Виктор Юго
Човекът, който се смее (83) (Том 4)

IV
Moenibus surdis, campana muta^[1]

 

Урсус попипа плъстта на шапката, сукното на наметалото, шаяка на елека, кожата на яката, ясно позна дрехите и с кротко и властно движение безмълвно посочи на чичо Никълъс вратата на странноприемницата.

Чичо Никълъс отвори.

Урсус се втурна навън.

Чичо Никълъс го проследи с очи и видя как Урсус тичаше, доколкото му позволяваха краката, в посоката, в която тази сутрин уопънтейкът бе отвел Гуинплейн. Четвърт час след това, цял запъхтян, Урсус пристигна в уличката, където беше задният вход на Саутуъркската тъмница и където той бе стоял да наблюдава толкова часове.

Не беше необходимо да се чака да настъпи полунощ, за да опустее уличката. Но ако денем навяваше тъга, нощем тя всяваше страх. След известен час никой не смееше да мине по нея. Хората сякаш се бояха, че двете стени ще се доближат, и се страхуваха, че ако на затвора и на гробището им скимне да се прегърнат, те ще бъдат премазани в тази прегръдка. Нощни видения. Подкастрените върби на уличката Вовер в Париж имаха същата лоша слава. Разказваше се, че нощем тези осакатени дървета се превръщали в големи ръце и сграбчвали минувачите.

Както казахме, саутуъркското население инстинктивно отбягваше уличката между затвора и гробището. Навремето нощем я преграждаха с желязна верига. Напразна предпазливост, защото най-добрата верига, препречваща тази уличка, беше страхът, който тя всяваше.

Урсус навлезе решително в нея.

Какво смяташе да прави? Нищо определено.

Беше дошъл да се осведоми. Щеше ли да потропа на вратата на тъмницата? Положително не. Такава страшна и безсмислена постъпка и през ум не му минаваше. Да се опита да влезе, за да иска сведения? Каква лудост! Затворите еднакво трудно се отварят пред този, който иска да влезе, както и пред този, който иска да излезе. Пантите им се задвижват само от закона. Урсус знаеше това. Какво тогава бе дошъл да прави в тази улица? Да види. Какво да види? Нищо. И сам не знаеше. Каквото може. Да застане пред вратата, зад която Гуинплейн бе изчезнал, и това за него вече беше нещо. Понякога и най-черната и груба стена говори и измежду камъните й струи светлинка. Понякога от затворена и мрачна сграда се процеждат лъчи. Не е безполезно да огледаш обвивката на даден факт. Ние всички по инстинкт се стремим доколкото е възможно да съкратим разстоянието между нас и онова, което ни интересува. Ето защо се бе върнал Урсус в уличката, където се намираше задният вход на затвора.

В мига, когато завиваше по уличката, той чу камбанен звън, после втори.

„Гледай ти — помисли си Урсус, — да не би да е вече полунощ?“

Машинално започна да брои:

„Три, четири, пет.“

Помисли:

„Колко нарядко бие! Колко бавно! Шест. Седем.“

И вътрешно направи следната забележка:

„Какъв тъжен звук! Осем, девет… Ах, разбира се. И часовникът се измъчва, задето е в затвора. Десет. А освен това и гробището е наблизо. Този часовник отмерва часовете на живите и вечността на мъртвите. Единадесет. Уви! Да биеш часа за онзи, който не е свободен, е все едно да му показваш вечността! Дванадесет!“

Той спря.

„Да, дванадесет часът.“

Часовникът изби тринадесети път.

Урсус потръпна.

„Тринадесет!“

Дочу се и четиринадесети звън. После петнадесети.

„Какво значи това?“

Звънът продължи през дълги промеждутъци. Урсус слушаше.

„Това не е звън на часовник. Това е камбаната «мута». И аз така си казвах: «Колко дълго бие дванадесет!» Тази камбана не бие, а звънти. Какво ли зловещо събитие става?“

Навремето, както в манастирите, и в затворите имаше по една камбана, наречена „мута“, за тъжни случаи. Тази камбана „мута“, или „мълчалива“, звънеше много тихо, сякаш правеше всичко възможно, за да не я чуват.

Урсус бе стигнал до ъгъла, от който бе успял удобно да наблюдава затвора през голяма част от деня.

Камбаната продължаваше да бие на големи промеждутъци.

Погребалният звън е като грозно многоточие в пространството. Сред хорските грижи той отбелязва печални новоредия. Гласът на камбаната прилича на хъркане на смъртник. Вест за агония. Ако тук-там из къщите около люлеещата се камбана има пръснати и затаени блянове, нейният отмерен звук ги реже на равни късове. Плахото мечтание е убежище; неопределената тревога оставя място за надежда. Печалната камбана уточнява отчаянието. Премахва неопределеността и конкретизира разсеяната тревога. Погребалният звън напомня на всеки за човешките мъки или страхове. Трагичният звън пряко те засяга. Той предупреждава. Няма нищо по-мрачно от монолога, отмерван от този ритъм. Равномерното повторение подсказва някакъв умисъл. Какво ли този чук — звънът, кове на тази наковалня — мисълта?

Смътно и безцелно Урсус броеше ударите на камбаната. Чувствуваше, че се плъзга по урва, и се мъчеше да не прави макар и бегли предположения. Предположенията са наклонена плоскост, по която човек може да отиде твърде далеч. Но все пак, какво означаваше биенето на тази камбана?

Той гледаше в мрака към мястото, където знаеше, че се намира вратата на затвора.

Изведнъж на същото това място, което образуваше нещо като черна дупка, се появи зарево. То нарасна и се превърна в светлина.

В това зарево нямаше нищо неопределено. То веднага придоби форма и ъгли. Вратата на затвора се беше завъртяла на пантите си. Заревото обрисуваше нейния свод и рамка.

По-скоро беше се открехнала, отколкото отворила. Тъмниците сякаш не се отварят, а зейват. Може би прозявка от скука.

Вратата на задния вход пропусна да мине един човек с факел в ръка.

Камбаната не беше престанала да бие. Вниманието на Урсус се раздвои. Той стоеше нащрек, заслушал в звъна, вперил поглед във факела.

Щом човекът отмина, открехнатата врата се разтвори цяла и пропусна още двама души, после четвърти. Факелът го освети. Беше уопънтейкът. Държеше в ръка жезъла.

Подир уопънтейка от вратата заизлизаха мълчаливи хора, двама по двама. Те се движеха сковано като редица крачещи стълбове.

Нощното шествие, напомнящо процесия от каещи се, минаваше през ниската врата на двойки, без да смесва редиците си, предпазливо, безшумно, тържествено, почти бавно. С такава зловеща предпазливост змията изпълзява от дупката си.

На светлината на факела се очертаваха профили, фигури. Свирепи профили, мрачни фигури.

Урсус позна лицата на полицаите, които същата сутрин бяха отвели Гуинплейн.

Нямаше съмнение. Те бяха. Излизаха.

Сигурно и Гуинплейн щеше да излезе.

Те го бяха довели тук. Те го връщаха.

Всичко беше ясно.

Очите на Урсус още повече се вторачиха. Дали щяха да освободят Гуинплейн?

Двойната редица полицаи се точеше много бавно под ниския свод, сякаш се отцеждаше капка по капка. Камбанният звън не преставаше и като че отмерваше крачките им. Излизайки от затвора, шествието даде гръб на Урсус и зави надясно по улицата, в посока, противоположна на неговото укритие.

Под вратата блесна втори факел.

Той сочеше края на шествието.

Сега Урсус щеше да види кого откарват. Затворника. Човека.

Урсус щеше да види Гуинплейн.

Онова, което откарваха, се появи.

Беше носилка.

Четирима души държаха покрита с черен плащ носилка.

Зад тях вървеше човек с лопата на рамо.

Шествието завършваше с трети запален факел, носен от лице, което четеше книга и трябва да бе свещеник.

Носилката зави надясно и пое след редицата полицаи.

В същото време началото на шествието спря.

Урсус чу изщракване на ключ.

Срещу затвора, в ниската стена, която се издигаше от другата страна на улицата, един факел освети втора врата и мина през нея.

Тази врата, над която се съзираше мъртвешки череп, беше вратата на гробището.

Уопънтейкът хлътна в отвора, след него влязоха мъжете, после вторият факел; шествието се източи като влечуго, което се прибира в дупката си; цялата редица полицаи изчезна зад вратата, във втория мрачен зев, а след тях носилката, човекът с лопатата, свещеникът с факела и с книгата, и вратата се затвори.

Остана само слабо зарево над стената.

Дочу се шепот, после глухи удари.

Вероятно свещеникът и гробарят хвърляха над ковчега — единият стиховете на молитвата си, другият лопати пръст.

Шепотът замлъкна, глухите удари спряха.

Настъпи раздвижване. Факлите блеснаха, уопънтейкът, вдигнал високо жезъла в ръка, наново мина през вратата на гробището, след него свещеникът — с книгата си, гробарят — с лопатата си, появи се цялото шествие, но без ковчега, все така мълчаливо, но в обратна посока, двойната редица мъже се върна по същия път между двете стени, вратата на гробището се затвори, вратата на затвора се отвори, зловещият свод се изряза на светлината, сумрачният коридор се освети смътно за миг, плътната и дълбока тъмнина на затвора стана видима и цялото това призрачно зрелище потъна в сянка.

Звукът на камбаната замря. Тишината се спусна и злокобно заключи нощта.

Сега всичко това се стори на Урсус като разсеяло се видение.

Минали бяха призраци и се бяха стопили.

Често от отделни случайни съвпадения ние изграждаме догадки, които ни изглеждат логични. Арестуването на Гуинплейн, мълчаливото му отвеждане, връщането на дрехите му от полицая, погребалният звън на същия този затвор, където той беше откаран, сега се допълваха — или по-право се доизясняваха — с този трагичен ковчег, който току-що бе заровен в земята.

— Той е мъртъв! — извика Урсус.

И се отпусна на един крайпътен камък.

— Мъртъв! Те са го убили! Гуинплейн! Моето момче! Моят син!

И старецът избухна в ридания.