Виктор Юго
Човекът, който се смее (57) (Том 4)

XII
Урсус-поетът увлича Урсус-философа

В това време влезе Деа. Той я погледна и всичко друго изчезна. Такава е любовта: за миг може да си обзет от някакви натрапчиви мисли, но дойде жената, която обичаш, и изведнъж разпръсва всичко несвързано с нея, без да подозира, че може би заличава у тебе цял един свят.

Нека кажем тук една подробност. В „Победеният хаос“ една дума — monstro^[1], отправена към Гуинплейн, не се нравеше на Деа. Но като всички по онова време тя имаше известни познания по испански и понякога си позволяваше едно дребно своеволие — заменяше тая дума с „quiero“, което значи „обичам“. Урсус търпеше тези промени в текста не без известно недоволство. Той на драго сърце би казал на Деа, както днес Моесар казва на Визо:

— Ти не уважаваш репертоара.

„Човекът, който се смее“ беше прякорът, под който Гуинплейн се прочу. Името му, Гуинплейн, почти никой не знаеше — то бе изчезнало под това прозвище, както лицето му под ухилената гримаса. Известността му беше маска като образа му.

Между това името му се четеше върху един широк надпис, закован на предната страна на Зеления сандък, който предлагаше на вниманието на публиката следното Урсусово съчинение:

Тук ще вадите Гуинплейн, изоставен през нощта на 29 януари 1690 година на десетгодишна възраст от злодеи компрачикоси на морския бряг в Портланд, станал вече голям и наричан днес ЧОВЕКЪТ, КОЙТО СЕ СМЕЕ

Тези циркаджии живееха едновременно като прокажени в лепрозорий и като блажени на някаква Атлантида. Всеки ден рязко преминаваха от шумната панаирджийска сцена към най-пълно усамотение. Всяка вечер напущаха този свят. Сякаш бяха мъртъвци, които си отиваха, за да се преродят на следния ден. Актьорът е фар, който се върти — появи се, после изчезне, — и със своя проблясващ живот има за публиката почти само призрачно съществуване.

След представлението идваше доброволното заточение. Веднага щом завесата се спуснеше, докато зрителите още се разотиваха и виковете на задоволената тълпа глъхнеха по улиците, Зеленият сандък издигаше подвижната си стена, като да беше мост на крепост, и връзката с човешкия род се прекъсваше. От една страна — вселената, от друга — една барака; в тази барака бяха свободата, спокойната съвест, смелостта, предаността, невинността, щастието, любовта — събрани в съзвездие.

Зрящата слепота и любимата грозота сядаха една до друга и сплели ръце, допрели чела, опиянени, разговаряха тихо.

Средното отделение изпълняваше двойна служба: за публиката беше театър, за актьорите — трапезария.

Урсус, който не пропускаше случай да направи някакво сравнение, се позоваваше на разнородното предназначение на средното отделение в Зеления сандък, за да го уподоби на „арадаш“ в абисинска колиба.

Урсус преброяваше печалбата, после сядаха да вечерят. Любовта във всичко намира нещо идеално. Когато двама влюбени ядат и пият заедно, най-беглото докосване е сладостно и превръща залъка в целувка. Двамата пият ейл или вино от същата чаша, сякаш две нежни птички пият роса от същата лилия. Гуинплейн сипваше ядене на Деа, режеше й храната на парченца, наливаше й да пие, приближаваше се до нея повече, отколкото бе необходимо.

— Хм! — изръмжаваше Урсус и се извръщаше, за да скрие неволната си усмивка.

Вълкът вечеряше под масата, без да обръща внимание на друго освен на кокала си.

Винос и Фиби споделяха вечерята, но не притесняваха с присъствието си. Тези две полудиви скитнички седяха настрана и се разговаряха помежду си на цигански.

После Деа се прибираше в женското отделение заедно с Фиби и Винос. Урсус отиваше да върже Хомо под Зеления сандък, а Гуинплейн се заемаше с конете и като Омиров герой или паладин на Карл Велики от любовник се превръщаше в коняр. В полунощ всички вече спяха с изключение на вълка, който, проникнат от чувството за своята отговорност, от време на време поотваряше едното си око.

На другия ден, щом се събудеха, всички пак се събираха; закусваха заедно, обикновено шунка и чай — в Англия чаят се употребява от 1678 година. После Деа по испански обичай и по съвета на Урсус, който я намираше слабичка, поспиваше няколко часа, докато Урсус и Гуинплейн вършеха всички дребни работи във фургона и навън, които скитническият живот налага.

Гуинплейн рядко се отлъчваше от Зеления сандък, освен когато се намираха по пътищата или в усамотени места. В градовете излизаше на улицата само нощем, като си нахлупваше широкопола шапка, за да не се вижда лицето му.

С открито лице се показваше само на сцената.

Впрочем Зеленият сандък рядко посещаваше градовете, така че на двадесет и четири години Гуинплейн не бе виждал по-голям град от Петте пристанища. Междувременно славата му растеше. Тя започваше да надхвърля рамките на простолюдието и да прониква сред по-висшите класи. Между редовните посетители на панаирите и любителите на странни и чудати неща се знаеше, че някакъв скитник с необикновена маска се явява днес на едно, утре на друго място. Говореха за него, търсеха го, питаха се:

— Къде е?

Човекът, който се смее, наистина ставаше знаменитост. А известен отблясък от неговата слава падаше и върху „Победеният хаос“.

До такава степен, че един ден, обзет от тщеславие, Урсус каза:

— Трябва да отидем в Лондон.