Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’homme qui rit, 1869 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Ерма Гечева, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 27 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Виктор Юго. Човекът, който се смее
Френска. Трето издание
ДИ „Народна култура“, София, 1988
Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев
Водещ редактор: Силвия Вегенгайн
Редактор: Силвия Вагенщайн
Оформление: Николай Пекарев
Рисунка на обложката: Раймон Морети
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Езекил Лападатов
Коректори: Евгения Джамбазова, Лили Александрова
Дадена за набор май 1988 г.
Подписана за печат ноември 1988 г.
Излязла от печат декември 1988 г.
Издателски коли 33,18. УИК 34,66
Формат 84Юx108/32 Печатни коли 39,50.
ДП „Димитър Благоев“ — София
Цена 4,58 лв.
История
- — Добавяне
III
Херцогиня Джоузиан
1
Към 1705 година, макар лейди Джоузиан да беше на двадесет и три години, а лорд Дейвид на четиридесет и четири, те още не бяха сключили брак, и то по съвсем основателни причини. Мразеха ли се? Съвсем не. Но щом нещо не може да убегне на човека, той няма желание да бърза. Джоузиан искаше да остане свободна. Дейвид искаше да остане млад. Струваше му се, че колкото по-късно се обвърже, толкова повече ще продължи хубавата си възраст. В онези леконравни времена мъжете не бързаха с женитбата; косите им започваха да сивеят, а те си оставаха контета; прибягваха до помощта на перуките, а по-сетне — на пудрата. На петдесет и пет години лорд Чарлс Джерард, барон Джерард от Бромлейските Джерардовци, занимаваше дял Лондон със своите приключения. Красивата и млада херцогиня Бъкингам, графиня Ковънтри, правеше какви ли не лудости от любов към шестдесет и седем годишния красавец Томас Беласайз, виконт Фалкъмбърг. Цитираха се прочутите стихове на седемдесетгодишния Корней, посветени на една двадесетгодишна жена: „Маркизо, ако моето лице…“ Жените също имаха успехи в есента на живота си — за това свидетелствуват Нинон и Марион[1]. Такива бяха образците.
Джоузиан и Дейвид флиртуваха по особен начин. Не се обичаха, но си допадаха. Достатъчно им бе да се виждат. Защо да бързат да прекратяват това положение? Тогавашните романи насърчаваха влюбените и годениците към този род стаж, който се смяташе за много изящен. Освен това Джоузиан знаеше, че е незаконородена, чувствуваше се принцеса и гледаше отвисоко на всякакъв вид спогодби. Лорд Дейвид й се харесваше. Лорд Дейвид беше красив, но това беше само допълнение. Тя го намираше изящен.
Изяществото е най-главното. Изящният и блестящ Калибан оставя назад бедния Ариел[2]. Лорд Дейвид беше и красив — толкова по-добре. Има опасност красивите да бъдат безлични; той не беше безличен. Занимаваше се с бокс, правеше облози и дългове. Джоузиан се гордееше с конете и кучетата му, със загубите му на комар, с любовниците му. От своя страна лорд Дейвид беше очарован от херцогиня Джоузиан — безупречна девойка, но без предразсъдъци, горда, недостъпна и смела. Пишеше за нея сонети, които Джоузиан понякога четеше. В тези сонети той твърдеше, че да притежава Джоузиан, за него ще бъде като да се изкачи до звездите. Което не му пречеше постоянно да отлага това изкачване за следващата година. Той се намираше в преддверието на сърцето на Джоузиан и това беше достатъчно и за двамата. В кралския двор се възхищаваха от съвършената изтънченост на техните отношения. Лейди Джоузиан казваше:
— Досадно е, че съм принудена да се омъжа за лорд Дейвид, аз само бих искала да съм влюбена в него!
Джоузиан беше олицетворение на плътта. Тя имаше съвършено тяло. Беше много висока, прекалено висока. Русите й коси имаха пурпурен оттенък. Беше пълна, свежа, румена, необикновено смела и духовита. Имаше много изразителни очи. Нямаше любовник; нито пък свенливост. Беше се затворила в гордостта си. Не искаше и да знае за мъжете. Само някой бог можеше да бъде достоен за нея; или някое чудовище. Ако добродетелта се състои в недостъпност, Джоузиан притежаваше цялата възможна добродетел — без никаква невинност. Нямаше похождения — от надменност; но не би се сърдила, ако й се припишеха, стига само да бъдеха странни и достойни за нейната особа. Малко държеше на репутацията си и много на славата си. Да изглежда лесна, а да е недостъпна — това се казва изкуство! Джоузиан съзнаваше своето величие и своето обаяние. Хубостта й не беше обикновена — тя не очароваше, а грабваше. Джоузиан стъпваше по сърца. Беше напълно земна. Ако й кажеха, че в гърдите й бие сърце, тя би останала толкова изненадана, колкото ако й кажеха, че има криле на гърба си. Водеше разговори за Лок. Беше образована. Подозираха, че знае арабски.
Да бъдеш плът и да бъдеш жена, са две различни неща. Джоузиан бе лишена от типично женствени слабости, като например съжалението, което толкова лесно се превръща в любов. Не че беше безчувствена. Древното сравнение на плътта с мрамора е напълно погрешно. Красотата на плътта се състои именно в това, че не е мрамор; че тупти, че трепти, че се изчервява, че кърви; че е твърда, без да е корава; че е бяла, без да е студена; че изпитва наслада и болка; че е жива, докато мраморът е мъртъв. Когато е необикновено красива, плътта почти има право да се разголва; тя така заслепява, че сякаш е покрита с було. Онзи, който би видял Джоузиан гола, би възприел формите й само като през някакво сияние. Тя на драго сърце би се показала гола пред някой сатир или евнух. Имаше самоувереността на богиня. Би й било забавно да превърне голотата си в мъчение, да си поиграе с някой Тантал. Кралят я бе направил херцогиня, а Юпитер — нереида. И странният й блясък се дължеше на тази двойна светлина. Пред нея човек се чувствуваше като езичник и лакей. Тя бе рожба на страстта и на океана. Сякаш излизаше от пяната. Съдбата поначало й бе отредила да плува по течението, но във великолепието на кралската среда. Тя съчетаваше в себе си свойствата на вълната, на случайността, на аристократизма и на бурята. Беше образована и учена. Никога страст не бе я докосвала, а тя бе изучила всички страсти. Осъществяването им я отвращаваше и привличаше. Би забила нож в гърдите си само след падението — като Лукреция. Тази девственица криеше във въображението си всички видове разврат. В тази Диана се таеше Астарта[3]. Горда с високото си потекло, тя се държеше предизвикателно и недостъпно. Но можеше да й се стори забавно сама да си уреди някакво падение. Живееше сред слава, оградена с ореол, но не би имала нищо против да слезе от своя пиедестал и може би дори би го сторила с любопитство. Беше малко тежка за облака, върху който се носеше. Грехът привлича. Безогледността на принцовете им позволява да си правят опити и една херцогиня може да се забавлява с онова, което за обикновената жена би означавало позор. По всичко — по рождение, красота, ирония, просветеност — Джоузиан бе почти кралица. Тя бе изпитала моментно влечение по Луи дьо Бюфлер, който можеше да счупи подкова в шепата си. Съжаляваше, че Херкулес е мъртъв. Живееше в някакво очакване на сладострастна и възвишена любов.
В морално отношение Джоузиан напомняше стиха от „Посланието до Пизон и двамата му синове“[4]: Desinit in piscem[5].
Красиво женско тяло завършва като хидра.
Имаше благородна осанка, великолепна гръд, която равномерно се повдигаше от туптенето на царственото и сърце, жив и ясен поглед, чисто и надменно лице. Но може би в дълбочината на тези бистри води за миг да се съзираше някакво свръхестествено продължение — гъвкава и безобразна опашка на змеица. Горда добродетел, завършваща с порок в дъното на бляновете.
2
При това беше и превзета.
Такава беше модата.
Да си припомним Елизабет[6].
Елизабет е тип, който в Англия владя три века — шестнадесети, седемнадесети и осемнадесети. Елизабет е вещо повече от англичанка. Тя е англиканка. Оттук произлиза и дълбокото уважение на епископската църква към тази кралица, уважение, споделено и от католическата църква, която го примесваше с отлъчване. В устата на папа Сикст V, когато анатемосваше Елизабет, проклятието напомняше мадригал. „Un gran cervello di principessa“[7] — каза той. Мери Стюарт[8], по-малко заета с църковните, отколкото с женските въпроси, недотам уважаваше сестра си Елизабет и й пишеше като кралица на кралица и като кокетка на лицемерно добродетелна жена: „Вашето странене от брака се дължи на това, че вие не желаете да загубите свободата да имате любовници.“ Мери Стюарт си играеше с ветрилото, Елизабет — с брадвата. Неравни оръжия. Впрочем двете си съперничеха в областта на литературата. Мери Стюарт пишеше френски стихове, Елизабет превеждаше Хораций. Грозната Елизабет се смяташе за красива, обичаше четиристишията и акростиховете, изискваше ключовете на градовете да й се поднасят от купидони, кипреше се по италиански и въртеше очи по испански, имаше в гардероба си три хиляди рокли и тоалети, в това число и много костюми на Минерва и на Амфитрита, ценеше ирландците заради широките им рамене, носеше фусти, обшити със сърма и златни пулчета, обожаваше розите, псуваше, кълнеше, тропаше с крака, налагаше с юмруци придворните си дами, пращаше Дъдли по дяволите, биеше канцлера Бърли (а той, старото говедо, плачеше), плюеше Матю, дърпаше Хатън за яката, удряше плесници на Есекс, показваше бедрата си на Басомпиер[9] и беше девственица.
Тя направи за Басомпиер същото, което Савската царица бе направила за Соломон. Следователно бе в реда на нещата, щом Светото писание бе създало прецедент. Всичко библейско може да бъде и английско. Библейският прецедент стига дори дотам, че прави дете, което се нарича Авнеахем или Мелилехет, тоест „син на мъдреца“.
Защо не и такива нрави? Цинизмът не е по-лош от лицемерието.
Днес Англия, която има свой Лойола в лицето на Уезли[10], донякъде се стеснява от това минало. Неприятно й е, но се гордее с него.
При тези нрави съществуваше и вкус към отвратителното, особено у жените, и по-специално у красивите жени. Какъв смисъл да е красива, щом няма джудже? За какво й е да е кралица, ако някой урод не й говори на „ти“? Мери Стюарт проявявала благосклонност към гърбавия Рицио[11]. Мария-Тереса, кралица на Испания, е била „малко интимна“ с един мавър. Оттам и „черната абатка“. В алковите на „големия век“ гърбицата е била на почит. Пример за това е маршал Люксембургски.
А преди него — Конде, „това толкова красиво мъжле“.
Но и самите красавици можели спокойно да имат физически недостатъци. То било в реда на нещата. Ан Болейн[12] имала една гърда по-голяма от другата, шест пръста на едната ръка и един щръкнал зъб. Лавалиер[13] била кривокрака. Въпреки това Хенри VIII бил безумно влюбен в нея, а Луи XIV просто я обожавал.
В морално отношение се срещали същите странности. Почти нямало жена от висшите слоеве, която да не представлявала патологичен случай. У тия Агнеси се таели Мелюзини. Денем били жени, нощем вампири. Ходели на лобните места да целуват забучените на железни колове прясно отрязани глави. Маргьорит дьо Валоа[14], предшественица на превзетите дами, носела на кръста си кутии, зашити под полите й и заключени о кофари, в които държали сърцата на мъртвите си любовници. Под такава пола се е крил Анри IV.
През осемнадесети век херцогиня Дьо Бери[15], дъщеря на регента, е съчетала чертите на всички тези жени в един безсрамен и царствен тип.
Наред с това хубавиците знаели латински. От шестнадесети век това станало един от женските чарове. Джейн Грей стигнала в изискаността си дотам, че изучила староеврейски.
Херцогиня Джоузиан се увличаше по латинския. Освен това още една черта на доброто й възпитание — тя беше католичка. Тайно, разбира се, и по-скоро като чичо си Чарлс II, отколкото като баща си Джеймс II. Заради своя католицизъм Джеймс бе загубил кралския си трон, а Джоузиан не желаеше да рискува перията си. Ето защо тя беше католичка между своите изтънчени близки, но външно си беше протестантка. За простосмъртните.
Такова отношение към религията е приятно; човек се радва на всички облаги, свързани с официалната епископска църква, а по-сетне умира, както Гроциус, в лоното на католицизма и се ползува от славата, че отец Пето му е отслужил литургия.
Макар и пълна и цъфтяща от здраве, Джоузиан беше, нека повторим това, съвършено превзета дама.
Понякога навикът й да провлича унесено и сладостно края на изреченията напомняше меките движения на пристъпваща в джунгла тигрица.
Ползата от превзетостта е, че тя ни отделя от човешкия род. Не му правим честта да бъдем част от него.
Преди всичко трябва човешкият род да се държи на разстояние — това е най-важното.
А по липса на Олимп можем да се задоволим и с Отел Рамбуйе[16].
Юнона се превръща в Араминта. Непризнатата божественост създава маниерниченето. По липса на гръмотевици добра работа върши и наглостта. Храмът се свежда до будоар. Щом не могат да бъдат богини, тези дами стават идоли.
Освен това в превзетостта има нещо педантично, което се нрави на жените.
Кокетната и педантът са съседи. Свързва ги надутостта.
Изтънчеността се поражда от чувствеността. Лакомият се прави на деликатен. Гримасата на отвращение подобава на алчния.
Освен това слабата женска страна се чувствува защитена сред цялата тази галантна каузистика, която у превзетите жени замества скрупулите. Тя е нещо като ров пред обсадена крепост. Всяка превзета жена се прави на отвратена. Това предпазва.
Ще се съгласи, но междувременно презира. И очаква. Дълбоката същност на Джоузиан беше тревожна. Тя до такава степен се чувствуваше склонна към безсрамие, че се държеше като светица. Отпорът, който даваме от гордост на пороците си, води към обратните пороци. Прекаленото усилие, което Джоузиан полагаше, за да бъде девствена, я правеше лицемерно добродетелна. Прекаленото предпазване издава тайно желание за атака. Недостъпният не е строг.
Тя нахално се затваряше в изключителното си положение и произход, а същевременно, както казахме, навярно обмисляше някакъв внезапен изблик.
Беше в зората на осемнадесети век. Англия копираше Франция от времето на регентството. Уолпл[17] и Дюбоа[18] са сродни. Марлборо[19] се биеше против бившия крал Джеймс II, комуто, казваха, бил продал сестра си Чърчил. Болингбрук[20] беше във възход, а Ришельо изгряваше. Известно смесване на обществените слоеве създаваше добра почва за леконравие; пороците приравняваха хората. По-късно същата роля изиграха идеите. Развратът — тази аристократическа прелюдия — постави началото на нещо, което трябваше да бъде завършено от революцията. Не беше далеч времето, когато Желиот седеше публично посред бял ден върху леглото на маркиза Д’Епине. Вярно е, че вековете отекват един в друг — шестнадесети век бе видял нощната шапчица на Смитън върху възглавницата на Ан Болейн.
Ако е истина, че жена означава прегрешение, както твърди не знам кой вселенски събор, никога жената не е била повече жена, отколкото през онези времена. Никога, прикривайки крехкостта си със своя чар и слабостта си със своето всемогъщество, тя не е изисквала по-властно да бъде оправдана. Да направи забранения плод позволен — това е падението на Ева. Но да направи позволения плод забранен — това е нейното тържество. Краят. През осемнадесети век жената се заключва от мъжа си, а се затваря в рая със сатаната. Адам остава отвън.
3
Всички инстинкти на Джоузиан я тласкаха по-скоро да се отдаде като любовница, отколкото като съпруга. Да се отдаде като любовница — в това за нея имаше нещо литературно, напомняше Меналк и Амарилис и беше едва ли не проява на ученост.
Като се изключи привлекателността на грозотата заради самата грозота, госпожица Дьо Скюдери не е имала друга причина да се отдаде на Пелисон[21].
Всевластна девица и покорна жена — такива са били старите английски обичаи. Джоузиан, доколкото можеше, отдалечаваше часа на своето покоряване. Това, че в края на краищата тя трябваше да се омъжи за лорд Дейвид, понеже кралската приумица го изискваше, беше, разбира се, една необходимост. Но колко жалко! Джоузиан приемаше и отблъскваше лорд Дейвид. Между тях съществуваше мълчаливо споразумение да не сключват брак и да не скъсват. Те протакаха. Тоя начин да се обичат двама души, правейки една крачка напред и две назад, е отразен в танците от онази епоха — в менуета и гавота. В съпружеството хората просто не виреят; то прави да повехнат панделките по дрехите, състарява. Бракът е убийствено ясно разрешение. Да се отдаде жена посредством нотариус — каква безвкусица! Грубостта на брака създава окончателни положения, унищожава волята, убива избора, има свой синтаксис като граматиката, заменя вдъхновението с правопис, превръща любовта в диктовка, лишава живота от тайнственост, разбулва периодическите и неизбежни функции, сваля от облаците образа на жената по риза, дава унизителни права на този, който ги изпълнява, както и на този, който ги понася, накланя везните на една страна и по този начин разстройва очарователното равновесие между силния и могъщия пол, между силата и красотата и превръща мъжа в господар, а жената — в прислужница, докато извън брака те са роб и кралица. Да се превърне леглото в такава проза, че да стане прилично — нима можем да си представим по-грубо нещо? Нима не е глупаво да се отнеме на любовта целият й вкус на прегрешение?
Лорд Дейвид узряваше. Четиридесет години — времето вече не чака. Но той не си даваше сметка за това. Вярно е, че все още изглеждаше на тридесет. Намираше по-забавно да желае Джоузиан, отколкото да я притежава. Притежаваше други; той имаше много жени. Джоузиан от своя страна имаше своите блянове.
А бляновете бяха по-лоши.
Херцогиня Джоузиан имаше една особеност, която впрочем се среща по-често, отколкото хората мислят — едното й око беше синьо, а другото черно. Те изразяваха любов и омраза, щастие и нещастие. Денят и нощта се смесваха в нейния поглед.
Стремежът й беше да покаже, че е способна на невъзможното.
Един ден тя бе казала на Суифт:
— Вие си въобразявате, че вашето презрение съществува.
Това „вие“ обхващаше целия човешки род:
Тя беше привърженица на папата, но повърхностно. Католицизмът й не надхвърляше границите на благоприличието. Днес той би съответствувал на пюзеизма[22]. Носеше тежки рокли от кадифе, сатен или моаре, извезани със злато и сребро; полите й имаха до петнадесет-шестнадесет лакътя широчина; на кръста бяха целите извезани с фльонги от бисери, редуващи се с фльонги от скъпоценни камъни. Прекаляваше с обшивките. Понякога носеше сукнена дреха, покрита с галони, като бакалавър. Яздеше на мъжко седло, въпреки че в Англия женските седла бяха въведени още от четиринадесети век от Ан, жената на Ричард II. Миеше лицето, ръцете, раменете и гърдите си с разтопен в белтък небетшекер по кастилски обичай. Когато й кажеха нещо остроумно, тя отвръщаше със странно дълбок и нежен смях.
Впрочем у нея нямаше никаква злоба. Беше по-скоро добра.