Виктор Юго
Човекът, който се смее (61) (Том 4)

IV
Противоположностите се побратимяват в името на омразата

Хората не обичат чуждия успех, особено ако за тях той означава проваляне. Рядко изяжданите обожават изяждащите ги. Човекът, който се смее, решително ставаше център на внимание. Съседните циркаджии бяха възмутени. Театралният успех е като помпа — той всмуква тълпата и създава около себе си празно пространство, а отсрещното заведение изпада в паника. С нарастването на сбора на Зеления сандък, както казахме, сборът на неговите конкуренти веднага намаля. Представления, които дотогава жънеха успехи, изведнъж останаха без публика. Също както нивото на една река спада, защото водите й се изливат в чуждо корито. И това се извършваше със съвършена съгласуваност — тук увеличение, там намаление. Всички театри познават тези явления, наподобяващи движението на морето: приливът към един обуславя отлив от друг. Панаирджийският мравуняк, който показваше дарбите си и приковаваше публиката с гръмогласните си фанфари по околните естради, разбра, че е разорен от Човека, който се смее, изпадна в отчаяние, но бе заслепен. Всички палячовци, всички клоуни, всички смешници завиждаха на Гуинплейн. Щастливец, с тази зверска мутра! Майките акробатки и танцувачки по въже, които имаха красиви деца, ги гледаха гневно, сочеха им Гуинплейн и казваха:

— Колко жалко, че нямаш такова лице!

Някои побесняваха, задето си харесват децата, и ги пребиваха от бой. Не една, ако знаеше тайната, бе наредила сина си „а ла Гуинплейн“. Ангелска глава, която не носи печалба, не струва нищо пред едно доходно дяволско лице. Веднъж чуха как майката на едно миловидно като херувим момченце, което изпълняваше роли на Купидон, се провикна:

— Сбъркани са ни децата! Само този Гуинплейн е улучен.

И като размаха юмрук към сина си, добави:

— Да знаех кой ти е баща, щях да му устроя такава сцена!…

Гуинплейн беше като кокошката, която снасяла златни яйца. „Какъв великолепен феномен!“ — това беше единодушното мнение във всички бараки. Възхитени и раздразнени, циркаджиите гледаха Гуинплейн и скърцаха със зъби. Бесът изпада във възторг и това се нарича завист. Тогава той вие. Опитаха се да провалят „Победеният хаос“, наговориха се и всички заедно започнаха да свиркат, да ръмжат, да дюдюкат. Това даде повод на Урсус да държи пред простолюдието тържествено слово в духа на Хортензий^[1], а на приятеля Том-Джим-Джак — случай да нанесе някой и друг юмручен удар за възстановяване на реда. С юмруците си Том-Джим-Джак окончателно привлече вниманието на Гуинплейн и спечели уважението на Урсус. Впрочем от разстояние — понеже трупата от Зеления сандък не търсеше връзки с околния свят и се държеше настрана от всички. А що се отнася до Том-Джим-Джак — водач на изметта, той правеше впечатление на някакъв главатар-побойник, който с никого не е свързан, с никого не е близък; появяваше се и изчезваше, подстрекаваше хората, другаруваше с всички, но нямаше нито един свой човек.

Развилнялата се омраза против Гуинплейн не се призна за победена от няколкото плесници на Том-Джим-Джак. Понеже опитът им да освиркат представлението не сполучи, циркаджиите от Таринзово поле написаха жалба. Отнесоха се до властта. Това е обикновеният път. Насъскваш тълпата срещу човека, чийто успех те дразни, после подаваш оплакване до съдията.

Към циркаджиите се присъединиха и свещениците. Човекът, който се смее, бе навредил на проповедите им. Заради него запустяха не само циркаджийските бараки, но и църквите. Храмовете на петте енории в Саутуърк бяха останали без енориаши. Хората предпочитаха Гуинплейн пред проповедите. „Победеният хаос“. Зеленият сандък, Човекът, който се смее, всички тези Ваалови нечестивости бяха взели връх над красноречието от амвона. Глас, който зове в пустиня — vox clamantis in deserto, — не е доволен и на драго сърце се обръща за помощ към правителството. Пасторите от петте енории се оплакаха на лондонския епископ, които пък се оплака на нейно величество.

В оплакванията си циркаджиите се позоваваха на религията. Обявиха я за оскърбена. Обвиниха Гуинплейн в магьосничество, а Урсус в безбожие.

Духовниците пък говореха в името на обществения ред. Горещо защищаваха разпоредбите на парламента, като оставяха вярата настрана. Това беше по-хитро, понеже беше времето на Лок, умрял едва преди шест месеца — на 28 октомври 1704 година, — и скептицизмът, който Болингбрук по-късно предаде на Волтер, започваше да печели почва. Трябваше да дойде Уезли, за да възстанови авторитета на Библията, както Лойола бе възстановил папската власт.

Така Зеленият сандък бе атакуван от две страни — от циркаджиите в името на петокнижието и от духовниците в името на полицейските разпоредби. От една страна, небето, от друга — правилникът за уличното движение, като духовниците държаха за уличното движение, а акробатите — за небето. Свещениците обвиняваха Зеления сандък, че пречи на движението, а панаирджиите — в богохулство.

Съществуваше ли предлог, който да им дава някакво основание? Да. Какво беше престъплението му? Че има вълк. Вълк няма право да живее в Англия. Догът може; вълкът — не. Англия допуска кучето, което лае, не и кучето, което вие. Цялата разлика между задния двор и гората. В своите молби ректорите и наместниците от петте енории на Саутуърк напомняха многобройните кралски и парламентарни статути, които поставяха вълка извън закона. И в заключение искаха затварянето на Гуинплейн и отстраняването на вълка или поне — изгонването и на двамата. Касаело се до обществения интерес, до сигурността на минувачите и прочие. При това те се позоваваха на университетските учени. Привеждаха в подкрепа на искането си решението на Колегията на осемдесетте лондонски лекари — научно дружество, което води началото си от времето на Хенри VIII, има печат като държава, издига болните до положение на подсъдими, има право да затваря онези, които престъпват законите му и нарушават предписанията му, и между другите полезни за здравето на гражданите констатации е поставило вън от съмнение следния неоспорим за науката факт: ако някой вълк пръв види човек, човекът преграква за цял живот; освен това може да бъде ухапан.

Така че предлогът беше Хомо.

От стопанина на странноприемницата Урсус подочу за тези интриги и се разтревожи. Той се страхуваше и от ноктите на полицията, и от ноктите на правосъдието. За да се боиш от съдиите, достатъчно е просто да се боиш; не е необходимо да си виновен. На Урсус никак не му се искаше да има вземане-даване с шерифи, съдии и съдебни следователи. Желанието му да съзерцава отблизо тези официални лица беше нищожно. Любопитството му по отношение на магистратите се равняваше на любопитството на заека към ловджийските кучета.

Той започваше да съжалява, че е дошъл в Лондон.

— По-доброто е враг на доброто — мърмореше той на себе си. — Смятах тази пословица за безсмислена, но съм грешил. Глупавите истини са истинските истини.

Против тези съюзени врагове — циркаджиите, поели защитата на религията, и свещениците, възмутени от името на медицината — нещастният Зелен сандък, заподозрян в магьосничество заради Гуинплейн и в бяс — заради Хомо, имаше в своя полза само едно, но то е голяма сила в Англия — инертността на градската управа. Тъкмо това нехайство по места е в основата на английската свобода. Свободата в Англия действува както морето около Англия. Тя е като морски прилив. Постепенно обичаите вземат връх над законите, поглъщайки в своята бездна ужасното законодателство. Един жесток кодекс, който още прозира под огромната свобода, това е Англия.

Циркаджиите, проповедниците, епископите, Камарата на общините, Камарата на лордовете, нейно величество и цял Лондон, и цяла Англия можеха да са против Човека, който се смее, „Победеният хаос“ и Хомо и те въпреки това да си стоят спокойно, докато Саутуърк бе на тяхна страна. Зеленият сандък беше любимото забавление на предградието, а местните власти изглеждаха равнодушни. В Англия равнодушието е равносилно на покровителство. Докато шерифът на графство Съри, към което спада Саутуърк, не предприемаше нищо, Урсус можеше да диша свободно и Хомо можеше да спи като заклан.

Ако не постигнеха целите си, тези омрази само допринасяха за успеха. Засега положението на Зеления сандък не се бе влошило. Напротив. До публиката достигаха слухове за интригите и Човекът, който се смее, ставаше още по-популярен. Тълпата усеща клеветата и взема страната на жертвата. Да си заподозрян, е добра препоръка. Народът инстинктивно взема под своя закрила онова, срещу което е настроена властта. То придобива привлекателността на забранен плод и всеки бърза да вкуси от него. Освен това в ръкопляскането, от което някой се засяга, особено когато този някой е властта, има особена сладост. Удоволствие е да прекараш една приятна вечер и с това да изразиш съчувствието си към потиснатия и неодобрението си към потисника. Играеш ролята на покровител и в същото време се забавляваш. Нека прибавим, че останалите трупи в боулинг грийна продължаваха да дюдюкат и да съзаклятничат против Човека, който се смее. Няма нищо по-благоприятно за успеха. Враговете вдигат полезен шум — той подсилва и оживява тържеството. Приятелят по-лесно се уморява да хвали, отколкото неприятелят да ругае. Да ругаеш, не значи да навредиш. Ето кое враговете не разбират. Те не могат да не оскърбяват и това е ползата от тях. Те са неспособни да мълчат, а по този начин държат публиката в напрежение. Все повече народ се трупаше да гледа „Победеният хаос“.

Урсус не споделяше дори с Гуинплейн това, което му казваше чичо Никълъс за интригите и оплакванията до висшите инстанции, за да не му създава тревоги и да не смути представленията. Ако се случеше беда, все щяха да научат за нея достатъчно рано.