Виктор Юго
Човекът, който се смее (64) (Том 4)

VII
Какво може да накара една жълтица да се вре между дебелаци петаци?

Случи се нещо неочаквано.

Странноприемницата „Тадкастър“ все повече се превръщаше в средище на радост и смях. Нямаше по-весело сборище. Стопанинът и прислужникът му едва успяваха да наливат ейл, стаут и портър. Вечер в ниската зала всички прозорци светеха и нямаше нито една празна маса. Хората викаха, пееха, голямото като пещ старо огнище с желязна решетка, натъпкано с каменни въглища, пламтеше. Странноприемницата „Тадкастър“ беше като къща от огън и шум; сиянието й изпълваше панаира.

В двора, тоест в театъра, имаше още по-голяма навалица.

Колкото зрители можеха да се наберат от предградие като Саутуърк, се струпваха на представленията на „Победеният хаос“, така че след вдигането на завесата, тоест след спускането на естрадата на Зеления сандък, не оставаше ни едно свободно място. Прозорците бяха отрупани с публика, балконът — претъпкан. В двора не се виждаше нито един камък от настилката — всичко бе покрито с лица.

Само отделението за благородници оставаше все така празно.

Така че по средата на балкона зееше черна дупка, която на уличен жаргон метафорично се нарича „пещ“. Никой. Навсякъде навалица, с изключение на това място.

Една вечер там дойде някой.

Беше събота, когато англичаните бързат да се забавляват, понеже ще скучаят през целия неделен ден. Залата беше препълнена.

Ние казваме „зала“. И Шекспир дълго време е давал представленията си в двора на един хан и го е наричал зала — „hall“.

В мига, когато пердето се отвори за пролога на „Победеният хаос“, Урсус, Хомо и Гуинплейн бяха на сцената. По навик Урсус хвърли поглед към зрителите и остана смаян.

Отделението „за благородници“ беше заето.

Една жена седеше сама в средата на ложата в креслото от утрехтско кадифе.

Беше сама, а изпълваше цялата ложа.

Някои същества излъчват сияние. Тази жена, както и Деа, имаше своя светлина, но по-друга. Деа беше бледа, тази жена беше румена. Деа беше като предвестник на зората, тази жена беше самата зора. Деа беше красива, тази жена беше великолепна. Деа беше невинността, непорочността, белотата, алабастърът; тази жена беше пурпурът в човек чувствуваше, че тя не се бои от червенината. Нейното сияние преливаше от ложата, а тя седеше в средата тържествена и неподвижна, недосегаема като идол.

Сред мръсната навалица тя блестеше като скъпоценен камък, обливаше тълпата с толкова светлина, че я потопяваше в сянка, и всички тези невзрачни лица бяха затъмнени от нея. Величественото й сияние заличаваше всичко наоколо.

Всички очи бяха вперени в нея.

Том-Джим-Джак беше сред тъпкалото. Като останалите и той се губеше в ореола на тази блестяща особа.

Отначало жената отвлече вниманието на публиката от представлението и това донякъде навреди на първото впечатление от „Победеният хаос“.

Колкото и да приличаше на блян, за онези, които се намираха близо до нея, тя бе действителност. Беше истинска жена. Дори може би твърде много жена. Беше висока и вълна и величествено показваше колкото можеше повече гола плът. Носеше тежки бисерни обици с висулки със странна форма, наречени „английски ключ“. Роклята й беше от сиамски муселин, извезана с матова сърма — голям лукс, защото една такава муселинена рокля навремето струваше шестстотин екю. Широка диамантена брошка закопчаваше ризата й, която според похотливата мода на онова време едва прикриваше гърдите и беше от финландско платно. От същото платно Ана Австрийска имала чаршафи, които били толкова тънки, че минавали през пръстен. Жената имаше нещо като броня от рубини, някои от които бяха само полирани, и от други скъпоценни камъни, с каквито бе обшита цялата й рокля. Освен това веждите й бяха начернени с туш, а ръцете, лактите, раменете, брадичката, кадрите отдолу, горните клепачи, крайчецът на ушите, дланите, върховете на пръстите й бяха леко гримирани и имаха някакъв червен и предизвикателен оттенък. И най-вече у нея се долавяше безогледно желание да бъде красива. И наистина беше красива, страшно красива. Беше пантера, която може да се гали като котка. Едното й око беше синьо, другото — черно.

Гуинплейн, както и Урсус, съзерцаваше непознатата.

Зеленият сандък представляваше донейде фантастично видение, „Победеният хаос“ беше по-скоро сън, отколкото пиеса, и двамата бяха свикнали публиката да гледа на тях като на видения. Сега обаче изненадата идваше от залата и те на свой ред стояха захласнати и смутени пред това видение. Смайването бе променило посоката си.

Жената ги гледаше и те я гледаха.

Поради разстоянието, което ги отделяше от нея, и лъчистата мъгла, която изпълва полумрака на театрите, подробностите се стапяха и Урсус и Гуинплейн имаха чувството, че бълнуват. Там без съмнение седеше жена, но дали не беше и химера? Те стояха като втрещени пред светлината, нахлула в техния мрак. Сякаш на земята бе слязла незнайна планета. Нещо, дошло от света на блажените. Лъчистият ореол уголемяваше образа на жената. По нея сияеха нощни блясъци като млечен път. Скъпоценните камъни приличаха на звезди. А диамантената брошка беше може би плеяда. Великолепно очертаните й гърди изглеждаха свръхестествени. При вида на това звездно създание човек изпитваше мигновения леден допир на сферите на блаженствуващите. От висините на някакъв рай над нищожния Зелен сандък и над неговата мизерна публика това лице се навеждаше с цялото си спокойствие, задоволяваше аристократическото си любопитство и в същото време даваше храна на любопитството на народа. Висините позволяваха на низините да ги гледат.

Урсус, Гуинплейн, Винос, Фиби, тълпата, всички тръпнеха пред този блясък с изключение на Деа, която нищо не подозираше сред вечната си нощ.

Това същество приличаше на привидение, но в него нямаше нищо от представите, които обикновено тази дума предизвиква — никаква прозрачност, никаква неопределеност, никаква неосезаемост, никаква мъглявост. Беше розов и свеж, пращящ от здраве призрак и все пак при условията, в които Урсус и Гуинплейн го гледаха, беше като нещо недействително. Охранени привидения съществуват. Наричат ги вампири. Такова здраве има всяка красива кралица, която за тълпата е също видение, а изяжда на годината по тридесет милиона сиромашка пара.

В полумрака зад жената се съзираше нейният паж, el mozo^[1], дребен, приличен на дете, бял и красив, със сериозен израз на лицето. По онова време бяха на мода много младите и много достолепните прислужници. Дрехите и обувките на пажа бяха от огненочервено кадифе, а също и шапчицата му, украсена със златни ширити и с китка пера от птица-тъкачка, което е отличителен белег за високо положение и се носи от прислугата на много високопоствените дами.

Лакеят е част от господаря и в сянката на непознатата бе невъзможно да не се забележи нейният паж — шлейфоносец. Често в паметта ни се запечатват неща, без ние да подозираме. Така закръгленото личице, сериозният вид, обшитата шапчица и китката от пера на пажа на дамата оставиха в съзнанието на Гуинплейн известна следа, за която той не си даваше сметка. Впрочем момчето не правеше нищо, за да накара да го гледат — да привличаш вниманието, е проява на незачитане. То стоеше безучастно в дъното на ложата до самата затворена врата.

Макар този мучачо-шлейфоносец да беше с нея, дамата все пак бе сама в ложата, понеже слугите не се броят.

Колкото и силно тази особа, която правеше впечатление на важна личност, да бе привлякла общото внимание върху себе си, развръзката на „Победеният хаос“ все пак има по-силно въздействие. Както обикновено впечатлението бе неотразимо. Може би дори залата да бе още по-наелектризирана поради лъчезарната зрителна. Понякога и зрителят допринася за представлението. Заразителният смях на Гуинплейн възтържествува повече откогато и да било. Всички присъствуващи бяха обзети от неописуем припадък на кикот, в който се различаваше звънкият господарски смях на Том-Джим-Джак.

Само непознатата жена не се засмя. Тя седеше неподвижно като статуя и гледаше представлението с очи на призрак.

Призрак, но слънчев.

След като представлението свърши, след като подвижната стена бе вдигната и Зеленият сандък си възвърна уютността на дом, Урсус отвори кесията със сбора и я изсипа върху масата. От купа едри медни петаци изведнъж се търколи една златна испанска унция.

— Тя! — извика Урсус.

И наистина сред зеленясалите петаци тази жълтица беше като непознатата сред сбирщината народ.

— Тя е платила за мястото си цяла жълтица! — поде възхитено Урсус.

В този миг стопанинът на странноприемницата влезе в Зеления сандък. Без да каже нито дума, той подаде ръката си през задния прозорец, отвори шпионката в стената, на която бе опрян Зеленият сандък, и направи знак на Урсус да надзърне — шпионката, за която бяхме споменали и преди, беше на височината на прозореца и гледаше към площада. Една колесница, впрегната във великолепни коне, с окичени с пера лакеи, които носеха факли, бързо се отдалечаваше.

Урсус почтително хвана жълтицата между палеца и показалеца си, показа я на чичо Никълъс и каза:

— Тя е богиня.

После очите му проследиха готовата да завие зад ъгъла на площада колесница, спряха се на покрива й, върху който факлите на лакеите осветяваха златна корона с осем шипа, и той извика:

— Нещо повече. Тя е херцогиня.

Колесницата изчезна. Шумът от колелата й стихна. Няколко мига Урсус стоя в захлас. Двата му пръста, превърнати в дарохранителница, повдигаха жълтицата, сякаш бе нафора.

После той я сложи на масата и вперил поглед в нея, заговори за „госпожата“. Стопанинът на странноприемницата му отговаряше. Била херцогиня. Да. Титлата й се знаела. Но името й? Не било известно. Чичо Никълъс бе видял отблизо каляската, покрита с гербове, и лакеите с ливреи, отрупани с нашивки. Коларят имал такава перука, че просто ще речеш — лорд-канцлер. Колесницата имала онази великолепна и рядко срещана форма, наричана в Испания коче-тумбон, с покрив като капак на ковчег, който прекрасно служи за подставка на корона. Пажът бил толкова дребен, че можел да сяда на стъпалото на каляската пред вратичката. Такива красиви същества се използуват да носят шлейфовете на дамите; те носят и писмата им. А забелязахте ли китката му от пера на птица-тъкачка? Просто величествено! За кичене с такива пера без право се плаща глоба. Чичо Никълъс бе видял дамата и отблизо. Същинска кралица. Такова голямо богатство придава красота. И кожата става по-бяла, и погледът — по-горд, и походката — по-благородна, и изяществото — по-дръзко. Нищо не може да се сравни с предизвикателната изтънченост на ръце, които не работят. Чичо Никълъс разказваше за великолепието на нейната бяла плът със сини жилки, за шията, за раменете, за ръцете, за грижливия грим, за бисерните висящи обици, за напудрената със злато коса, за множеството скъпоценни камъни, за рубините, за диамантите й.

— Които по блясък не могат да се сравнят с очите й — измърмори Урсус.

Гуинплейн мълчеше.

Деа слушаше.

— А знаете ли най-чудното? — каза стопанинът.

— Какво? — запита Урсус.

— Аз я видях, когато се качваше в каляската.

— Е, и?

— Тя не се качи сама.

— Ами!

— Един човек се качи заедно с нея.

— Кой?

— Отгатнете.

— Кралят? — попита Урсус.

— Най-напред в момента няма крал — отсече чичо Никълъс. — Не ни управлява крал. Отгатнете кой се качи в каляската на херцогинята!

— Юпитер — рече Урсус.

Стопанинът отговоря:

— Том-Джим-Джак.

Гуинплейн, който не бе произнесъл нито дума, прекъсна мълчанието си.

— Том-Джим-Джак?! — извика той.

За миг всички млъкнаха от изненада, само чуха как Деа прошепна:

— Не може ли да се попречи на тази жена да идва тук?