Виктор Юго
Човекът, който се смее (94) (Том 4)

V
Благороднически разговори

Постепенно скамейките в Камарата се изпълниха. Лордовете запристигаха. В дневния ред беше гласуването на проекта за увеличение със сто хиляди лири стерлинги на годишната дотация на Джордж Датски, херцог Къмбърланд, съпруг на кралицата. Освен това бе съобщено, че разни законопроекти, получили одобрението на нейно величество, ще бъдат внесени в Камарата от комисарите на короната, които имаха правото и задължението да ги утвърдят. Това превръщаше заседанието в кралско заседание. Всички перове носеха парламентарни мантии над дворцовите или градските си дрехи. Тези мантии, подобни на мантията, с която бе облечен Гуинплейн, бяха еднакви за всички, с тази разлика, че херцозите имаха по пет ивици хермелин, поръбени със злато, маркизите — четири, графовете и виконтите — три, бароните — две. Лордовете влизаха на групи. Срещаха се в коридорите и продължаваха започнатите разговори. Някои пристигаха сами. Дрехите им бяха тържествени, държането — не. Нито пък думите. На влизане всички поздравяваха престола.

Перовете се събираха. Изреждането на тържествените им имена ставаше почти без церемониал, тъй като публика липсваше. Лестър влезе и стисна ръката на Личфийлд. После се появиха Чарлс Мордант, граф Питъбъро и Монмът, приятелят на Лок, по чиято инициатива той бе предложил претопяването на монетите; после Чарлс Камбъл, граф Лаудън, заслушан в думите на Фулк Гревил, лорд Брук; после Дорм, граф Карнарвън; после Робърт Сътън, барон Лексингтън, син на Лексингтън, който бе посъветвал Чарлс II да прогони Грегорио Лети, един твърде недалновиден историограф, за да може да твърди, че е историк; после красивият старец Томас Беласайз, виконт Фолкънбърг; и изведнъж тримата братовчеди Хауард — Хауард, граф Биндън, Бауър Хауард, граф Бъркшир, и Стафорд Хауард, граф Стафорд; после Джон Лъвлейс, барон Лъвлейс, чийто род, изчезнал през 1736 година, позволи на Ричардсън^[1] да вмъкне Лъвлейс в книгата си и под това име да създаде тип. Всички тези различно прославени било в политиката, било във военното дело лица, много от които правят чест на Англия, се смееха и разговаряха. Беше нещо като поглед към историята в интимна обстановка.

За около половин час залата почти се изпълни. Това беше обяснимо — предстоеше кралско заседание. По-необичайното бяха оживените разговори. Задрямала до преди малко, сега Камарата жужеше като разсърден кошер. Разбудили я бяха закъснелите лордове. Те носеха новини. Странно нещо — перовете, които бяха в залата още при откриването на заседанието, не знаеха какво се бе случило в Камарата, а онези, които не бяха присъствували — знаеха.

Неколцина лордове пристигаха от Уиндзор.

От няколко часа приключението на Гуинплейн се бе разчуло. Тайната е като мрежа. Достатъчно е да се скъса една брънка, и тя цяла се разплита. Още от сутринта, вследствие на описаните по-горе събития, цялата история с пера, открит на една панаирджийска естрада, с комедианта, разпознат като лорд, беше вдигнала шум в Уиндзор сред приближените на кралицата. Най-напред принцовете бяха заговорили за нея, след тях и лакеите. От двора събитието бе стигнало до града. Събитията имат тежест и законът за квадрата на скоростта може да бъде приложен и към тях. Те падат сред публиката и потъват с нечувана бързина. В седем часа в Лондон още нищо не се знаеше по тази случка. В осем часа Гуинплейн беше клюката на града. Само няколкото точни лордове, дошли преди започването на заседанието, не знаеха нищо, понеже не бяха в града, където всичко това се разказваше, а в залата, където нищо не бяха забелязали. Така че, докато те спокойно си седяха на местата, новопристигащите развълнувано ги заговаряха.

— Е, какво ще кажете? — обърна се Франсис Браун, виконт Маунтакют, към маркиз Дорчестър.

— Какво да кажа?

— Възможно ли е?

— Кое?

— Човекът, който се смее!

— Какво е това „Човекът, който се смее“?

— Вие не знаете ли Човека, който се смее?

— Не.

— Един клоун. Панаирджийски комедиант. Невероятно уродлив, до такава степен, че хората ходеха да го гледат за две лири. Циркаджия.

— Е, та какво?

— Току-що са го приели за пер на Англия.

— Човекът, който се смее, сте вие, милорд Маунтакют.

— Аз не се смея, милорд Дорчестър.

И виконт Маунтакют направи знак на писаря на парламента, който стана от торбата с вълна, върху която седеше, и потвърди на техни милости факта за приемането на новия пер. С всички подробности.

— Я виж ти — каза лорд Дорчестър, — а аз в това време разговарях с епископа на Или.

Младият граф Ансли се обърна към лорд Юр, на когото оставаше да живее само две години, тъй като той се помина в 1707 година.

— Милорд Юр?

— Да, милорд Ансли?

— Вие познавахте ли лорд Линъс Кланчарли?

— Онзи от едно време? Да.

— Който умря в Швейцария, нали?

— Да. Бяхме роднини.

— Който бил републиканец по времето на Кромуел и остана републиканец по времето на Чарлс II, нали?

— Републиканец ли? Съвсем не. Той просто се сърдеше. Беше някаква лична свада между краля и него. Аз знам от сигурен източник, че лорд Кланчарли щеше да се върне, ако му бяха дали канцлерското място, което получи лорд Хайд.

— Вие ме изненадвате, милорд Юр. Казвали ми бяха, че този лорд Кланчарли бил честен човек.

— Честен човек! Та съществува ли такова нещо? Младежо, няма честни хора!

— А Катон?

— Вие вярвате ли на този Катон?

— А Аристид^[2]?

— Съвсем правилно са го пратили в изгнание.

— А Томас Мор?

— Съвсем правилно са му отрязали главата.

— Та по ваше мнение лорд Кланчарли…

— Беше от същата порода. Впрочем смешно е човек да стои доброволно в изгнание.

— Той там е умрял.

— Разочаровани амбиции. О, дали съм го познавал! Ами разбира се. Аз бях най-добрият му приятел.

— Известно ли ви е, милорд Юр, че в Швейцария той се бил оженил?

— Чувах нещо подобно.

— И че имал един законен син от този брак?

— Да. Който умрял.

— Който е жив.

— Жив!

— Жив.

— Невъзможно!

— Самата истина. Доказано. Установено. Официално потвърдено. Вписано в регистрите.

— Но в такъв случай този син ще наследи перията на Кланчарли!

— Няма да я наследи.

— Защо?

— Защото вече я е наследил. Всичко е уредено.

— Уредено ли?

— Обърнете се, милорд Юр. Той седи зад вас на скамейката на бароните.

Лорд Юр се обърна, но лицето на Гуинплейн се губеше под гъстите му коси.

— Гледай ти! — каза старецът, който виждаше само косите на Гуинплейн. — Той вече е възприел новата мода, не носи перука.

Грантъм заговори Коулпепър.

— Един остана измамен!

— Кой?

— Дейвид Дъри Мойр.

— Защо?

— Защото вече не е пер.

— Как така?

И Хенри Оувъркърк, граф Грантам, разказа на Джон, барон Коулпепър, целия „анекдот“ за изхвърлената от морето и отнесена в адмиралтейството бутилка, за пергамента на компрачикосите, за кралската заповед, подписана от Джефрис, за очната ставка в подземието на Саутуърк, за това как са се отнесли към всички тези факти лорд-канцлерът и кралицата, за отричането от папата в остъкления кръгъл салон и най-сетне за приемането на лорд Фърмън в началото на заседанието; и двамата се замъчиха да зърнат между лорд Фицуолтър и лорд Аръндел лицето на новия лорд, за което толкова се говореше, но не по-успешно от лорд Юр и лорд Ансли.

Може би случайно, а може би защото за това се бяха погрижили двамата му кръстници, предупредени от лорд-канцлера, Гуинплейн бе седнал на доста неосветено място, така че да избегне любопитните погледи.

— Къде е? Къде е?

Всички си задаваха този въпрос още с пристигането си, но никой не успяваше да го види добре. Някои, които бяха гледали Гуинплейн в Зеления сандък, проявяваха страстно любопитство, но напразно. Както се случва възрастни вдовици благоразумно да заслонят някоя девойка, така и Гуинплейн беше укрит зад няколко кордона стари, недъгави и безразлични към всичко лордове. Хора, които страдат от подагра, слабо се интересуват от чуждите истории.

От ръка на ръка се предаваха копия от писъмцето в три реда, където се твърдеше, че херцогиня Джоузиан била писала на сестра си в отговор на нареждането на нейно величество да се омъжи за новия пер, законен наследник на рода Кланчарли, лорд Фърмън. Писмото гласеше:

„Госпожо,

Толкова по-добре. Така ще мога да имам лорд Дейвид за любовник.“

Подпис: „Джоузиан“

Истинска или фалшива, тази бележка предизвикваше всеобщ възторг.

Един млад лорд, Чарлс Оукамптън, барон Мохън, от фракцията на неносещите перуки, радостно я четеше и препрочиташе. Луис Дюрас, граф Февършам, англичанин с френска духовитост, гледаше Мохън и се усмихваше.

— Ето — провикна се лорд Мохън, — това е жената, за която бих искал да се оженя!

И съседите на двамата лордове чуха следния диалог между Дюрас и Мохън:

— Да се ожените за херцогиня Джоузиан, лорд Мохън?

— Защо не?

— Дявол да го вземе!

— Бихме били щастливи!

— Бихте били многобройни.

— Нима всички не са многобройни?

— Прав сте, лорд Мохън. Що се отнася до жените, всеки от нас получава само остатъци. Кой ли е получил някакво начало?

— Може би Адам.

— Не и той.

— А, вярно, сатаната.

— Драги мой — заключи Луис Дюрас, — Адам е само подставено лице. Жалък глупак. Той е поел на плещите си целия човешки род. А жената фактически е заченала човека от дявола.

Хю Чъмли, граф Чъмли, познавач на законите, бе подложен на разпит от Натаниъл Кру, седнал на скамейката на епископите, който беше два пъти пер — светски пер, понеже беше барон Кру, и духовен пер, понеже беше епископ на Дърам.

— Възможно ли е? — казваше Кру.

— Искате да кажете правилно ли е — уточни Чъмли.

— Приемането на новия лорд се е извършило вън от Камарата — продължаваше епископът, — но се твърди, че е имало такива прецеденти.

— Да, Лорд Бийчам по времето на Ричард II. Лорд Чини при Елизабет.

— А лорд Брогхил при Кромуел?

— Кромуел не се счита.

— Какво мислите за цялата тази история?

— Милорд граф Чъмли, какво място ще заеме в Камарата младият Фърмън Кланчарли?

— Милорд епископе, тъй като републиката наруши установеното открай време старшинство, днес перството Кланчарли заема средно място между Барнард и Сомърс, така че в случай на поименно изказване на мнения лорд Фърмън Кланчарли би трябвало да говори осми.

— Нима е възможно? Един панаирджийски въжеиграч!

— Самата случка не ме изненадва, милорд епископе. Такива неща стават. Стават и по-удивителни. Нима войната на Двете рози не е била предзнаменувана от внезапното пресъхване на река Уз в Бедфорд на първи януари хиляда триста деветдесет и девета година? А щом река може да пресъхне, то и благородник може да изпадне в унизено положение. Одисей, цар на Итака, е упражнявал най-различни занаяти. Под обвивката на въжеиграч Фърмън Кланчарли си е останал лорд. Дрехата няма значение за благородната кръв. Но полагането на клетва и инвеститурата, извършени вън от залата за заседания, макар и законно, може да предизвикат възражения. Аз съм на мнение, че трябва да се споразумеем дали е уместно по-късно да поставим официално този въпрос пред лорд-канцлера. След няколко седмици ще видим какво трябва да се направи.

А епископът добави:

— Все едно. Такова приключение не се е виждало от случая с граф Гесбодъс.

Гуинплейн, Човека, който се смее, странноприемницата „Тадкастър“, Зеления сандък, „Победеният хаос“, Швейцария, Шийон, компрачикосите, изгнанието, обезобразяването, републиката, Джефрис, Джеймс II, кралската заповед, отворената в адмиралтейството манерка, бащата лорд Линъс, законния син лорд Фърмън, незаконния син лорд Дейвид, вероятните конфликти херцогиня Джоузиан, лорд-канцлера, кралицата — за всичко това се говореше от скамейка на скамейка. Шушукането е като барутен дим, лордовете повтаряха преповтаряха подробностите. Цялата история се разнасяше като огромен шепот из Камарата. От дъното на своя унес Гуинплейн неясно долавяше бръмченето без да съзнава, че причината е самият той. При все че странно съсредоточен, вниманието му бе от правено към дълбочините, не към повърхността. По каленото вглъбяване кара човекът да се чувствува изолиран.

Глъчката в Камарата не пречи заседанието да се провежда, както прахът не пречи на войската да върви. Съдиите, които присъствуват в Камарата на лордовете в качеството на обикновени зрители и могат да говорят само когато им се зададе въпрос, седяха на втората торба с вълна, а тримата държавни секретари — на третата. Наследниците на перии се бяха струпали в заграденото за тях отделение, зад престола. Малолетните перове седяха на специално стъпало. През 1705 година тези малки лордове бяха цяла дузина: Хънтингдън, Линкълн, Дорсет, Уорик, Бат, Бърлингтън, Дъруентуотър, на когото бе съдено да загине трагично, Лонгвил, Лонсдейл, Дъдли, Уорд и Картърет — цяла хлапашка дружина от осем графове, двама виконти и двама барони.

На трите етажа скамейки всеки лорд беше заел мястото си. Почти всички епископи присъствуваха. Херцозите бяха многобройни, като се почне от Чарлс Сенмор, херцог Съмърсет, и се свърши с Джордж Огъстъс, престолонаследника на Хановер, херцог Кеймбридж, последен по дата и следователно последен поред. Всички бяха насядали по старшинство: Кавендиш, херцог Девъншир, чийто дядо бе приютил в Хардуик деветдесет и две годишния Хобс; Ленъкс, херцог Ричмънд; тримата Фиц-Рой — херцог Саутхамптън, херцог Графтън и херцог Нортъмбърланд; Бътлър, херцог Ормонд; Съмърсет, херцог Бофорт; Боклер, херцог Сейнт Олбънс; Полет, херцог Болтън; Осбърн, херцог Лийдс; Райъгсли Ръсел, херцог Бедфорд, чийто боен вик и девиз беше: „Che sarà sarà“ — тоест приемане на събитията; Шефийлд, херцог Бъкингам; Манърс, херцог Рътланд, и други. Не присъствуваха Хауард, херцог Норфък, и Талбът, херцог Шрусбъри, понеже бяха католици; също и Чърчил, херцог Марлборо — нашият Малбрук, — който по това време беше на война и побеждаваше Франция. Тогава в Камарата още нямаше шотландски херцози, тъй като Куинсбъри, Монтроуз и Роксбърг бяха приети едва през 1707 година.