Виктор Юго
Човекът, който се смее (28) (Том 4)

I
Чес Хил

На сушата бурята бушуваше с не по-малка сила, отколкото в морето.

Същата дива ярост окръжаваше изоставеното дете. Слабият и неопитният се справят както могат с разюздания несвестен гняв на слепите стихии. Мракът не разсъждава. В неодушевената природа не съществува онова чувство на милост, което й приписват.

На сушата почти нямаше вятър. Студът бе сякаш неподвижен. Не падна и град. Но снегът, който се сипеше, беше страхотно плътен.

Градушката бие, наранява, оглушава, смазва; снежинките са по-лоши. Неумолима и нежна, снежинката върши делото си мълчаливо. Докоснеш ли я, стопява се. Тя е чиста, както лицемерът е невинен. При всичката си невинност снежинката стига до лавина, а хитрецът — до престъпление.

Детето бе продължило да върви напред в мъглата. Мъглата е меко препятствие; затова и е опасна; тя едновременно отстъпва и упорствува; и мъглата като снега е пълна с предателство. Макар и несвикнало да се бори с подобни опасности, детето бе успяло да стигне до подножието на склона и бе поело по Чес Хил. Не знаеше, че се намира на провлак, от двете страни на който се простира океанът, и че ако сред тази мъгла, сред снега и тъмнината сбърка пътя, ще падне — отляво в дълбоката вода на залива, отдясно сред бурните вълни на откритото море. Без да съзнава това, то вървеше между две пропасти.

По онова време Портландският провлак беше необикновено див и суров. Днес той с нищо не напомня тогавашните си очертания.

Откакто хората се сетиха да оползотворяват портландския камък за римски цимент, цялата скала бе преобразена и първоначалният й вид — променен. Тук още се срещат лиаски варовик, шисти и черен мергел, които стърчат над конгломератните скали както зъбите от венеца. Но кирката е изкъртила и изравнила настръхналите стръмни възвишения, където някога са кацали грозни лешояди. Няма вече върхове, за да си дават среща на тях дропли и морелетници, които приличат на завистниците по това, че обичат да замърсяват върховете. Напразно бихме търсили днес високата монолитна скала, наречена Годолфин — стара уелска дума, която означава бяла орлица. Все още през лятото по тези издълбани и надупчени като гъба места берат розмарин, джоджен, див изоп, морски копър, от който се прави настройка за сърце, и онази възлеста трева, която расте в пясъка и от която се плетат рогозки. Но вече не се намира нито сива амбра, нито черен калай, нито онези три вида плочи — зелени, сини и с цвят на листа от градински чай. Изчезнали са лисиците, язовците, видрите, белките. По тези скалисти части на Портланд, като Корнуолския нос, е имало диви кози. Сега вече ги няма. В някои по-дълбоки места все още се лови камбала и сардина, но наплашените сьомги вече не се изкачват по Уей между Архангеловден и Коледа, за да си хвърлят хайвера. Тук вече не се виждат, като по времето на Елизабет, онези стари непознати птици, едри като ястреби, които разцепвали ябълката на две и ядели само семето й. Не се виждат и черните врани с жълти клюнове — наричани cornish dough на английски, pyrrocarax на латински, които коварно хвърляли върху сламените покриви запалени лозови пръчки. Не се среща вече и птицата-магьосница фулмар, преселница от Шотландския архипелаг, пръскаща от човката си мазнина, която островитяните горели в светилниците си. Надвечер сред локвите, оставени от отлива, вече не се среща легендарната птица неист, която има свински крака и мучи като теле. По тези брегове приливът вече не изхвърля мустакати морски лъвове, които имат завити уши и остри кътници и се влачат на лапи без нокти. В този днес вече неузнаваем Портланд никога не е имало славеи поради липса на гори, но и соколите, лебедите и морските гъски са отлетели. Сегашните портландски овце имат тлъсто месо и тънко руно; редките овце, които са пасли преди два века солената трева, били дребни и жилави и имали груба вълна, както подобава на келтски стада, водени някога от овчари, които са се хранели с чесън, живели са по сто години и от половин миля разстояние са пробивали ризница със стрели, дълги четири педи. Занемарената земя дава остра вълна. Днешният Чес Хил по нищо не прилича на някогашния Чес Хил — толкова коренно е променен от човека и от бесните ветрове откъм Сорлинг, които разяждат дори и камъка.

Сега по тази тясна ивица земя е прокарана железопътна линия, която стига до красиво разположени в шахматен ред нови къщи — Чезилтън. Има и гара Портланд. Вагони се движат днес там, където някога са пълзели тюлени.

Преди двеста години Портландският провлак приличаше на магарешки гръб от пясък с гръбнак от скали.

За детето опасността се промени. При слизането по склона трябваше да се пази да не се изтърколи в подножието на стръмнината; на провлака трябваше да се пази да не падне в дупка. След пропастта то се натъкна на тресавище. На морския бряг всичко е уловка. Скалата се хлъзга, пясъците са подвижни. Всяка опора е несигурна. Сякаш стъпваш по стъкло. Всичко може внезапно да поддаде под тебе и да пропаднеш в зейнала пукнатина. Океанът има многоетажни отвори, като добре обзаведена сцена.

Дългите гранитни хребети, на които се опират двата склона на провлаците, са трудно проходими. Тук мъчно се намира онова, което на сценичен език се нарича практикабли. От океана не можеш да очакваш никакво гостоприемство — нито от скалите му, нито от вълните. Само птицата и рибата са предвидени от морето. Особено голи и скалисти са провлаците. Водите ги изронват, подкопават ги от двете страни и ги свеждат до най-простия им израз. Навсякъде режещи издатини, гребени, триони, отвратителни дрипи от камък като назъбени челюсти на акула, хлъзгави мокри мъхове, сипеи от скали, завършващи в пяната. Който се реши да премине провлак, на всяка стъпка среща различни по форма каменни блокове, големи като къщи, във форма на пищялки, на плешки, на бедрени кости — отвратителна анатомия на одраната скала. Ненапразно тези крайбрежия се наричат ребра. Пешакът се оправя както може сред тези пръснати в безредие отломки. Все едно да вървиш сред скелета на някакъв огромен труп.

Представете си дете, принудено да се справи с тази херкулесовска задача.

Светлината на пладнето би му помогнала; но беше нощ; нужен му бе водач; но то беше само; тук и силата на мъж не би била излишна; а то имаше само слаби детски сили; по липса на водач някаква пътека би му била от полза; нямаше пътека.

По инстинкт то избягваше острия хребет и следваше брега, доколкото бе възможно. Там пък се натъкна на трапища. Пред него се редуваха три вида трапища — пълни с вода, със сняг, с пясък. Последните са най-опасни. Те означават неизбежно затъване.

Да знаеш каква опасност те чака, е тревожно, но да не знаеш, е страшно. Детето се бореше с неизвестна опасност. Вървеше опипом из нещо, което можеше да бъде гроб.

Без колебание то заобикаляше скалите, избягваше пукнатините, отгатваше уловките, примиряваше се с отклоненията, но напредваше. Понеже не можеше да върви направо, вървеше упорито.

Когато се налагаше, отстъпваше енергично. Успяваше навреме да избегне отвратителната лепкавост на движещите се пясъци. Изтърсваше от време на време снега от себе си. Неведнъж затъва във вода до колене. Щом се измъкнеше от водата, мокрите му дрипи веднага замръзваха от студа на дълбоката нощ. Вървеше бързо с тези вкочанени дрехи. Все пак съобрази да запази суха и топла на гърдите си моряшката куртка. Гладът все така го мъчеше.

Изненадите, които крие бездната, са неограничени. Тук всичко е възможно, дори и спасението. Изходът е невидим, но не е изключен. Как успя детето, обгърнато от задушаващата снежна вихрушка, загубено по тоя тесен насип между двете пасти на морето, без да вижда нищо, да измине провлака — това и то само не би могло да каже. Бе се подхлъзвало, катерило, свличало, бе търсило, вървяло, упорствувало — и толкова. Такава е тайната на всички победи. След по-малко от час то усети, че почвата отново се издига; стигаше отсрещния край, излизаше от Чес Хил, стъпило бе на твърда земя.

Мостът, който днес съединява Сандфорд Касъл със Смолмаут Санд, тогава не съществуваше. Вероятно докато умно бе търсило пътя опипом, то се бе изкачило срещу Уик Риджис, където по онова време имаше един пясъчен език, истински естествен път, пресичащ Ист Флийт.

То се бе спасило от провлака, но отново се намери лице в лице с бурята, със зимата, с нощта.

Пред него отново се простираха равнини до безкрай.

Погледна към земята, за да открие някаква пътека.

Изведнъж се наведе.

Бе съзряло в снега нещо, което му заприлича на следа.

Беше действително следа, отпечатък от крак. В белотата на снега отпечатъкът личеше съвсем ясно. Детето разгледа следата. Беше от бос крак, по-малък от мъжки, по-голям от детски.

Вероятно крак на жена.

Отвъд този отпечатък имаше втори, трети. Те се следваха на разстояние една крачка и се губеха към равнината вдясно. Бяха още пресни, леко посипани със сняг. Оттук неотдавна бе минала жена.

Тази жена беше вървяла и бе поела по посока на дима, който детето бе видяло.

Втренчило очи в стъпките, детето тръгна по тях.