Виктор Юго
Човекът, който се смее (76) (Том 4)

II
Което скита, не се губи

В дъното на цялото това приключение стоеше един войник, който бе намерил някаква бутилка на морския бряг.

Но нека разкажем историята.

Всеки факт е като част от цяла система зъбчати колела.

Случи се така, че по време на отлив един от четиримата топчии, които съставяха гарнизона на Калшорския замък, намери някаква плетена манерка, изхвърлена от прилива. Цялата плесенясала, манерката беше затворена с накатранена запушалка. Войникът отнесе находката си на полковника в замъка, а полковникът я предаде на английския адмирал. Адмиралът означаваше адмиралтейството, а за изхвърлените от морето предмети в адмиралтейството отговаряше Баркилфедро. Баркилфедро разпечата и отпуши манерката, после я отнесе на кралицата. Кралицата незабавно взе необходимите мерки. Двама знатни съветници бяха осведомени и замолени да кажат мнението си — лорд-канцлерът, който е по закон „пазител на съвестта на английския владетел“, и лорд-маршала, който е „съдник за гербовете и родословието на благородническите родове“, Томас Хауард, херцог Норфък, католически пер, който по наследство заемаше длъжността върховен маршал на Англия, съобщи чрез своя представител — граф маршал Хенри Хауард, граф Биндън, че предварително се съгласява с мнението на лорд-канцлера. Лорд-канцлерът беше Уилям Каупър. Не бива да смесваме канцлера с неговия съименник и съвременник Уилям Каупър, анатом и коментатор на Бидлу^[1], който публикува в Англия „Трактат за мускулите“ почти по същото време, когато Етиен Абей издаде във Франция „История на костите“. Хирург и лорд не е едно и също. Лорд Уилям Каупър бе известен с преценката, която бе произнесъл във връзка с делото на Толбът Йелвъртън, виконт Лонгвил, и която гласеше: „За спазването на конституцията на Англия възстановяването на един пер има по-голямо значение, отколкото възстановяването на крал.“ Намерената в Калшор манерка привлече във висша степен неговото внимание. Всеки автор на максима се радва на случаите, които му позволяват да я приложи. Ставаше въпрос за възстановяването на един пер. Бяха направени необходимите проучвания. Гуинплейн, чието име се четеше на обява, лесно бе открит. Хардкваноне — също. Той не беше умрял. Тъмницата изцежда човека, но го запазва, ако изобщо да държиш под стража някого, значи да го запазиш. Хората, хвърлени в бастилиите, рядко биваха обезпокоявани. Тях ги местеха толкова, колкото и мъртъвците. Така че Хардкваноне все още беше в Чатамската крепост. Оставаше да го вземат оттам. От Чатам го преведоха в Лондон. Същевременно събраха сведения в Швейцария. Установи се, че фактите са точни. В местните регистратури на Веве и Лозана бяха открити венчалното свидетелство на заточения лорд Линъс Кланчарли, кръщелното свидетелство на детето, смъртните актове на бащата и майката и се получиха надлежно заверени преписи, които „да послужат при нужда“. Всичко това бе извършено в най-строга тайна, с бързина, наричана тогава „кралска спешност“, и с „мълчаливост на къртица“, препоръчвана и прилагана от Бейкън, а по-късно издигната от Бракстън в закон за всичко, което се отнасяше до кралските и държавните работи, както и при така наречените „сенаторски дела“.

Надписът „jussu regis“ и подписът „Джефрис“ бяха подложени на експертиза. За онзи, който е изучавал от гледище на патологията прищевките на владетелите, наречени „кралска воля“, това „jussu regis“ се обяснява съвсем просто. Защо Джеймс II, който на пръв поглед би трябвало да крие подобни деяния, в случая бе оставил писмено доказателство, макар и с риск да се компрометира самото дело? Та това е цинизъм. Надменно безразличие. Да не мислите, че само развалените жени са безсрамни? Държавната политика по нищо не им отстъпва! Et se cupit ante videri^[2]. Престъпления, издигнати в достойнство — до това се свежда цялата история. Кралете се татуират като каторжници. В интереса и на едните, и на другите е да избягват от стражаря и от съда на историята, но би било жалко! Та нали те държат да ги знаят и познават! Вижте ръката ми, разгледайте тая рисунка — храм на любовта и пламтящо сърце, прободено със стрела, — това съм аз, Ласнер^[3]. „Jussu regis“ — това съм аз, Джеймс II. Да извършиш злодейство и да поставиш отгоре клеймото си. Дръзкото самохвалство на злодея стига дотам, че той сам се издава, увековечава престъплението си, допълня го с нахалство. Кристина заповядва да заловят Моналдески^[4], да му изтръгнат признания и да го убият, после казва: „Аз съм кралица на Швеция, на гости у краля на Франция.“ Има тирани, които се прикриват — като Тиберий, и тирани, които се хвалят — като Филип II. Единият повече прилича на скорпион, другият — на леопард. Джеймс II е бил от втория вид. Знае се, че той е имал открито и весело лице, по което се отличавал от Филип II. Филип II бил мрачен. Джеймс II — засмян. И засменият може да бъде жесток. Джеймс II е бил нещо като добродушен тигър. И той като Филип II вършел безчинствата си с най-голямо спокойствие. Бил е чудовище по божия воля. Следователно е нямал какво да криели да смекчава и убивал със съзнанието, че действува по право, дадено му от бога. Той също на драго сърце би оставил след себе си свои симанкаски архиви^[5], където всичките му престъпления да са номерирани, датирани, класирани, надписани и подредени в отделни касетки, както са подредени отровите в аптекарската лаборатория. Царствено е да подписваш престъпленията си.

Всяко извършено деяние е полица на името на великия неизвестен подател. Тази полица бе изтекла и бе представена за изплащане със зловещото джиро „Jussu regis“.

Кралица Ан, която имаше в характера си една съвсем не женска черта, а именно — умееше да пази тайна, поиска от лорд-канцлера да й направи по това сериозно дело поверителен доклад, така наречения „доклад на кралското ухо“. Такива доклади всякога са били използувани при монархиите. Във Виена е имало един придворен „съветник на ухото“. Това е стара карловингска длъжност — аурикуларпусът от древните лалатински грамоти. Онзи, който говори шепнешком на императора.

Уилям, барон Каупър, канцлер на Англия, в когото кралицата имаше доверие, защото беше късоглед като нея, че и повече от нея, написа паметна бележка, започваща така: „Две птици са били във властта на Соломон — един папуняк «худбуд», който говорел на всички езици, и един орел «симурганка», който със сянката на крилата си покривал керван от двадесет хиляди човека. По същия начин, но под друга форма провидението“ и прочие. Лорд-канцлерът установяваше факта, че един наследник на перия е бил откраднат, обезобразен и после намерен. Той не упрекваше Джеймс II, който в края на краищата беше баща на кралицата. Даваше дори доводи в негова полза. Първо: открай време съществуват монархически максими. „Е senioratu eripimus. In roturagio cadit.“^[6] Второ: кралете имат правото да осакатяват. Чембърлейн установява този факт. „Corpora et bona nostrorum subjectorum nostra sunt“^[7] — е казал Джеймс I, който се славел с учеността си. „За благото на кралството“ са били избождани очите на херцози от кралска кръв, принцове, твърде приближени на трона, са били своевременно задушавани между два дюшека, като убийството им е минавало за смърт от апоплектичен удар. А удушването е нещо повече от осакатяване. Владетелят на Тунис извадил очите на баща си Мулей-Асем и въпреки това неговите посланици били приети от императора. Така че кралят може да нареди да бъде лишен поданикът му от някой крайник, както и да бъде лишен от състояние и прочие, това е напълно законно и прочие. Но дадено законоположение не унищожава друго законоположение: „Ако удавеният изплува и не е умрял, значи бог внася поправка в деянието на краля. Щом наследникът е намерен, нека му бъде върната короната. Така е било сторено с лорд Ала, крал на Нортъмбър, който също е бил циркаджия. Така трябва да се постъпи и с Гуинплейн, който също е крал, тоест лорд. Унизителният занаят, който е трябвало да упражнява, не опетнява неговия герб; пример за това е Абдалоним^[8], който е бил цар, след като е бил градинар; пример за това е Йосиф, който е бил светия, след като е бил дърводелец; пример за това е Аполон, който е бил бог, след като е бил овчар.“ Накратко, ученият канцлер заключаваше, че на Фърмън, лорд Кланчарли, познат под измисленото име Гуинплейн, трябва да бъдат възвърнати всички имущества и звания „при единственото условие той да бъде изправен на очна ставка с Хардкваноне и разпознат от последния“. И с това канцлерът, конституционен пазител на кралската съвест, успокояваше тази съвест.

Лорд-канцлерът припомняше в послепис, че ако Хардкваноне откаже да отговаря, към него трябва да бъде приложено „изпитанието с тежести“, при което очната ставка трябва да се състои на четвъртия ден, когато за престъпника ще настане часът на „смъртния хлад“, за който говори грамотата на крал Аделстан; което пък крие неудобството, че ако изтезаваният умре на втория или третия ден, това ще затрудни очната ставка, но законът трябва да се прилага. Неудобствата на закона са част от закона.

Впрочем лорд-канцлерът съвсем не се съмняваше, че Хардкваноне ще познае Гуинплейн.

Достатъчно осведомена за обезобразяването на Гуинплейн, от една страна, и тъй като не желаеше да навреди на сестра си, на която бяха прехвърлени имуществата на рода Кланчарли, Ан откри едно щастливо разрешение на въпроса и постанови Джоузиан да се омъжи за новия лорд, тоест за Гуинплейн.

Възстановяването на правата на лорд Фърмън Кланчарли впрочем не беше свързано с никакви затруднения, тъй като той беше законен и пряк наследник. При недостатъчно доказано родство или при перствата „без титуляр“, когато предявяват претенции сродници по съребрена линия, трябва да се направи допитване до Камарата на лордовете. Така например, без да се връщаме много назад във вековете, нейното мнение е било взето през 1782 година относно баронията Сидни, за която е предявявала права Елизабет Пери; през 1798 година за баронията Бомонт, за която е предявявал права Томас Стейпълтън; през 1803 година за баронията Чандъс, за която е предявявал права преподобният Таймуел Бриджес; през 1813 година за баронията-графство Банбъри, за което е предявявал права генерал-лейтенант Ноулс и прочие. Но тук нямаше нищо подобно, никакъв спор; законността беше очевидна; правото — ясно и напълно доказано.

Нямаше никаква причина да се взима мнението на Камарата. С помощта на лорд-канцлера кралицата спокойно можеше да признае и приеме новия лорд.

Баркилфедро уреди всичко.

Благодарение на него работата остана толкова скрита, тайната толкова добре запазена, че нито Джоузиан, нито лорд Дейвид се досетиха за необикновеното събитие, което подкопаваше устоите им. Извънредно горда, Джоузиан странеше от всички и беше лесно да я оставят в неведение. Що се отнася до лорд Дейвид, той бе изпратен по море край бреговете на Фландрия и въобще не подозираше, че ще загуби лордството си. Нека отбележим една подробност. Случи се така, че на десет левги от мястото, където бе пуснала котва морската част, командувана от лорд Дейвид, един капитан, на име Халибъртън, разби френската флота. Като председател на съвета, граф Пембрук включи в списъка на офицерите, които трябваше да бъдат повишени в контраадмирали, името на този капитан Халибъртън. Ан зачерта Халибъртън и постави на негово място лорд Дейвид Дъри Мойр, та когато научи, че вече не е пер, лорд Дейвид да има поне утешението, че е контраадмирал.

Ан беше доволна. Сестра й щеше да получи отвратителен съпруг, лорд Дейвид — красиво звание. Лукавство и благоволение.

Нейно величество си подготвяше представление. Освен това тя си казваше, че това е справедливо, че поправя едно своеволие на своя августейши баща, че възстановява правата на един пер, че действува като велика кралица, че покровителствува невинността по божия воля, че провидението в своите святи и неведоми пътища… и прочие. Сладостно е да вършиш справедливо дело в ущърб на някого, когото не обичаш.

Впрочем за кралицата бе достатъчно да знае, че бъдещият съпруг на сестра й е безобразен. Как е бил обезобразен Гуинплейн, каква точно беше грозотата му — по този въпрос Баркилфедро не сметна за нужно да осведоми кралицата, а Ан не благоволи да пита. Дълбоко кралско презрение. Впрочем имаше ли значение? Камарата на лордовете можеше да бъде само признателна. Лорд-канцлерът, оракулът, бе казал своята дума. Да се възстанови един пер, означаваше да се възстанови цялото перско съсловие. В този случай кралицата се проявяваше като добра и почтителна пазителка на перските привилегии. Каквото и лице да имаше новият лорд, то не можеше да бъде пречка за възстановяване на правата му. Ан си каза приблизително всичко това и се насочи право към своята цел, велика, царствена и женска цел — да задоволи прищявката си.

По това време кралицата се намираше в Уиндзор, което поставяше известно разстояние между дворцовите интриги и публиката.

Само лицата, без които по никакъв начин не можеше да се мине, бяха посветени в предстоящите събития.

Що се отнася до Баркилфедро, той беше радостен и това придаваше на лицето му зловещо изражение.

Нищо на този свят не може да бъде толкова отвратително, колкото злорадството.

Той преживя насладата пръв да отвори манерката на Хардкваноне. Не издаде изненадата си, понеже учудването е присъщо на ограничените. Впрочем това му се полагаше по право — та нали от толкова време стоеше на пост пред вратите на случайността. Съдбата трябваше най-сетне да му се усмихне.

Това nil mirare^[9] беше част от неговото поведение. Всъщност трябва да кажем, Баркилфедро остана смаян. Ако някой можеше да свали маската, която той слагаше на съвестта си дори пред бога, би открил следното: тъкмо по това време Баркилфедро започваше да се убеждава, че поради високото положение на херцогиня Джоузиан той, човек нищожен, макар и неин приближен, не ще успее да й нанесе решителен удар. На това се дължеше и скритата ярост, която го бе обзела. Той бе стигнал до онази крайна точка, която се нарича обезсърчение. И това чувство на отчаяние го правеше още по-зъл. „Да си гризеш юздата“ — как вярно предава този израз състоянието на духа на злия човек, гложден от мисълта за своето безсилие. Може би в този миг Баркилфедро бе готов да се откаже не да желае зло на Джоузиан, но да й стори зло; от хапането, не и от своя бяс. Все пак — какво падение! Да пусне жертвата си и да държи занапред омразата си в ножница като музеен кинжал! Жестоко унижение!

И изведнъж, точно навреме — хаосът, господствуващ въз вселената, обича такива съвпадения, — от вълна на вълна, манерката на Хардкваноне попадна в ръцете му. В неизвестното има някаква опитомена сила, която сякаш е под заповедите на злото. В присъствието на двама случайни и равнодушни свидетели, двама чиновници от адмиралтейството, Баркилфедро отпушва манерката, намира пергамента, разгъва го, чете… Представете си чудовищната му радост!

Странно е да си помислиш, че морето, вятърът, просторите, приливите и отливите, бурите, затишията, повеите могат да си дадат толкова труд, за да ощастливят един зъл човек. Съучастничеството им бе траяло петнадесет години. Тайнствено дело. В продължение на тези петнадесет години океанът не бе престанал нито за миг да работи за него. Вълните си бяха предавали плаващата бутилка една на друга, подводните скали бяха пазили стъклото от удар, по него не личеше нито една пукнатина, триенето не бе изхабило запушалката, водораслите не бяха развалили ликото, мидените черупки не бяха прояли думата „Хардкваноне“, водата не бе проникнала в манерката, плесента не бе разяла пергамента, влагата не бе заличила писаното — какво старание трябва да бе употребила бездната! Така че онова, което Гернардус бе хвърлил в мрака, мракът го бе предал на Баркилфедро и посланието, отправено от бога, бе стигнало в ръцете на сатаната. В безкрая бе извършена измама и тайнствената ирония на съдбата бе уредила всичко по такъв начин, че тържеството на правдата — превръщането на загубеното дете Гуинплейн в лорд Кланчарли — бе примесено с една отровна победа; съдбата бе извършила едно добро дело, макар и с лоши средства, и бе направила така, че справедливостта да послужи на неправдата. Да се отнеме жертвата на Джеймс II, означаваше да се предаде нова плячка в ръцете на Баркилфедро. Въздигането на Гуинплейн означаваше предателство към Джоузиан. Баркилфедро постигаше целта си. И за тази цел в продължение на дълги години вълните, теченията, бурите бяха люшкали, разтърсвали, тласкали, подмятали и опазили стъкленото шише, в което бе заложена съдбата на толкова човешки същества! Та за това ли бяха сключили сърдечен съюз ветровете, приливите и отливите, бурите? Огромни и изключителни усилия в полза на един подлец! Безкрайността — сътрудник на един червей! Понякога съдбата проявява такива непроницаеми прищевки.

У Баркилфедро блесна светкавицата на титанска гордост. Той си каза, че всичко това е било извършено заради него. Почувствува се като център и цел на онова, което се случваше.

Той се мамеше. Нека отдадем справедливост на случайността. Не това бе истинският смисъл на забележителното произшествие, от което щеше да се възползува ненавистта на Баркилфедро. Океанът, станал баща и майка за едно сираче, прати буря на неговите палачи, строши урката, която бе отблъснала детето, погълна скръстените ръце на корабокрушенците, отхвърли всичките им молби, като прие само тяхното разкаяние; бурята получи залог от ръцете на смъртта и якият кораб, на който се намираха престъпниците, бе заменен с крехката бутилка, която трябваше да възстанови правдата; морето смени ролята си, от пантера се превърна в кърмачка, започна да люлее не детето, а неговата по-сетнешна съдба, докато то растеше, без да подозира колко много прави за него морската бездна; вълните, на които бе хвърлена манерката, неотклонно бдяха над тази отломка от миналото, която съдържаше бъдещето. Ураганът нежно му вееше, теченията носеха крехкия предмет по незнайните пътища на морето, водораслите го щадяха, въртопите, скалите, цялата огромна пяна на бездната взе под свое покровителство един невинен; непоколебимият като съвест океан, хаосът възстановяваха правдата и всички тези неведоми сили допринасяха за изгрева на едно светило — истината. Изгнаникът щеше да бъде утешен в своя гроб, наследникът щеше да поеме своето наследство, кралското престъпление щеше да бъде заличено, божественото решение — изпълнено, тъй като малкият, слабият, изоставеният имаше за покровител безкрая. Ето какво би трябвало да съзре Баркилфедро в събитието, поради което тържествуваше. Ето какво той не съзря. Той не си каза, че всичко това е било сторено заради Гуинплейн. Каза си, че е било сторено заради него, Баркилфедро, и че той го е заслужил. Такива са сатанинските натури.

Впрочем, за да се изненада човек от това, че един крехък предмет е могъл да се носи по вълните в продължение на петнадесет години, без да се повреди, би трябвало да не познава нежността на океана. Петнадесет години са нищо. На 4 октомври 1867 година в Морбиан, между остров Гроа, носа на полуостров Гавр и Скалата на скитниците, рибарите от Пор Луи намерили една римска амфора от четвърти век, която водата била покрила с арабески. Тази амфора е плавала хиляда и петстотин години.

Колкото Баркилфедро и да искаше да запази спокойствие, смайването му бе равно на радостта му.

Всичко му се предлагаше като наготово. Отделните части на отмъщението, което щеше да задоволи неговата ненавист, бяха налице. Оставаше да простре ръка, за да ги вземе, да ги сглоби и да ги запои. Забавно занимание — тънка златарска работа.

Гуинплейн. Това име му беше познато. Masca ridens! Като всички и той бе ходил да гледа Човека, който се смее. Беше чел афиша, окачен на странноприемницата „Тадкастър“, както се чете реклама за представление, което привлича тълпите. Този афиш му бе направил впечатление и затова веднага си го припомни до най-малките подробности, като впрочем реши да провери всичко впоследствие. Пред вътрешния му поглед споменът за този афиш се появи с бързината на електрически ток и зае място до съдържанието на пергамента на корабокрушенците като отговор на въпроса, като разрешение на загадката и редовете „Тук ще видите Гуинплейн, изоставен през нощта на 29 януари 1690 година на десетгодишна възраст на морския бряг в Портланд“ изведнъж придобиха апокалиптичен блясък. Пред него върху панаирджийската реклама сякаш изникнаха пламтящите слова „мене, текел, фарес“^[10]. Свършено бе със сложната постройка на Джоузианиния живот. Какво внезапно сгромолясване! Изгубеното дете бе намерено. Сега вече имаше лорд Кланчарли. Дейвид Дъри Мойр щеше да бъде отстранен. Перството, богатството, могъществото, високото положение — всичко щеше да му се отнеме и да премине на Гуинплейн. Всичко — замъци, ловни паркове, гори, дворци, имения, включително и Джоузиан — щеше да стане собственост на Гуинплейн. А за Джоузиан — какво прекрасно разрешение! Кого щеше да има тя сега пред себе си? Тя, знатната и горделивата? Едно чудовище. Нима някога би могъл да мечтае за такова нещо? Истината е, че Баркилфедро изпадна във възторг. И най-зловещите комбинации могат да се окажат нищожни пред пъклената щедрост на непредвидимото. Понякога действителността твори шедьоври. Баркилфедро вече намираше глупави всичките си предишни мечти. Сега му се представяше нещо по-добро.

Дори промяната, която предстоеше да се извърши чрез него, да се извършеше в негов ущърб, той пак не би се отказал. Има жестоки насекоми, които жилят без полза, макар да знаят, че ще умрат. Баркилфедро беше от тях.

Но в случая той не действуваше безкористно. Лорд Дейвид Дъри Мойр не му дължеше нищо, лорд Фърмън Кланчарли щеше да му дължи всичко. От покровителствуван Баркилфедро щеше да се превърне в покровител. И то покровител на кого? На един пер на Англия! Ще има свой лорд, лорд, когото ще държи в ръцете си! Баркилфедро твърдо се надяваше да му даде първите уроци. При това този лорд щеше да се хареса на кралицата толкова, колкото щеше да отблъсне Джоузиан. В това изгодно положение Баркилфедро щеше да надене строга и скромна одежда и можеше да стане важна личност. Той винаги се бе стремил към църковен сан. Изпитваше смътно желание да стане епископ.

А междувременно беше щастлив.

Какъв блестящ успех! И колко добре бе свършил случаят цялата тази огромна работа! Вълните полека му бяха донесли неговото, на Баркилфедро, отмъщение, защото той наричаше това „своето отмъщение“. Той ненапразно бе дебнал.

Подводната скала бе той, а Джоузиан — потъващият кораб. Джоузиан се бе сблъскала с подводната скала Баркилфедро. Дълбок престъпен унес…

Баркилфедро беше опитен в изкуството да внушава, което се състои в това да направиш в съзнанието на другия един малък разрез и там да вмъкнеш някоя своя мисъл; отстрани, без с нищо да издава своята намеса, Баркилфедро уреди отиването на Джоузиан на едно представление на Зеления сандък, така че да види Гуинплейн. Това, че тя щеше да види уличния артист в униженото му положение, щеше да се окаже добра подправка и с нищо не можеше да навреди. По-сетне щеше дори да я направи по-пиперлия.

Тихомълком той предварително подготви всичко. Държеше на изненадата. Работата, която извърши, може да се изрази само с необичайния израз „да се устрои гръмотевичен удар“.

След като приключи с подготовката, той се постара всички необходими формалности да се извършат в законна форма. С това тайната нямаше да се наруши, тъй като законът предвиждаше мълчанието.

Очната ставка между Хардкваноне и Гуинплейн се състоя в присъствието на Баркилфедро. Преди малко видяхме резултата от нея.

Същия ден по поръчение на нейно величество една кралска каляска неочаквано пристигна в Лондон да вземе лейди Джоузнан, за да я отведе в Уиндзор, където по това време пребиваваше Ан. Поради някакви нейни съображения на Джоузиан много й се искаше да не се подчини или поне да забави изпълнението на даденото й нареждане и да отложи за следващия ден заминаването си, но такива своеволия не са приети в дворцовия живот. Тя бе принудена да потегли незабавно и да смени лондонската си резиденция Хънкървил Хаус о Корлеоне Лодж в Уиндзор.

Херцогиня Джоузиан напусна Лондон тъкмо когато уопънтейкът се яви в странноприемницата „Тадкастър“, за да отведе Гуинплейн в наказателното подземие на Саутуъркския затвор.

Когато лейди Джоузиан пристигна в Уиндзор, стражът с черния жезъл, който пази на вратата на присъствената стая, я уведоми, че нейно величество е заета с лорд-канцлера и ще може да я приеме едва на другия ден, че следователно тя ще трябва да остане в Корлеоне Лодж на разположение на нейно величество и че нейно величество ще й изпрати нарежданията си направо на другата сутрин при събуждането й. Джоузиан се прибра много ядосана, вечеря в лошо настроение, получи главоболие, отпрати всички, с изключение на своя паж, после отпрати и него и си легна, преди да се стъмни.

Още с пристигането си тя бе научила, че на другия ден в Уиндзор се очаква да пристигне лорд Дейвид Дъри Мойр, който получил на кораба си заповед веднага да се яви при кралицата за нареждания.