Виктор Юго
Човекът, който се смее (63) (Том 4)

VI
Мишката на разпит пред котките

Урсус преживя още една доста страшна тревога. Този път въпросът се отнасяше лично до него. Бе повикан в Бишопсгейт пред една комисия, съставена от три неприятни лица. Тези три лица бяха трима доктори, официални представители на властта: единият, доктор по богословие, беше делегат на Уестминстърския доайен, другият, доктор по медицина, беше делегат на Колегията на осемдесетте, третият, доктор по история и гражданско право, беше делегат на Грешамския колеж. Тези три вещи лица in omni re scibil^[1] упражняваха надзор върху думите, произнасяни публично на територията на сто и тридесетте лондонски енории, на седемдесет и трите мидълсекски енории, а към тях и на петте саутуъркски енории. Това църковно съдопроизводство и днес съществува в Англия и действува строго. На 23 декември 1868 година по решение на съда на архиепископите, потвърдено с постановление на лордовете от тайния съвет, преподобният Маконъки бе осъден на порицание и да заплати съдебните разноски, задето запалил свещи на обикновена маса. Литургията не се шегува.

И така един прекрасен ден Урсус получи от докторите делегати призовка, която за щастие му бе връчена лично, така че той можа да я запази в тайна. Отзова се на поканата, без да каже никому, разтреперан при мисълта, че се е изложил до такава степен, та да бъде заподозрян, че е способен на някаква дързост. Той, който толкова препоръчваше на другите да мълчат, получи тежък урок. Garrule, sana te ipsum^[2].

Тримата доктори делегати заседаваха в Бишопсгейт, в дъното на една зала на долния етаж, седнали на три стола, тапицирани с черна кожа и с облегалки за ръцете, с три бюста — на Минос, Еак и Радаман^[3] в една ниша над главите им, с една маса пред тях и скамейка за подсъдимия в краката им.

Урсус бе въведен от един спокоен и строг прислужник и щом ги съгледа, мислено кръсти всеки от тях на името на адския съдия, поставен над съответното лице.

Минос, първият от тримата, специалист по богословие, му направи знак да седне на скамейката.

Урсус се поклони както му е ред, тоест до земята, и понеже знаеше, че мечките се привличат с мед, а докторите — с латински, каза, полуприведен от уважение:

— Tres faciunt capitulum^[4].

И без да повдигне глава (смирението обезоръжава), отиде и седна на скамейката.

На масата пред всеки от тримата доктори имаше по една папка с бележки, които те прелистваха.

Минос започна:

— Вие говорите публично.

— Да — отвърнат Урсус.

— С какво право?

— Аз съм философ.

— Това не ви дава право.

— Аз съм също и уличен актьор — рече Урсус.

— Това е друго.

Урсус въздъхна, но смирено.

Минос продължи:

— Като уличен актьор вие можете да говорите, но като философ трябва да мълчите.

— Ще се постарая — каза Урсус. И си помисли: „Мога да говоря, но трябва да мълча. Сложно.“

Той беше много изплашен.

Застъпникът на бога продължи:

— Вие говорите злонамерено. Оскърбявате религията. Отричате най-очевидни истини. Разпространявате възмутителни заблуди. Казали сте например, че девствеността изключва материнството.

Урсус кротко вдигна очи.

— Не съм казвал това. Казах, че материнството изключва девствеността.

Минос се замисли и измърмори:

— Действително това е обратното.

Беше същото. Но Урсус бе отбил първия удар.

За да обсъди отговора на Урсус, Минос се вглъбя в бездната на своето тъпоумие, поради което настъпи мълчание.

Специалистът по история, когото Урсус бе кръстил Радамант, прикри поражението на Минос със следния въпрос:

— Обвиняеми, вашите дързости и заблуждения са най-разнообразни. Вие сте отрекли факта, че Фарсалската битка^[5] е била загубена, защото Брут и Касий срещнали негър.

— Аз казах — промълви Урсус, — че това се е дължало още и на обстоятелството, че Цезар е бил по-добър пълководец.

Историкът премина без връзка към митологията.

— Вие сте оправдали безчестието на Актеон^[6].

— Мисля — внимателно подметна Урсус, — че един мъж не може да се счита за опозорен от това, че е видял гола жена.

— И грешите — каза строго съдията.

Радамант се върна на историята.

— По повод премеждията, постигнали кавалерията на Митридат^[7], вие сте оспорили доказаните свойства на тревите и растенията. Вие сте отрекли, че от трева като секуридуката подковите на конете падат.

— Извинете — отвърна Урсус. — Аз казах, че такива свойства има само тревата сферакавало. Не отричам силата на никоя трева.

И добави полугласно:

— И на никоя жена.

С това допълнение към отговора си Урсус искаше да си докаже, че колкото и да е неспокоен, не е объркан. Урсус беше съчетание от страхливост и самообладание.

— Подчертавам — подзе Радамант. — Вие сте заявили, че когато Сципион^[8] поискал да отвори вратите на Картаген с тревата етиопис, той е проявил невежество, тъй като тревата етиопис нямала способността да разбива ключалки.

— Аз просто казах, че той е щял да направи по-добре, ако си послужи с тревата лунария.

— Това не се знае — измърмори Радамант, засегнат на свой ред.

И историкът млъкна.

Застъпникът на богословието, Минос, който междувременно бе дошъл на себе си, започна да задава въпроси на Урсус. Бе успял да прегледа папката с бележките.

— Вие причислявате аурипимента към арсениковите производни и сте казали, че човек може да отрови някого с аурипимент. Библията отрича това.

— Библията го отрича — въздъхна Урсус, — но арсеникът го потвърждава.

Лицето, което Урсус мислено наричаше Еак и което представляваше медицината, още не бе взело думата. Сега то се намеси в подкрепа на Урсус. Притворил надменно очи, този доктор каза отвисоко:

— Отговорът не е безсмислен.

Урсус поблагодари с най-смирена усмивка.

Минос ужасно се намръщи.

— Аз продължавам — поде Минос. — Отговаряйте. Вие сте окачествили като лъжа твърдението, че базилискът царува над змиите под името кокатрикс.

— Ваше високопреподобие — рече Урсус, — аз съвсем не съм искал да навредя на базилиска и дори казах, че той с положителност има човешка глава.

— Тъй да бъде — отвърна строго Минос, — но вие сте прибавили, че Покрий е видял базилиск с глава на сокол. Бихте ли могли да докажете това?

— Трудно — каза Урсус.

Тук той изгуби малко почва.

Минос отново си възвърна надмощието и продължи:

— Вие сте казали, че евреин, възприел християнската вяра, не мирише хубаво.

— Но аз добавих, че християнин, възприел юдейската вяра, мирише лошо.

Минос надзърна в папката с обвинения.

— Вие твърдите и разпространявате невероятни неща. Казали сте, че Елиан^[9] видял как един слон пишел мъдри мисли.

— Съвсем не, ваше високопреподобие. Аз просто казах, че Олиен^[10] чул как един хипопотам разисквал по някакъв философски въпрос.

— Вие сте заявили, че не може блюдо от буково дърво да се напълни от само себе си с всичките ястия, които човек пожелае.

— Аз казах, че за да има такова свойство, то трябва да ви е дадено от дявола.

— Дадено на мене!

— Не, на мене, преподобни! Не! На никого! На всеки!

И в себе си Урсус помисли:

„Вече не зная какво говоря.“

Но смущението му, макар и да беше силно, външно не личеше много. Урсус се бореше.

— Всичко това — възрази Минос — предполага известна вяра в дявола.

Урсус не се предаде.

— Ваше високопреподобие, аз не съм невярващ в дявола. Вярата в дявола е обратната страна на вярата в бога. Едната е доказателство за другата. Който не вярва поне малко в дявола, не вярва много в бога. Който вярва в слънцето, трябва да вярва и в сянката. Дяволът е нощта на бога. Какво е нощта? Доказателство за съществуването на деня.

Урсус импровизираше някаква невъобразима смесица от философия и религия. Минос отново се замисли и се потопи в мълчание.

Урсус пак си отдъхна.

Последва неочаквана атака. Еак, представителят на медицината, който миг преди това пренебрежително бе защитил Урсус от представителя на теологията, се притече на помощ на нападателя. Той сложи юмрук върху своята дебела и натъпкана папка и блъсна Урсус право в гърдите със следната реплика:

— Доказано е, че кристалът е сублимат на леда, а диамантът — сублимат на кристала. Установено е, че ледът се превръща в кристал за хиляда години и че кристалът се превръща в диамант за хиляда века. Вие сте отрекли това.

— Съвсем не — отвърна печално Урсус. — Аз само казах, че за хиляда години ледът има време да се стопи и че хиляда века трудно се преброяват.

Разпитът продължи, въпросите и отговорите чаткаха като шпаги.

— Вие сте отрекли, че растенията могат да говорят.

— Ни най-малко. Но за това трябва да растат под бесилото.

— Признавате ли, че мандрагората крещи?

— Не, но пее.

— Вие сте отрекли, че безименият пръст на лявата ръка има свойството да укрепва сърцето.

— Аз само казах, че е лош знак човек да кихне наляво.

— Вие сте говорили дръзко и обидно за феникса.

— Учени съднико, аз просто казах, че когато Плутарх е писал, че мозък от феникс е лакомство, но причинява главоболие, много се е увлякъл, тъй като фениксът никога не е съществувал.

— Възмутителни слова! Кинамалкът, който вие гнездото си от канелени пръчки, ринтаксът, който Парисатида^[11] употребявала за своите отвари, манукодиатът, който е райската птица, и семендата с троен клюн погрешно са били смятани за феникс. Но фениксът е съществувал.

— Не възразявам.

— Вие сте магаре.

— Нямам нищо против.

— Вие сте признали, че бъзът цери остро възпаление на сливиците, по сте прибавили, че това няма нищо общо с някакъв си чудотворен израстък на корена му.

— Аз го обясних с това, че Юда се е обесил на бъзово дърво.

— Вероятно предположение — измърмори богословът Минос, доволен, че може да си върне на лекаря Еак.

Оскърбеното високомерие веднага се превръща в гняв. Еак се ожесточи.

— Скитнико, умът ви блуждае толкова, колкото и краката ви. Вие имате подозрителни и изненадващи склонности. Вие сте на ръба на магьосничеството. Вие сте свързан с непознати животни. Говорите на простолюдието за неща, които съществуват само за вас и които са от неизвестно естество като например хемороуса.

— Хемороусът е усойница. Тремелий^[12] я е виждал.

Това възражение предизвика известно объркване в схващанията на раздразнения доктор Еак.

Урсус добави:

— Хемороусът е толкова истински, колкото и смрадливата хиена или цибетът, описан от Кастелус^[13].

Еак се измъкна от затруднението с решителен залп.

— Ето вашите буквални и наистина твърде сатанински думи. Слушайте.

И той зачете от папката:

— „Две растения — талагсиглата и аглафотисът — светят, когато се свечери. Те са цветя през деня, а през нощта звезди.“

Изгледа втренчено Урсус и запита:

— Какво ще кажете?

Урсус отговори:

— Всяко растение е светило. Благоуханието е светлина.

Еак отвори на друга страница.

— Вие сте отрекли, че течността, отделяна от жлезите на видра, и бобъровият секрет са равностойни.

— Аз само казах, че по тази точка може би не бива да се доверяваме на Аеций^[14].

Еак побесня:

— Вие упражнявате медицина, така ли?

— Упражнявам се в медицината — въздъхна плахо Урсус.

— Върху живи хора ли?

— По-скоро върху живи, отколкото върху мъртви — отвърна Урсус.

Урсус възразяваше обосновано, но смирено — възхитително съчетание, в което преобладаваше лицемерието. Говореше толкова кротко, че доктор Еак почувствува нужда да го оскърби и рече грубо:

— Какво чуруликате?

Урсус се стресна и каза само:

— Чуруликането е за младите, старите стенат. Аз, уви, стена.

Еак възрази:

— Знайте следното: ако лекувате някой болен и той умре, ще бъдете наказан със смърт.

Урсус се осмели да запита:

— А ако оздравее?

— В такъв случай — отвърна докторът, като смекчи гласа си — ще бъдете наказан със смърт.

— Не е много разнообразно — каза Урсус.

Докторът продължи:

— В случай че болният умре, се наказва магарията, в случай че оздравее — самомнението. Бесилка и в двата случая.

— Не ми бе известна тази подробност — прошепна Урсус. — Благодаря ви, че ме осведомявате. Ние не познаваме всички прелести на законодателството.

— Пазете се.

— Ще се пазя свято — каза Урсус.

— Ние знаем какво правите.

„А аз невинаги знам“ — помисли си Урсус.

— Ние бихме могли да ви хвърлим в затвора.

— Досещам се, господа.

— Вие не можете да отречете своите нарушения и своеволия.

— Като философ аз моля за прошка.

— Приписват ви разни дързости.

— Тук вече много грешат.

— Казват, че изцерявате болните.

— Аз съм жертва на клевети.

Трите чифта вежди, заплашително насочени срещу Урсус, се свъсиха; трите учени лица се приближиха и си зашепнаха. Урсус смътно си представи чифт магарешки уши над тези три облечени във власт глави. Тихото и сведущо мърморене на троицата трая няколко минути, през което време Урсус мина през всички тръпки и огньове на тревогата. Най-сетне Минос, който председателствуваше, се обърна към него и му каза разярено:

— Вървете си!

Урсус изпита приблизително същото, каквото е изпитал и Йона, когато е излизал от корема на кита^[15].

Минос продължи:

— Този път се освобождавате!

Урсус си каза:

„Друг път има да ме търсите!… Сбогом, медицино!“

И дълбоко в себе си добави:

„Отсега нататък най-грижливо ще оставям хората да мрат.“

Превит на две, той поздрави всички — докторите, бюстовете, масата и стените, заднишком се заизмъква към вратата и изчезна почти като сянка, която се стапя.

До изхода вървя бавно като невинен, а по улицата — бързо като виновен. По-близкият досег с представителите на правосъдието оставя толкова странно и мрачно впечатление, че човек има желание да бяга дори когато е оправдан.

Докато тичаше, Урсус си мърмореше:

— На косъм бях. Аз съм учен дивак, те са питомните. Титулуваните преследват обикновените учени. Лъжливата наука е като изпражнение на истинската. С нея си служат, за да погубват философите. Философите създават софистите и с това причиняват собственото си нещастие. От курешките на дроздовете израства белият имел, от който правят клей, за да ловят дроздовете. Turdussibi malum cacat^[16].

Ние не представяме Урсус като много изтънчен. Той имаше нахалството да си служи с думи, които предаваха мисълта му. У него нямаше повече вкус, отколкото у Волтер.

Урсус се върна в Зеления сандък, каза на чичо Никълъс, че е закъснял, защото тръгнал подир някаква красива жена, и нито дума за премеждието си.

Само вечерта пошепна съвсем тихо на Хомо:

— Знай: аз победих триглавия Цербер.