Виктор Юго
Човекът, който се смее (32) (Том 4)

V
Приумиците на мизантропията

В мрака до ушите му стигна някакво странно и тревожно ръмжене.

Беше достатъчно, за да накара човек да отстъпи. Детето пристъпи.

Дори ревът е приятен за онзи, който е смразен от тишината.

Свирепото ръмжене успокои детето. Заплахата беше обещание — наблизо имаше живо същество, макар и звяр, и това живо същество беше будно. Момчето се отправи към мястото, откъдето долиташе ръмженето.

Зави зад близкия ъгъл и при разсеяната мъртвешка светлина на снега и морето видя някакъв предмет, който сякаш се бе прислонил до стената. Беше каруца или може би колиба. Имаше колела. Каруца беше. Но имаше и покрив — значи беше жилище. От покрива се подаваше кюнец, а от кюнеца излизаше дим. Димът беше аленочервен, което свидетелствуваше, че вътре гори доста силен огън. Пантите на задната страна сочеха мястото на вратата, а един четвъртит отвор в средите на тази врата позволяваше да се съзре светлина в колибата. Детето пристъпи.

Животното, което бе изръмжало, почувствува приближаването му. Когато момчето стигна до колибата, заплахата се превърна в ярост. Не го посрещна ръмжене, а вой. Детето чу остро чаткане на силно опъната верига и изведнъж под вратата, между задните колела, се появиха два реда остри беди зъби.

Докато между колелата се показа вълчата муцуна, през прозорчето надникна глава.

— Стой мирно! — каза главата.

И муцуната млъкна.

Главата продължи:

— Има ли някой?

Детето отговори:

— Да.

— Кой?

— Аз.

— Кой си ти? Откъде идеш?

— Уморен съм — каза детето.

— Колко е часът?

— Студено ми е.

— Какво правиш тук?

— Гладен съм.

— Всички не могат да бъдат щастливи като лордове — рече главата. — Върви си.

Главата се прибра, прозорчето се затвори.

Детето сведе чело, притисна заспалото момиченце в прегръдките си и събра всичките си сили, за да продължи пътя си. Извървя няколко крачки и се поотдалечи.

Но докато прозорчето се затваряше, вратата се отворя. Спусна се подвижна стълба. Гласът, който преди малко говореше на детето, извика ядосано от дъното на колибата:

— Хайде де, защо не влизаш?

Детето се обърна.

— Влез де! — поде гласът. — Кой ли ми праща такъв нехранимайко — гладен, измръзнал, а не влиза!

Понеже едновременно го гонеха и го канеха, детето стоеше неподвижно.

Гласът продължи:

— Казах ти се да влезеш, дяволе!

Момчето се реши и стъпи на първото стъпало.

Но под колата пак дочу ръмжене.

Момчето се дръпна. Отворената паст отново се подаде.

— Стой мирно! — викна мъжкият глас.

Муцуната се прибра. Ръмженето престана.

— Качвай се! — поде човекът.

Детето с мъка изкачи трите стъпала. Пречеше му другото дете, което, увито и стегнато в куртката, така се бе отпуснало, че от него нищо не се виждаше, приличаше на безформен вързоп.

Момчето изкачи трите стъпала, стигна на прага и се спря.

В колибата не гореше ни една свещ — вероятно беднякът пестеше.

Бараката беше осветена само от червените отблясъци на чугунената печка, в която пращеше огън от торф. Върху печката дигаха пара една паница и някакво гърне, в които по всяка вероятност имаше ядене. Носеше се вкусна миризма. Жилището беше мебелирано с един сандък, едно трикрако столче и един окачен на тавана фенер, който не бе запален. Освен това по стените бяха закрепени на подпори няколко дъски и една закачалка, на която висяха в безредие разни вещи. По тези лавици или на пирони бяха натрупани стъклени и медни съдове, една колба, едно гърне, доста подобно на съд за отделяне на восък, и други най-странни предмети, които детето не можеше да разпознае и които всъщност бяха химически уреди. Колибата беше продълговата и печката се намираше в предната й част. Дори не беше стаичка, а по-скоро неголям сандък. Отвън отблясъците на снега я осветяваха по-силно, отколкото вътре печката. Предметите в бараката се очертаваха смътно. Все пак пламъците позволяваха да се разчете едрият надпис на тавана: „Урсус, философ“.

И действително детето влизаше в дома на Хомо я на Урсус. Току-що чухме единия да ръмжи, а другия — да говори.

Като стигна на прага, детето видя до печката висок, безбрад, слаб възрастен човек, облечен в нещо сиво. Той стоеше прав и плешивата му глава стигаше до тавана. Този човек не би могъл да се повдигне на пръсти — бараката му беше точно по мярка.

— Влез — каза човекът, който беше Урсус.

Детето влезе.

— Остави вързопа си там.

Детето сложи предпазливо товара си върху сандъка, понеже се боеше да не стресне пеленачето.

Човекът поде:

— Колко внимателно го поставяш! Сякаш е ковчег със свети мощи! Какво се боиш, да не съдереш дрипите си ли? Ах ти, мръсен нехранимайко! Какво се шляеш из улиците по това време? Кой си ти? Отговаряй де! Не, запрещавам ти да отговаряш. Първо най-важното: студено ти е, стопли се.

И той улови момчето за раменете и го бутна към печката.

— Ама си мокър! И измръзнал! Но може ли така да се влиза в хорските къщи! Хайде, сваляй тия гнили парцали, злосторнико!

С трескава грубост той дръпна с една ръка дрехите на детето, които се разкъсаха, а с другата откачи от пирона някаква мъжка риза и плетена дреха, от онези, които днес се наричат „kiss me quick“.

— Дръж тези дрипи!

Избра от купчината дрехи един вълнен парцал и започна да разтрива пред огъня ръцете и краката на смаяното и премаляло дете, което в този миг на блажено затопляне помисли, че вижда и докосва рая. След като го разтри, човекът избърса краката му.

— Хайде, дръгльо, нищо не ти е измръзнало! Глупав бях, че се уплаших, да не би нещо да ти е премръзнало — я задните, я предните лапи! Този път ще минеш без парализа. Облечи се.

Детето навлече ризата, а човекът му нахлузи отгоре плетената дреха.

— А сега…

Човекът премести с крак столчето, пак бутна за раменете детето да седне на него и с пръст му показа паницата, която димеше върху печката. Онова, което детето зърна в паницата, беше манна небесна — един картоф и парче сланина.

— Гладен си, яж.

Човекът взе от полицата корав къшей хляб и една желязна вилица и ги подаде на детето. То се поколеба.

— Да не би да чакаш да ти постеля маса? — рече човекът.

И сложи паницата върху коленете на детето.

— Излапай всичко!

Гладът се оказа по-силен от смайването. Детето започна да яде. Клетото, то по-скоро гълташе, отколкото ядеше. Весело хрускане изпълни колибата. Човекът мърмореше:

— Не бързай толкова, ужасна лакомийо! Ама че гладник е тоя тъпак! Такива гладни мръсници ядат наистина отвратително. Достатъчно е човек да види как яде лорд. Аз съм гледал как ядат херцози. Просто не ядат; това е то благородство. Виж, за пиене — пият. Хайде, прасе, тъпчи се!

Празен корем уши няма и затова детето малко обръщаше внимание на пороя от обидни епитети, впрочем смекчен от действията на Урсус; освен това противоречието беше в негова полза. В момента то бе заето със задоволяване на двете си неотложни нужди — да се стопли и да се нахрани — и блаженствуваше.

Урсус тихо продължаваше да нарежда като на себе си:

— Виждал съм самия крал Джеймс как вечеря в Банкитинг Хауз, където се намират великолепните картини на прочутия Рубенс; негово величество нищо не хапваше. А този голтак плюска! Плюска — дума, която напомня плюя. Ама и на мене какво ми хрумна да дойда в тоя Уеймът, седем пъти да го вземат дяволите, да го вземат дано! От тази сутрин нищо не съм продал, говорих на единия сняг, свирих на флейта за урагана, ни петак не съм сложил в джоба си и ето че вечерта пък ми се изтърсва някакъв бедняк! Отвратителна страна! Непрекъснато водя сражения, състезавам се с простаците минувачи. Те гледат да ми дават само дребни пари, аз пък гледам да им давам само прости лекове! А днес, на, нищо! Нито един идиот на кръстопътя, нито едно пени в касата! Яж, дяволско момче! Лапай, плюскай! Живеем във време, когато нищо не може да се сравни с цинизма на хрантутниците. Тлъстей за моя сметка, паразите! Тоя май не е гладен, а направо бесен. Това не е апетит, това е зверщина. Мори го вирус на бяс. Кой знае? Може и да е чумав. Чумав ли си, разбойнико? Ами ако вземе да зарази Хомо? А, не, тая няма да я бъде! Пукай, пасмина такава, само вълкът ми да не умира! Но май и аз съм гладен. Не крия, че това е неприятна история. Днес работих до късно през нощта. Случва се понякога човек да бърза. Тъкмо тази вечер аз бързах да се нахраня. Сам съм, наклаждам огън, имам един картоф, хапка сланина, капка мляко и слагам всичко това да се стопли. Казвам си: хубаво!… Въобразявам си, че ще мога да се наям. И хоп! Ето че тоя крокодил ми се изтърсва в този именно миг. И определено се настанява между храната ми и мене. И омита трапезата ми. Яж, щуко, яж, акуло! Колко реда зъби имаш в устата си? Пирувай, вълче! Не, оттеглям си думата, почит пред вълците! Изгълтай храната ми, боа такава! Днес до късно през нощта работих на празен стомах, гърлото ми съхнеше, под лъжичката ми се свиваше, червата ми се късаха, а за награда сега ще гледам друг да яде! Все едно, ще делим! За него хлябът, картофът и сланината, за мене млякото.

В този миг в колибата се разнесе жален и провлечен писък. Човекът се ослуша.

— Какво, сега взе и да плачеш, а, мошенико! Защо ревеш?

Момчето се обърна. Очевидно беше, че не то крещи. Устата му беше пълна.

Плачът не преставаше.

Човекът отиде до сандъка.

— Ах, то бохчата ревяла! О, долино Йосафатова! Ето че бохчата взе да вряка! Какво й е на тая твоя бохча, та така грачи?

Той разви куртката. Показа се детска главичка. Устата й беше отворена и ревеше.

— Ха сега де! — рече човекът. — Това пък какво е? Още ли такива има? Няма ли най-сетне да се свършат? Кой там? На оръжие! Ефрейтор, изведете стражата! Втори изстрел! Какво си ми донесъл тук, разбойнико? Не виждаш ли, че детето е гладно? Хайде, то трябва да пие! Добре! Значи за мене и мляко няма да остане!

Той взе от някаква купчинка върху една от полиците бинт, гъба и шише и яростно измърмори:

— Проклета страна!

После огледа детето.

— Момиче. Разбира се, личеше си по врякането. И тя мокра до кости!

И както бе направило момчето, той смъкна дрипите, с които детето беше по-скоро омотано, отколкото облечено, и го пови в някакъв стар, но чист и сух парцал от дебело платно. Бързото и грубо преобличане раздразни момиченцето.

— Врещи неумолимо! — каза той.

Откъсна със зъби дълго парче от гъбата, отцепи от бинта четвъртит къс, изнищи няколко конеца, взе гърнето с мляко от печката, напълни шишето, вкара в гърлото гъбата до половина, покри я с парчето бинт, превърза тази тапа с конеца, сложи шишето до бузата си, за да провери да не би да е много горещо, и взе под лявата си мишница изплашената бохча, която продължаваше да реве.

— Хайде, вечеряй, животинче! Дръж цицката.

И той сложи в устицата гърлото на шишето.

Малката започна жадно да пие.

Той държеше шишето под необходимия наклон и мърмореше:

— Все същите подлеци! Щом получат каквото искат, млъкват.

Захапало жадно цицката, предложена му от това сърдито провидение, момиченцето засука с такова настървение, че се закашля.

Ще се задушиш! — скара му се Урсус. — Ама че гладница!

Дръпна от устата на детето гъбата, остави го да му помине кашлицата, пак сложи шишето между устните му и рече:

— Сучи, скитнице!

В това време момчето бе оставило вилицата. Гледаше как момиченцето пие и забрави да се храни. Миг преди това, докато ядеше, погледът му изразяваше доволство; сега изразяваше признателност. То виждаше как момиченцето се съживява. Това довършване на възкресението, започнато от него, изпълваше зениците му с неописуем блясък. Урсус продължаваше ядно да мърмори през зъби. От време на време момчето вдигаше към него очи, овлажнели от неизразимото вълнение, което бедното, нагрубявано и трогнато създание изпитваше, без да може да изрази.

Урсус му кресна гневно:

— Е хайде, яж!

— А вие? — рече разтреперано детето и в очите му блеснаха сълзи. — Нищо ли няма да остане за вас?

— Казвам ти да изядеш всичко, изчадие такова! Няма да ти дойде кой знае колко много, щом дори за мене не беше достатъчно.

Момчето взе вилицата, но не продължи да яде.

— Яж! — викна Урсус. — За мене ли говорим сега? Кой ти говори за мене? Отвратителен босоног всезнайко от дружеството на голтаците, казвам ти всичко да изядеш. Ти си тука, за да ядеш, да пиеш и да спиш. Яж, иначе ще те изхвърля вън заедно с тая дяволица!

При тази заплаха момчето отново започна да яде. Не беше кой знае колко трудно да довърши останалото в паницата.

Урсус измърмори:

— Тая барака не я бива! От стъклото духа.

Действително едно стъкло отпред беше строшено от друсането на колата или пък някой хлапак го бе замерил с камък. Урсус го бе закрил с хартия, която се беше отлепила. Оттам влизаше студеният вятър.

Урсус бе седнал на края на сандъка, момиченцето лежеше наполовина на ръката, наполовина на коленете му и блажено сучеше от бутилката с онази сладостна сънливост на херувимите пред божия лик и на децата пред майчината гръд.

— Напи се — рече Урсус.

И продължи:

— Върви, че дръж проповеди за въздържание!

Вятърът откъсна хартията от прозореца и тя полетя в колибата; но това не можа да смути двете деца, изцяло погълнати от усилието отново да се върнат към живота.

Докато момиченцето пиеше, а момчето ядеше, Урсус нареждаше:

— Пиянството започва още в люлката. Пък ти се мъчи колкото щеш да крещиш като епископ Тилътсън против неумереното пиене. Безобразно духа! Пък и печката ми е стара. Толкова пуши, че човек просто може да хване трихиаза. Уж огън гори, пък студът си е студ и нищо не се вижда. Това човече злоупотребява с моето гостоприемство. А аз още не съм видял лицето на тоя нахалник. В дома ми няма достатъчно удобства. Юпитер ми е свидетел, че високо ценя вкусните пиршества в добре закътани стаи. Пропуснал съм си призванието — бил съм роден за сладострастник. Най-големият мъдрец е Филоксен^[1], който искал да има врат като на жерав, за да усеща по-дълго вкуса на храната. Днес нищо не спечелих! Нищо не продадох през целия ден! Нещастие. Хора, граждани, лакеи и еснафи, ето ви лекар, ето ви лекове! Напразно, старче, не се мъчи, прибери си аптеката. Тук всички са здрави. Ама проклет град — ни до един болен! Само небето има диария. Какъв сняг! Анаксагор^[2] учи, че снегът е черен. Има право, тъй като студът е чернота, а ледът е нощ. Каква виелица! Представям си удоволствието на онези, които са по море. Ураганът е като шествие на дяволи, като крясъци на върколаци, които препускат и се премятат над нашите черепи. Цял сонм — едни с опашки, други с рога, трети с огнени езици, четвърти с нокти на крилете, пети с корем като на лорд-канцлер, шести с кратуна като на академик — на всеки шум съответствува различна форма. Всеки нов повей е нов дявол; ухото слуша, око го вижда — трясъкът има свой образ. Дявол да го вземе, разбира се, че по морето има хора. Приятели, справете се с бурята, на мене ми стига и това, че трябва да се справям с живота. Но какво, да не би да държа странноприемница? Какво взеха да ми се мъкнат пътници? От океана на световната неволя долитат капки чак до моята беднота. В колибата ми падат отвратителни пръски от голямата човешка кал. Изложен съм на лакомията на минувачите. Аз съм жертва. Жертва на умиращите от глад. Зима, тъмнина, картонена колиба, един нещастен приятел под нея, а навън буря, един картоф, шепа огън, хрантутници, вятър, който прониква през всички цепнатини, нито пукната пара в джоба и вързопи, които отведнъж започват да реват! Отвориш ги и в тях намираш просекинчета. И това ако е живот! Добавям, че законите са потъпкани! Ах ти, скитнико, с тая твоя скитница, лукав крадльо, злонамерено изчадие, аха, ти ходиш из улиците след определения за движение час! Да знаеше само нашият добър крал, щеше да те прати тебе в някоя килия вдън земята, та да ти даде да се разбереш! Господинът се разхожда нощем с госпожицата! При петнадесет градуса студ, и то гологлав и бос! Знай, че това е забранено. Има правилници и наредби, бунтовнико! Скитниците се наказват, честните хора, които си имат къщи, ги пазят и покровителствуват, кралете са бащи на народите. Аз съм си човек с къща! Ако те бяха срещнали, щяха да те набият на площада, и с пълно право. В една добре уредена държава трябва да има ред. Сбърках, че не те предадох на стражаря. Ама такъв съм си, разбирам кое е добро, а върша зло. Ах ти, развратнико, да ми се домъкнеш в такова състояние! Не съм забелязал, че били целите в сняг, когато влязоха. Разтопил се е. И ето че сега цялата ми къща е мокра. В дома ми има наводнение! Ще трябва да изгоря невероятни количества въглища, за да пресуша това езеро. Въглища по дванадесет фартинга оката! Как ли ще се поберем тримата в тази барака? Свършено е вече, ставам гувернантка, ще трябва да се грижа за просячетата на Англия. Моя служба, задължение и функция ще бъде да възпитавам недоносчетата на голямата мръсница Мизерията, да усъвършенствувам грозотата на невръстните обесници и да обучавам млади нехранимайковци във философия! Мечият език е длетото господне. И като си помисли човек, че ако от тридесет години насам не ме дояха постоянно подобни типове, сега щях да съм богат, Хомо щеше да е охранен, щях да имам лекарски кабинет, пълен с редки предмети, хирургически инструменти колкото доктор Линакър — хирурга на Хенри VIII, най-различни животни, египетски мумии и други подобни! Щях да бъда член на Докторската колегия с право да ползувам библиотеката, построена през 1652 година от прочутия Харви^[3], и да ходя на работа в стъкления купол на събора, откъдето се вижда целият град Лондон! Щях да мога да продължа изчисленията си върху слънчевото затъмнение и да докажа, че от светилото се излъчват невидими пари. Такова е мнението на Йохан Кеплер^[4], който се е родил една година преди Вартоломеевата нощ и е бил математик на императора. Слънцето е комин, който понякога дими. Моята печка също. Печката ми не струва повече от слънцето. Да, щях да натрупам богатство, щях да бъда друг човек, а не някакъв си там простак, който се гаври с науката по кръстопътищата. Защото народът не е достоен за нея — той просто е сбирщина от глупци, смесица от всякакви възрасти, полове, характери и положения и мъдреците от всички времена без колебание са го презирали, а най-умерените, в желанието си да бъдат справедливи, поне са мразили налудничавостта и изстъпленията му. Ах, дотегнало ми е всичко на тоя свят! При това положение човек не живее дълго. Бързо отминава животът. Но не, все пак е дълъг. От време на време, за да не се отчайваме, за да имаме глупостта да се съгласим да съществуваме и за да не се възползуваме от великолепните случаи да се обесим, които ни предлагат всяко въже и всеки пирон, природата се прави, че донякъде се грижи за човека. Не и тази нощ. Тая хитруша природа кара житото да расте, гроздето да зрее, славеите да пеят. От време на време някой лъч на зората или чаша джин — това е, което хората наричат щастие. Тясна шевица добро около огромния саван на злото. Платното на съдбата ни е изтъкано от дявола, а бог то е поръбил. Междувременно ти ми изяде вечерята, разбойнико!

В това време пеленачето, което Урсус продължаваше да държи на ръце, и то много нежно, макар да ругаеше, притваряше очи в знак на доволство. Урсус погледна шишето и изръмжа:

— Цялото го изпи, тая безсрамница!

Той се изправи и като прикрепяше детето с лявата си ръка, с дясната повдигна капака на сандъка и извади една меча кожа, която наричаше, както си спомняте, „истинската“ си кожа.

Докато вършеше това, той слушаше как другото дете яде и го поглеждаше под око.

— Не ще ми е леко, ако трябва занапред да храня тоя растящ гладник! Все едно сам да си сложа тения в корема.

Все с едната ръка, с пестеливи движения, за да не стресне позадрямалото дете, като си помагаше с лактите, той внимателно просна кожата върху сандъка. После положи малката върху кожата откъм печката.

Остави празното стъкло на печката и извика:

— Сега пък аз съм жаден!

И погледна в гърнето. Оставаха още няколко глътки мляко. Той приближи гърнето до устните си. В момента, когато се готвеше да пие, погледът му падна върху момиченцето. Върна гърнето на печката, взе шишето, отпуши го, наля в него млякото, което беше останало — тъкмо колкото да напълни шишето, намести гъбата и отгоре й овърза марлята около гърлото.

— Все пак съм гладен и жаден — поде той.

И добави:

— Като няма хляб, човек и вода пие.

Зад печката се подаваше стомна със счупено гърло.

Той я взе и я подаде на момчето:

— Искаш ли да пиеш?

Детето пи и продължи да яде.

Урсус взе стомната и я поднесе към устата си. Температурата на водата в стомната беше неравномерна поради близостта с печката. Той пое няколко глътки и се намръщи.

— Уж чиста вода! И ти си като лъжливите приятели! Топличка отгоре, студена надолу.

Междувременно момчето се бе нахранило. Паницата беше не само изпразнена, но и очистена. То замислено събра и изяде няколкото трохи хляб, пръснати в гънките на дрехата върху коленете му.

Урсус се обърна към него:

— С това обаче не всичко е свършено. Чакай сега да се разберем ние с тебе. Устата не е само за да ядем, тя ни е дадена и за да говорим. Сега, след като се стопли и натъпка, животно, внимавай, ще трябва да отговаряш на въпросите ми! Откъде идеш?

Детето отвърна:

— Не зная.

— Как така да не знаеш?

— Изоставиха ме тази вечер на брега на морето.

— Ама нехранимайко! Как се казваш? Такъв калпазанин ще да е, че родителите му са го изоставили.

— Нямам родители.

— Слушай, трябва да знаеш, че не обичам да ми разправят врели-некипели! Не може да нямаш родители, щом имаш сестра.

— Тя не ми е сестра.

— Не ти ли е сестра?

— Не.

— Каква ти е тогава?

— Това момиченце аз го намерих.

— Намери ли го?

— Да.

— Какво! Намери го и го прибра?

— Да.

— Къде? Убивам те, само да смееш да ме излъжеш!

— Върху една жена, която беше умряла в снега.

— Кога?

— Преди един час.

— Къде?

— На една левга оттука.

Веждите на Урсус се сбърчиха строго и придобиха онази форма, която у философите издава вълнение.

— Мъртва! Тя поне е щастлива! Трябва да я оставим там, в снега. Там й е добре. В каква посока?

— Към морето.

— Ти мина ли моста?

— Да.

Урсус отвори задното прозорче и погледна навън. Времето не се бе оправило. Валеше плътен, зловещ сняг. Той затвори шпионката.

После отиде до счупеното стъкло, затъкна дупката с парцал, сложи торф в печката, разстла, доколкото можеше, мечата кожа върху сандъка, взе една голяма книга от ъгъла и я намести като възглавница, а върху нея нагласи главата на заспалото момиченце.

После се обърна към момчето:

— Лягай тук.

Детето се подчини и се изтегна до момиченцето.

Урсус зави двете деца с мечата кожа и я подгъна под краката им.

Свали от една лавица колан от ленено платно с голям джоб, в който по всяка вероятност имаше хирургически инструменти и шишенца с лекарства, и го върза на кръста си.

Откачи фенера от тавана и го запали. Беше фенер със сенник — макар да бе запален, той не освети децата.

После Урсус открехна вратата и рече:

— Излизам. Не се бойте. Ще се върна. Спете.

Свали подвижната стълба и извика:

— Хомо!

Отвърна му нежно ръмжене.

С фенер в ръка, Урсус слезе, върна стълбата, затвори вратата. Децата останаха сами.

Отвън един глас, гласът на Урсус, запита:

— Хлапе, дето ми изяде вечерята! Слушай, нали още не спиш?

— Не — отвърна момчето.

— Слушай, ако се разреве, ще й дадеш останалото мляко!

Чу се чаткане на верига, която развързват, и постепенно отдалечаващ се шум от стъпки на мъж, придружени от стъпки на животно.

Няколко мига по-късно двете деца спяха дълбоко.

Беше някакво неизразимо сливане на дихания; нещо повече от чистота — беше незнание. Брачна нощ преди пробуждането на пола. През тези тихи часове момченцето и момиченцето, голи едно до друго, преживяха ангелска близост в тъмнината. Реещите се над тях детски сънища прелитаха от единия към другия, под затворените им клепачи навярно грееше звездна светлина. Ако тук не е неуместна думата брак, те бяха съпруг и съпруга, както ангелите могат да бъдат съпрузи. Такава невинност сред такава тъмнина, такава чистота при такава прегръдка, такова предвкусване на рая са възможни само в детството и никакъв безкрай не е сравним с това величие на невръстните. От всички бездни тази е най-дълбоката. Нито чудовищният жребий на висящия на бесилото мъртвец, нито бясното настървение на океана срещу кораб в беда, нито необятната белота на снега, който покрива погребани живи тела, могат да се сравнят с трогателното зрелище на две детски усти, които божествено се докосват в съня и чието допиране дори не е целувка. Може би годеж. Може би гибел. Незнайното тегне над тях. Те са чаровни. Кой знае дали не са и застрашени? Сърцето се свива при тази мисъл. Невинността е по-възвишена от добродетелта. Те спяха. Бяха спокойни. Беше им топло. Голотата на прегърнатите им телца сливаше девствените им души. Те бяха като в гнездо, увиснало над бездна.