Виктор Юго
Човекът, който се смее (15) (Том 4)

VI
Измамна надежда

Сред нарастващата тревога докторът направи, така да се каже, преглед на положението и ако до него имаше някой, би чул следните полугласно изречени думи:

— Твърде силно напречно клатушкане и недостатъчно надлъж.

И отново погълнат от тайнствените си разсъждения, докторът пак задълба в мислите си като миньор в своята шахта.

Но това съвсем не му пречеше да наблюдава морето. Морето буди размисъл.

Подготвяше се страшно изтезание на водите, тези вечни мъченици. Огромната водна маса застена. В глъбините й се навършваха невидими мрачни приготовления. Докторът гледаше онова, което ставаше пред очите му, и не изпускаше нито една подробност. Впрочем в погледа му нямаше и следа от съзерцание. Човек не съзерцава ада.

Още полуприкрито, гигантското настъпващо сътресение вече прозираше в помътнялата морска шир, в засилването на вълните и вятъра, в натежалите облаци. Няма по-логично, а наглед по-безсмислено нещо от океана. Пилеенето на сили — израз на неговата мощ — е един от елементите на величавостта му. Вълните непрекъснато са „за“ или „против“. Сплотяват се, за да се разединят. Докато единият им фланг напада, другият се отдръпва. Това е несравнима гледка. Как да се опишат тези почти недействителни, редуващи се последователно падини и възвишения, тези долини и дълги люлки, тези едва надигнали се и вече хлътващи гърди? Как да се обрисува този гъсталак от пяна, през който се съзират призрачни върхове? Тук всичко е неописуемо — продънването на водите и леките им тръпки, тревогата и незабавното й опровержение, светлосянката, надвисналите облаци, постоянно рушащите се заострени сводове, безспирното и безконечно разпадане, зловещият грохот, който се надига от цялото това безумие.

Бризът задуха право от север. Устремът му бе толкова благоприятен и толкова полезен за отдалечаване от Англия, че стопанинът на „Матутина“ се реши да вдигне всички платна. Заобиколена от пяна, с издути платна, урката се носеше бясно и весело като в галоп и скачаше от вълна на вълна. Очаровани, бегълците се смееха и пляскаха с ръце, за да приветствуват бурята, вълните, ветровете, платната, скоростта, бягството, незнайното бъдеще. Докторът сякаш не ги виждаше — беше потънал в размисъл.

Изчезнала бе и последната следа от дневна светлина.

Това бе мигът, когато, застанало на скалистия бряг, детето загуби урката от погледа си. Дотогава очите му бяха вперени и сякаш приковани в нея. Каква ли роля изигра този поглед в съдбата на бегълците? Когато отдалечаващата се урка се загуби и детето вече нищо не виждаше, то тръгна на север, докато корабът се отправяше на юг.

Всичко потъна в мрака на нощта.