Виктор Юго
Човекът, който се смее (93) (Том 4)

IV
Старата камара

Цялата церемония по посвещаването на Гуинплейн — от влизането през Кингс Гейт до полагането на клетвата, че се отрича от папата, в кръглия застъклен салон — премина сред полумрак.

Лорд Уилям Каупър не бе допуснал да му дадат на него, английския канцлер, прекалено обстойни подробности за обезобразяването на младия лорд Фърмън Кланчарли, тъй като смяташе под достойнството си да знае, че един пер не е красив, и би се почувствувал унизен, ако някой от неговите подчинени би дръзнал да го занимава с подобни неща. Човекът от народа положително с удоволствие казва: „Този принц е гърбав.“ Следователно за лорда е обидно да бъде уродлив. На няколкото думи, които му бе споменала по този въпрос кралицата, лорд-канцлерът се бе ограничил с отговора: „Лицето на сеньора е неговата сеньория.“ Но от протоколите, които се бе наложило да провери и завери, той си бе съставил приблизително мнение. Оттам идеха и всички тези предпазни мерки.

Лицето на новия лорд при влизането му в Камарата можеше да предизвика нежелателно впечатление. Налагаше се това да се осуети. Лорд-канцлерът взе мерки. Идеята-фикс и ръководното правило на сериозните хора е: колкото се може по-малко събития. Отвращението от скандала е част от сериозността. Важното беше да се направи така, че приемането на Гуинплейн в Камарата да мине без истории, както приемането на който и да било наследник на перия.

Ето защо лорд-канцлерът бе определил приемането на лорд Фърмън Кланчарли да стане по време на вечерното заседание. Тъй като канцлерът е вратар „quodammodo ostiarius“, както казват нормандските грамоти, и „januarum cancellorumque potestas“^[1], както казва Тертулиан, той има право да действува в преддверието на Камарата и лорд Уилям Каупър използува това свое право, като извърши в кръглия остъклен салон формалностите по инвеститурата на лорд Фърмън Кланчарли. Освен това избърза да извърши процедурата по-рано, за да може новият лорд да влезе в Камарата, преди още заседанието да е започнало.

Що се отнася до инвеститурата на пер пред прага и вън от самата зала, такива прецеденти съществуваха. Джон Бийчам от Холткасъл, първият наследствен барон, получил през 1387 година от Ричард II титлата барон Кидърминстър, е бил приет по същия начин.

Впрочем, възобновявайки този прецедент, лорд-канцлерът сам си създаваше усложнения, неудобството от които той откри след по-малко от две години, при влизането на виконт Нюхейвън в Камарата на лордовете.

Понеже лорд Уилям Каупър беше, както казахме, късоглед, той едва забеляза обезобразеното лице на Гуинплейн, а двамата лордове-приемници въобще нищо не видяха. Те бяха почти слепи старци.

Лорд-канцлерът ги бе избрал нарочно.

Нещо повече. Тъй като лорд-канцлерът видя само телосложението и стойката на Гуинплейн, той го намери за много „представителен“.

Нека прибавим, че подробно осведомен в качеството си на шпионин, какъвто всъщност беше, и решен да проведе успешно машинациите си, в своите официални изказвания пред лорд-канцлера Баркилфедро бе смекчил до известна степен грозотата на лорд Фърмън Кланчарли и бе наблегнал на факта, че Гуинплейн може при желание да придаде сериозен вид на обезобразеното си лице. Вероятно Баркилфедро бе дори преувеличил тази възможност. Впрочем какво значение имаше това от гледище на аристокрацията? Нима лорд Уилям Каупър не беше, като законовед, автор на максимата: „В Англия възстановяването на един пер има по-голямо значение, отколкото възстановяването на крал.“ Без съмнение красотата и достойнството би трябвало да са неделими; неприятно е лорд да бъде уродлив и това е обида от страна на случайността; но нека се запитаме: с какво това може да накърни правото? Лорд-канцлерът взимаше предпазни мерки, и с право; но впрочем, със или без тези предпазни мерки, кой можеше да попречи на един пер да влезе в Камарата на перовете? Аристокрацията и кралят не стоят ли по-високо от грозотата и уродливостта? Нима в старинния род Къмин, графове Бъкън, угаснал през 1347 година, не се предаваше по наследство освен самата империя и дивото тигърско ръмжене, по което теза шотландски перове се отличаваха? Нима отвратителните кървави петна по лицето на Чезаре Борджия му попречиха да бъде Валентински херцог? Нима слепотата попречи на Йоан Люксембургски да бъде крал на Бохемия? Нима гърбицата попречи на Ричард III да стане крал на Англия? Ако човек вникне в смисъла на нещата, ще разбере, че недъгавостта и грозотата, приети с гордо безразличие, не само не противоречат на величието, но го и потвърждават и доказват. Аристокрацията е толкова над всичко, че грозотата ни най-малко не я смущава. Това е другата страна на въпроса, и то не най-маловажната. Както се вижда, нищо не можеше да осуети приемането на Гуинплейн и разумните предпазни мерки на лорд-канцлера, полезни от гледна точка на тактиката, бяха излишни от гледна точка на аристократичното начало.

В мига, когато дверопазителите отвориха пред Гуинплейн голямата двукрила врата, в залата имаше само неколцина лордове. Те почти до един бяха стари. На събрание старците са най-точни, така както са и най-внимателни с жените. На скамейката на херцозите имаше само двама херцози. Единият беше цял побелял, другият с прошарени коси. Те бяха Томас Осбърн, херцог Лийдс, и Шонбърг, син на онзи Шонбърг, германец по рождение, французин по маршалския си жезъл и англичанин по перията си, който, след като бе прогонен от Нантския едикт и след като се бе сражавал против Англия като французин, се би против Франция като англичанин. На скамейката на духовните лордове на най-горния ред седеше само Кентърбърийският архиепископ, примат на Англия, а долу — доктор Саймън Патрик, епископ на Или; той разговаряше с Ивлин Пиърпонт, маркиз Дорчестър, който му обясняваше разликата между насип и стена и между „стобор“ и „ритла“, и че „стоборът“ е редица стълбове пред палатките, чието предназначение е да предпазва лагера, а „ритлата“ представлява редица островърхи колове под крепостта, които не позволяват на обсаждащите да се катерят по стената, нито пък на обсадените да дезертират; маркизът учеше епископа как може да се загради с ритли един редут, като коловете се забият до половината в земята. Томъс Тин, виконт Уеймът, се бе приближил до един свещеник и разглеждаше някакъв план, начертан от неговия архитект, за направата на градината му в Лонг Лийт в Уилтшир на затревена поляна, наречена „рязан чим“, в която се редуват квадрати трева и квадрати жълт пясък, червен пясък, морски миди и ситен прах от каменни въглища. На скамейката на виконтите се бяха събрали накуп няколко стари лордове — Есекс, Осълстън, Перигрин, Осбърн, Уилям Зюлстайн, граф Рошфор, и неколцина млади от групата на Девъру, виконт Херефорд, и разискваха по въпроса дали настойката от мате е чай.

— Може отчасти — казваше Осбърн.

— Може напълно — твърдеше Есекс.

Полетс Сейнт Джон, братовчед на онзи Болингбрук, на когото по-сетне Волтер беше донякъде ученик (защото, започнал като последовател на отец Поре^[2], Волтер се дооформя под влиянието на Болингбрук), слушаше внимателно.

На скамейката на маркизите Томас Грей, маркиз Кент, лорд-шамбелан на кралицата, уверяваше Робърт Бърти, маркиз Линди, лорд-шамбелан на Англия, че голямата печалба на английската лотария през 1694 година е била спечелена от двама французи бежанци — господин Льокок, някогашен съветник в парижкия парламент, и господин Равнел, бретонски благородник. Граф Уаймс четеше книга, озаглавена „Любопитните предсказания на сибилите“. Джон Камбъл, граф Гринидж, известен с дългата си брадичка, с веселостта си и със своите осемдесет и седем години, пишеше на любовницата си. Лорд Чандос пилеше ноктите си. Понеже предстоящото заседание щеше да бъде кралско заседание, на което короната щеше да се представлява от пратеници, двама помощник-дверопазители слагаха пред престола скамейка, покрита с огненочервено кадифе. На втората торба с вълна седеше пазителят на свитъците — sacrorum scriniorum magister, — който тогава живееше в бившия дом на покръстените евреи. На четвъртата торба двама коленичили помощник-писари прелистваха дневници.

Междувременно лорд-канцлерът зае мястото си на първата торба с вълна, служителите на Камарата също се настаниха — едни прави, други седнали; Кентърбърийският архиепископ, ставайки, каза молитвата и заседанието започна. Никой не обръщаше внимание на Гуинплейн, макар че вече от доста време беше в залата. Тъй като втората скамейка на бароните, където беше неговото място, се намираше в съседство с перилата, той бе извървял само няколко крачки. Двамата лордове, негови кръстници, бяха седнали единият от лявата, другият от дясната му страна и почти прикриваха присъствието на новодошлия. Никой не бе предварително уведомен и писарят на парламента бе прочел полугласно, едва ли не шепнешком, различните документи, отнасящи се до новия лорд, а лорд-канцлерът бе обявил приемането му за пер сред „всеобщо невнимание“, както се казва в протоколите.

Всички разговаряха. При такава глъчка събранията понякога правят всевъзможни странни неща, от които впоследствие сами остават изненадани.

Гуинплейн седеше мълчалив, гологлав между двамата стари перове — лорд Фицуолтър и лорд Аръндел.

Съгласно препоръката, която му бе направил пазителят на герба и която двамата лордове-кръстници му бяха повторили на влизане Гуинплейн бе поздравил „кралското кресло“.

Така че всичко бе свършено. Той беше лорд.

Това величие, пред което той бе виждал учителя си Урсус цял живот да се прекланя с ужас, тази необикновена висота сега беше в краката му.

Той се намираше на най-блестящото и най-мрачно място в Англия.

Древен връх на феодалната планина, гледана цели шест века от Европа и от историята. Страшен ореол над света на тъмите.

Той бе влязъл вече сред това сияние. Беше влязъл безвъзвратно.

Тук беше у дома си.

У дома си, на своето място, както кралят беше на своя престол.

Беше тук и отсега нататък нищо не можеше да му попречи да бъде тук.

Кралската корона, която виждаше под балдахина, беше сестра на собствената му корона. Той беше пер на този трон.

Пред лицето на кралската власт той олицетворяваше благородническото съсловие. Беше по-малък от краля, но подобен нему.

Какъв беше вчера? Панаирджийски палячо. Какъв беше днес? Властелин.

Вчера — нищо. Днес — всичко.

Внезапна среща на мизерията и могъществото, среща лице с лице в дълбините на една душа, в една съдба, среща на двете половини на една и съща личност.

Два призрака — нищетата и благоденствието — се бяха вселили в една и съща душа и всеки я теглеше към себе си. Трагична делба на един ум, на една воля, на един мозък между тези двама враждуващи братя — бедния призрак и богатия призрак. Авел и Каин, въплътени в един и същ човек.