Виктор Юго
Човекът, който се смее (73) (Том 4)

VII
Трепет на ужас

Когато чу да разтварят със скърцане всички резета на вратата, Гуинплейн изтръпна. Стори му се, че тази заключена врата е границата между светлината и тъмнината, между земния мравуняк и света на мъртвите, че сега всички неща, които слънцето озарява, остават зад него, че е преминал отвъд пределите и е извън живота. Сърцето му болно се сви. Какво ли щяха да му сторят? Какво означаваше всичко това?

Къде се намираше?

Той не виждаше нищо около себе си. Попаднал беше в черен мрак. Щом вратата се хлопна, той мигновено сякаш ослепя. Шпионката също бе затворена. Никакъв отдушник, никакъв фенер. Това бе една от предпазните мерки, които се взимаха в стари времена. Забранено беше да се осветяват вътрешните ходове на тъмниците, за да не могат новодошлите да се ориентират.

Гуинплейн протегна ръце и напипа стена отляво и отдясно. Намираше се в някакъв коридор. Малко по малко онази мътна светлина, която се процежда незнайно откъде в подземията и към която разширяващите се зеници се приспособяват, му позволи да различи неясните очертания на коридора пред него.

Гуинплейн, който знаеше за суровостта на наказателните мерки само от винаги преувеличаващия Урсус, се чувствуваше хванат от огромна невидима ръка. Страшно е да си играчка на анонимен закон. Може от нищо да не те е страх, но пред съда се объркваш. Защо? Защото човешкото правосъдие е здрач, в който съдията се движи пипнешком. Гуинплейн си спомни, че Урсус му беше казал да пази мълчание. Искаше пак да види Деа. По отношение на него се извършваше някакъв произвол и той трябваше да бъде предпазлив.

Понякога да искаш да изясниш, значи да влошиш. От друга страна обаче, това положение толкова му тежеше, че той не можа да се сдържи и запита!

— Къде ме водите, господа?

Не му отговориха.

Такова беше правилото при мълчаливите арести — текстът на нормандския закон е изричен: A silentiariis ostio praepositis introducti sunt^[1].

Това мълчание смрази Гуинплейн. Дотогава той си мислеше, че е силен; не се нуждаеше от ничия помощ; а да не се нуждаеш от ничия помощ, значи да си всесилен. Той бе живял самотен, въобразявайки си, че да си самотен, значи да си неуязвим. И ето че изведнъж почувствува гнета на някаква отвратителна безлична сила. Как да се пребори с това ужасно безименно нещо — закона? Той изнемогваше под тежестта на тази загадка. Страх от неизвестно естество беше намерил слабото място на бронята му. При това той не беше спал, не беше ял; едва бе потопил устните си в чаша чай. Цялата нощ беше прекарал в бълнуване и още го тресеше. Беше жаден, а може би и гладен. Недоволният стомах всичко обърква. Злополуките му бяха започнали от миналата вечер. Вълненията, които го измъчваха, го бяха държали бодър; без урагана корабното платно е дрипа. И сега той се чувствуваше изнемощял като парцал, който вятърът е издул до скъсване. Усещаше, че силите му го напущат. Щеше ли да падне в несвяст върху плочите? За жената прималяването е изход, за мъжа — унижение. Той се държеше, но цял трепереше.

Чувствуваше се като човек, който губи почва под краката си.