините се трупат една върху друга — царете върху народа, войните върху кралете, чумата върху войниците, гладът върху чумата, а глупостта отгоре на всичко, макар да бе установил, че самият живот в известна степен е наказание, макар да бе разбрал, че смъртта е освобождение, когато му довеждаха някой болен, той го лекуваше. Имаше лекове за сърце и билки за продължаване живота на старците. Вдигаше на крака парализирани, но им подхвърляше саркастично: „Ето че си стъпи на лапите. Дано дълго да вървиш из долината на сълзите!“ Когато виждаше някой умиращ от глад бедняк, даваше му всичките си парици и мърмореше: „Живей, клетнико! Яж! Дръж се колкото можеш повече! Не съм аз тоя, който ще ти съкрати каторгата!“ След това потриваше ръце и добавяше: „Правя колкото мога зло на хората.“

През задното прозорче минувачите можеха да прочетат следния надпис с едри букви, надраскан с въглен върху тавана на колибата му: „Урсус, философ“.