V
Познават се, но не знаят кои са
Гуинплейн остана сам.
Сам пред топлата вана и разхвърляното легло.
Объркаността му бе стигнала връхната си точка. Онова, което се въртеше в ума му, не приличаше на мисъл. Беше някаква пръсната мъгла, тревога, че се намира пред нещо неразбираемо, безредно бягство на мечти.
Влизането в непознати светове не е просто.
След писмото на херцогинята, донесено му от дейния паж, за Гуинплейн бяха настъпили часове, пълни с изненади, които всеки миг ставаха все по-неразбираеми. До този момент той беше като в сън, но съзнанието му все още беше ясно. Сега се движеше из него опипом.
Не разсъждаваше. Дори вече не мислеше. Понасяше.
Седеше на канапето, както го бе оставила херцогинята.
Изведнъж сред полумрака до съзнанието му достигна шум на стъпки. Бяха стъпки на мъж. Стъпките идваха не от галерията, през която бе излязла херцогинята, а от противоположната страна. Приближаваха се и се чуваха глухо, но все по-отчетливо. Колкото и да бе унесен, Гуинплейн се ослуша.
Ненадейно отвъд сребристата завеса, която херцогинята бе оставила полуотметната, вратата зад леглото, замаскирана с рисувано стъкло, широко се отвори и един весел мъжки глас огласи огледалната стая с припева на една стара френска песен:
На торището три прасенца
ругаеха като носачи.
Влезе мъж със сабя на кръста; в ръката си държеше шапка с пера, галони и кокарда; беше облечен въз великолепна униформа на морски офицер.
Гуинплейн се изправи, сякаш тласнат от пружина.
Той позна мъжа и мъжът го позна.
Двамата изненадано извикаха в един глас:
— Гуинплейн!
— Том-Джим-Джак!
Човекът с шапката с пера се отправи към Гуинплейн, който стоеше със скръстени ръце.
— Какво правиш тук, Гуинплейн?
— А ти, Том-Джим-Джак, какво правиш тука?
— Аха! Разбирам! Джоузиан! Някаква прищявка. Циркаджия, и при това чудовище — на такова нещо не може да се устои. Предрешил си се, за да дойдеш тука, така ли, Гуинплейн?
— Ти също, Том-Джим-Джак.
— Гуинплейн, какво означава това благородническо облекло?
— Том-Джим-Джак, какво означава тази офицерска униформа?
— Аз не отговарям на въпроси, Гуинплейн.
— Том-Джим-Джак, аз не се наричам Гуинплейн.
— Аз съм тук у дома си, Гуинплейн.
— Аз съм тук в своя дом, Том-Джим-Джак.
— Забранявам ти да повтаряш думите ми. Ти имаш чувство за хумор, но аз имам бастун. Стига смешки, жалки палячо!
Гуинплейн пребледня.
— Ти сам си палячо! И ще отговаряш за тази обида!
— В твоята барака, колкото искаш. С юмруци.
— Не, тук. Със саби.
— Приятелю Гуинплейн, сабята е за благородници. Аз се дуелирам само с равни на мене. Ние с тебе сме равни пред юмрука, пред сабята не сме. В странноприемницата „Тадкастър“ Том-Джим-Джак може да боксира Гуинплейн. В Уиндзор положението е друго. Но знай едно: аз съм контраадмирал.
— А аз съм пер на Англия.
Човекът, в когото Гуинплейн позна Том-Джим-Джак, избухна в смях.
— Защо не и крал? Всъщност имаш право. Комедиантът играе всички роли. Направо кажи, че си Тезей, цар на Атина.
— Аз съм пер на Англия и ние ще се дуелираме.
— Гуинплейн, всичко това продължи твърде много. Не си играй с човек, който може да накара да те нашибат с камшик. Аз се наричам лорд Дейвид Дъри Мойр.
— А аз се наричам лорд Кланчарли.
Лорд Дейвид за втори път избухна в смях.
— Добре го измисли. Гуинплейн е лорд Кланчарли. Правилно. Такова име трябва да има човек, за да притежава Джоузиан. Слушай, прощавам ти. И знаеш ли защо? Защото и двамата сме нейни любовници.
Завесата откъм коридора се отвори и един глас каза:
— Вие двамата сте нейни съпрузи, господа.
Те се обърнаха.
— Баркилфедро! — извика лорд Дейвид.
Действително беше Баркилфедро.
Усмихнат, той дълбоко се поклони пред двамата лордове.
На няколко крачки зад него стоеше благородник с почтително и строго лице. В ръката си държеше черен жезъл.
Той се приближи, поклони се три пъти пред Гуинплейн и каза:
— Милорд, аз съм пазителят на черния жезъл. Дошъл съм да отведа ваша светлост съгласно заповедите на нейно величество.
