Виктор Юго
Човекът, който се смее (56) (Том 4)

XI
Гуинплейн е за справедливостта, Урсус е за истината

Философът е донякъде шпионин. Свикнал да следи чуждите мечтания, Урсус изучаваше ученика си. Нашите вътрешни монолози оставят върху лицата ни отражение, което за физиономиста е съвършено ясно. Ето защо онова, което ставаше у Гуинплейн, не убягваше от окото на Урсус. Един ден, когато Гуинплейн бе потънал в размисъл, Урсус го дръпна за елека и му викна:

— Ти май се занимаваш с наблюдения, глупако с глупак! Пази се, това не е твоя работа. Работата ти е една — да обичаш Деа. Ти имаш двоен късмет: първо — че тълпата гледа мутрата ти, второ — че Деа не я вижда. Нямаш право на толкова щастие. Никоя жена, която види устата ти, не би се съгласила да я целунеш. А тая уста, която създава щастието ти, и това лице, което ти дава богатството, не са твои. Ти не си бил роден с такова лице. Взел си го от дъното на пъкъла. Откраднал си маската на дявола. Ти си отвратителен, задоволи се с тоя дюбеш. В нашия свят, който си е много добре уреден, има щастливци по право и щастливци по късмет. На тебе ти се е паднал късметът. Живееш в подземие, където е затворена и една звезда. Клетата звезда е твоя. Не се опитвай да излезеш от подземието и си вази звездата, паяко! В паяжината си имат скъпоценния камък на Венера. Благоволи да не придиряш повече. Гледам, че нещо си се замислил, а това е глупаво. Слушай, ще ти кажа на езика на истинската поезия: нека Деа яде повечко говежди пържоли и овнешки котлети и след шест месеца ще се налее като туркиня, ожени се за нея, без много да му мислиш, и й направи едно, две, три деца, цяла сюрия, ако щеш. Ето кое аз наричам да си философ. С такава философия човек е щастлив, а това съвсем не е глупаво. Да имаш дечурлига, ето ти истинска мечта! Народи си сополанчета, чисти ги, секни ги, приспивай ги, цапай ги и ги мий, я всичко това да пъпли около тебе; ако се смеят — добре; ако реват — още по-добре. Който крещи, значи е жив. Гледай ги как сучат на шест месеца, как пълзят на годинка, как ходят — на две, как избуяват на петнадесет и любят на двадесет. Който има тази радост, все едно, че има всичко. Аз изпуснах това и станах говедо. Добрият бог, който съчинява хубави поеми и е първият литератор, е диктувал на своя помощник Мойсей: „Множете се!“ Така е в Писанието. Множи се, животно! А пък светът си е какъвто си е. И без тебе си върви зле! Не бери грижа за него! Не се занимавай с другите. Остави хоризонтите на мира! Актьорът е създаден, за да бъде гледан, не да гледа. Знаеш ли какво има навън? Щастливци по право. А ти, пак ти казвам, си щастливец по късмет. Ти си крадец на щастие, на което собственици са те. По закон. А ти си натрапник в незаконно съжителство с щастливата съдба. Какво повече искаш от това, което имаш? Шибълет да ми е на помощ, но това момче е цял дръвник! Та да се множиш чрез Деа, е доста приятно! Такъв късмет прилича на мошеничество. На този свят щастливците по небесна привилегия не са особено доволни, когато хора, стоящи по-ниско от тях, си позволяват да бъдат тъй радостни. Ако те попитат: „С какво право си щастлив?“ — ти не би могъл да им отговориш. Ти нямаш разрешително, а те имат. Юпитер, аллах, Вишну, Саваот, все едно кои им е дал виза за щастие. Бой се от тях! Не се меси в техните работи, за да не се месят и те в твоите. Знаеш ли, клетнико, какво е щастливец по право? Това е страшно същество, това е лордът. Ах! Лордът! Преди да се появи на света, той положително е правил кой знае какви сплетни с дявола, за да влезе в живота тъкмо през тази врата! Колко ли труд му е струвало да се роди! Това е единственото усилие, което е направил, но — справедливи небеса! — то никак не е малко! Лесно ли е да накараш съдбата, тази сляпа тъпачка, да те направи още от люлката господар на хората, да подкупиш тази касиерка, та да ти даде най-доброто място в театъра? Прочети написаното в каручката, която съм пенсионирал, прочети го, то е съкратено издание на цялата ми мъдрост, и ще видиш какво значи лорд. Лордът е човек, който има всичко и който е всичко. Лордът е човек, който надхвърля човешката си природа; лордът е човек, който на младини има правата на старец, а на старини има успехите на младеж. Макар и порочен, той се ползува с уважението на порядъчните хора; макар и страхливец, командува храбреци, макар и безделник, използува плодовете на труда, макар и невежа, има диплома от Кеймбридж и Оксфорд, макар и глупак, предизвиква възторга на поетите, макар и грозен, жените му се усмихват. Той е Терсит с шлема на Ахил, заек в кожа на лъв. Не разбирай зле думите ми. Аз не казвам, че лордът е непременно невежа, страхливец, грозен, глупав и стар. Казвам само, че той може да бъде всичко това, без то да му пречи. Напротив. Лордовете са властелини. Кралят на Англия е само един лорд, благородник пръв сред благородниците — нищо повече, а то не е малко. Навремето кралете са се наричали лордове: лордът на Дания, лордът на Ирландия, лордът на Островите. Лордът на Норвегия е започнал да се нарича крал едва преди триста години. Свети Телесфор нарича Лусиъс, най-стария крал на Англия, „милорд Лусиъс“. Лордовете са перове, което значи равни. На кого? На краля. Аз не правя грешката да смесвам лордовете с парламента, Народното събрание, което саксонците, преди да бъдат завоювани, са наричали „витенагемот“, след което нормандците са го нарекли „парлиаментум“. Постепенно народът е бил изхвърлен от него. В кралските укази за свикване на общините навремето е пишело ad consilium impendendum^[1], днес пише ad consentiendum^[2]. Общините имат право да се съгласяват. Свободата им се състои в това да казват „да“. Перовете могат да казват „не“. И доказателството е, че те са казвали „не“. Перовете могат да отрежат главата на краля, не и народът. С обезглавяването на Чарлс I бяха погазени не правата на краля, а на перовете, и Кромуел напълно справедливо бе поруган посмъртно. Лордовете държат властта. Защо? Защото държат богатството. Кой е прелиствал „Doomsday Book“^[3] — „Книгата на Страшния съд“? Тя е доказателство, че лордовете владеят Англия, тя е опис на имотното състояние на английските поданици, направен по времето на Уилям Завоевателя, и я пази хранителят на държавната хазна. За препис от нея се плаща по четири петака на ред. Струва си. Знаеш ли, че аз съм бил домашен лекар на един лорд, който се наричаше Мармадюк и имаше деветстотин хиляди френски франка рента годишно? С него ли ще се мериш ти, глупако с глупак? Знаеш ли, че само със зайците, отглеждани в специалните ливади на граф Линдзи, може да се изхрани всичкият измет от Петте пристанища? Но я се опитай да припариш! Няма прошка — бракониерите се бесят. Сам видях как окачиха на бесилото един баща на шест деца заради две дълги космати уши, които се подаваха от ловджийската му чанта. Такива са благородниците. Заекът на лорда е повече от божия човек. Господарите съществуват, чуваш ли, вагабонтино, и ние сме длъжни да приемаме този факт. Пък и да не го приемаме, на тях какво им става? Къде се е чуло и видяло народ да протестира! Сам Плавт не би могъл да измисли такава смешка. Ти представяш ли си някой философ да почне да съветва жалката паплач да протестира за това, че лордовете се разполагат нашироко и й тежат? Все едно да караш гъсеница да кори слон, задето си е сложил крака отгоре й. Веднъж видях как един хипопотам настъпи една къртичина — смаза всичко живо. Не беше виновен — огромният добродушен мастодонт дори не знаеше, че съществуват къртици. Слушай, драги, къртици, мачкани с крака, това е то човешкият род. Закономерно явление. А мислиш ли, че и самата къртица никого не мачка? Тя е мастодонт за червейчето, то пък е мастодонт за едноклетъчните. Но няма какво да задълбаваме. Така е, момчето ми, каляските съществуват. Вътре седи лордът, народът е под колелата, а умният се отдръпва. Отстрани се и ти и я пусни да мине. Мене да питаш — аз обичам лордовете. Но ги отбягвам. Живял съм у един. Това ми е достатъчно за обогатяване на спомените ми. Като сега виждам замъка му — сияние сред облак. Моите впечатления са обърнати към миналото. Няма нищо по-възхитително от величествения Мармадюк Лодж с неговата прекрасна съразмерност, богати доходи, украшения и допълнителни сгради. Впрочем къщите и дворците на лордовете са сбор от всичко най-богато и великолепно, което съществува в това цветущо кралство. Обичам нашите аристократи. Благодаря им, че са богати, могъщи и процъфтяващи. Аз, който съм обвит в мрак, гледам с интерес и удоволствие късчето небесен лазур, наречено лорд. В Мармадюк Лодж се влизаше през един извънредно обширен двор, който образуваше правоъгълник, разделен на осем квадрата, оградени с балюстради, между които минаваха широки алеи; по средата имаше великолепен шестоъгълен водоскок с два басейна, покрит с изящен като дантела купол, поддържан от шест колони. Там се запознах с един учен французин, господин абат Дю Кро от доминиканския манастир на улица Сен Жак. В Мармадюк Лодж се намираше половината библиотека на Ерпениус^[4]. Другата половина е в богословския факултет на Кеймбридж. Докато бях там, четях разни книги, седнал под богато украсената порта. Обикновено незначителен брой любознателни пътешественици виждат тези неща. Знаеш ли ти, смешно момче, че негово сиятелство Уилям Норт, който е лорд Грей Ростън, и в Камарата седи четиринадесети поред на скамейката на бароните, има в собствената си планина повече високостеблени дървета, отколкото ти имаш косми на отвратителната си тиква? Знаеш ли, че лорд Норис Райкот, който е и граф Абингдън, има една четвъртита кула, висока двеста стъпки, с девиз „Virtus ariete fortior“, което на пръв поглед означава „Добродетелта е по-силна от овен“, но всъщност значи, глупако, „Храбростта е по-силна от стенобитна машина“. Да, аз почитам, приемам, уважавам нашите властелини и се прекланям пред тях. Кой друг, ако не лордовете, заедно с негово кралско величество, се трудят за спечелването и запазването на придобивките на нацията? Тяхната дълбока мъдрост блясва при затруднителни обстоятелства. Как тогава те да нямат навсякъде първенство? Имат го. Ония, които в Германия се наричат князе, а в Испания грандове, в Англия и Франция се наричат перове. Понеже с право се е смятало, че животът на земята е доста тежък, бог разбрал къде е болката и пожелал да докаже, че може да направи и щастливи хората създал лордовете, за да задоволи философите. С това си творение той поправя другото и излиза от затруднение. Прилично измъкване от неудобно положение. Първенците са си на първо място. Когато говори за себе си, перът казва „nos“^[5]. Перът е множествено число. Кралят нарича перовете consanguinei nostri^[6]. Перовете са създали сума мъдри закони, между другото и закона, който осъжда на смърт човек, ако отсече тригодишна топола. Те стоят толкова над останалите хора, че имат свой собствен език. В хералдиката черният цвят, който се нарича „пясък“ върху герба на обикновения благородник, се обозначава с думата „сатурн“ върху герба на принц и с думата „диамант“ върху герба на пер. Диамантен прах, звездна нощ — ето какво е черното за щастливците. И между самите благородници съществуват тънки различия. Един барон не може да се мие заедно с виконт, без да му иска разрешение. Това са прекрасни неща, които опазват нациите. Колко хубаво е за един народ да има двадесет и пет херцози, пет маркизи и седемдесет и шест графове, девет виконти и шестдесет и един барони или общо сто седемдесет и шест перове, от които едни са „светлости“, други — „сиятелства“! Голяма работа, ако тук-там срещнеш и някоя дрипа! Не може всичко да е от злато. Дрипата си е дрипа, но нали има и пурпур? Едно — за друго. От нищо нещо не става. Вярно, има сиромаси. Че какво от това? Те заплащат за щастието на богатите. Та, дявол да го вземе, нашите лордове са нашата слава! Само ловджийските кучета на Чарлс Мохън, барон Мохън, струват колкото болницата за прокажени и Мургейт и колкото детската болница на името Христово, основана в 1553 година от Едуард VI. Томас Осбърн, херцог Лийдс, харчи годишно само за ливреи по пет хиляди златни гвинеи. Всеки испански гранд има по един опекун, назначаван от краля, за да го предпазва от разорение. Това е направо подлост! Нашите английски лордове са екстравагантни и щедри. Аз уважавам това им качество. Да не злословим като завистниците! Благодарен съм за всяка прекрасна гледка, край която минавам. Блясъкът не е мой, но отражението му пада върху мене. Ще кажеш, че пада върху язвата ми. Върви по дяволите! Аз съм Йов, щастлив, че може да съзерцава Трималхиой. О, колко прекрасна е лъчезарната планета там горе! Не е малко да съзерцаваш лунния блясък. Да се премахнат лордовете! Дори и Орест не би се осмелил да поддържа такова мнение, колкото и да е бил безразсъден. Да кажеш, че лордовете са вредни или безполезни, е все едно да кажеш, че трябва да се разклатят устоите на държавите и че хората не са създадени, за да живеят като стада — да пасат трева и да ги хапят кучетата. Овцата яде трева, овчарят дои овцата. Какво по-справедливо от това? Всеки си намира майстора. Мене ми е все едно — аз съм философ и държа за живота колкото муха. Животът е временно убежище. Само като си помисля, че Хенри Боус Хауард, граф Бъркшир, има в конюшните си двадесет и четири празнични каляски, една от които е със сребърна, а другата със златна сбруя! Господи, много добре знам, че не всеки има по двадесет и четири празнични каляски, но какво да приказваме… Голяма работа, че една нощ си бил мръзнал! Да не си само ти? И други мръзнат и гладуват. Знаеш ли, че ако не беше този студ, Деа нямаше да бъде сляпа, а ако Деа не беше сляпа, нямаше да те обича! Мисли, простако! Освен това, ако всички хора по земята започнат да се оплакват, хубава врява ще се вдигне. Мълчание — това е правилото. Аз съм убеден, че господ нарежда на осъдените на вечни мъки да мълчат, иначе той ще трябва непрекъснато да слуша викове и все едно, че ще е в ада. За щастието на Олимп е заплатено с мълчанието на Коцит^[7]. Така че, мълчи, народе. Аз правя нещо още по-добро — одобрявам и се възхищавам. Преди малко ти изброих лордовете, но към тях трябва да се прибавят още двама архиепископи и двадесет и четирима епископи! Наистина изпадам в умиление, като си помисля за всички тези хора. Помня, че гледах у събирача на десятъка за преподобния декан на Рафо, който декан се числи и към аристокрацията, и към църквата, един грамаден купен най-хубаво жито, събрано от селяните в околността, което деканът не си бе дал труд да отглежда. Така му оставаше време да се моли на бога. Знаеш ли, че лорд Мармадюк, моят господар, беше лорд-ковчежник за цяла Ирландия и главен интендант на кралското владение Неърсбъро в графство Йорк? Знаеш ли, че лордът главен шамбелан, която длъжност се предава по наследство в семейството на херцозите Анкастър, облича краля в деня на коронясването и за труда си получава седемдесет и пет аршина кърмъзено кадифе, а освен това и леглото, на което е спал кралят, и че пазителят на черния жезъл е негов представител? Аз много бих искал да видя какво ще противопоставиш на факта, че първият по време виконт на Англия е лорд Робърт Брент, получил титлата си от Хенри V. Всяка титла на лорд показва право на владение върху някоя земя, с изключение на титлата на графовете Ривърс, които се наричат със своето фамилно име. Колко прекрасно е правото на лордовете да налагат данъци на останалите хора и да събират, както например в настоящия момент, по четири шилинга на лира стерлинга доход, което ще продължи още една година, и всичките тези чудесни налози върху дестилираните спиртни напитки, върху виното и бирата, върху броя и вместимостта на бъчвите, върху ябълковото вино и крушовата ракия, върху сладките вина, върху слада и ечемичния булгур, върху каменните въглища и стотици други неща! Да се преклоним пред съществуващото! Самото духовенство е зависимо от лордовете. Епископът на Ман е подвластен на граф Дерби. Лордовете си имат собствени кръвожадни зверове, които изобразяват на гербовете си. И понеже не им стигат сътворените от бога, измислят си нови. Те са създали хералдическия глиган, който стои толкова над обикновения глиган, колкото глиганът стои над свинята и велможата над свещеника. Те са създали грифона, който е орел спрямо лъвовете и лъв спрямо орлите и плаши лъвовете с крилата си, а орлите с гривата си. Те имат змейове, еднорози, саламандри, тараски, дракони, крилати коне. Всичко това за нас е ужас, а за тях украшение и накит. Те имат цял зверилник, наричан герб, в който реват незнайни чудовища. Никои дебри не крият по-странни изненади от тяхната гордост. Суетата им е пълна с призраци, въоръжени с шлемове, с ризници, с шпори, с имперския жезъл, които се разхождат из нея като сред тържествен мрак и говорят с дълбок глас: „Ние сме прадедите!“ Бръмбарите гризат корените, рицарските доспехи подяждат народа. Защо не? Да не вземем да променяме законите я? Благородниците са част от реда. Знаеш ли, че в Шотландия има един херцог, който може да препуска тридесет левги, без да излезе от имението си? Знаеш ли, че лорд-архиепископът на Кентърбъри има един милион френски франка доход? Знаеш ли, че негово величество получава годишно седемстотин хиляди лири стерлинги от цивилната листа, без да се броят замъците, горите, именията, феодалните владения, васалните имоти, алодите, църковните доходи, десятъците и натуралните данъци, конфискациите и глобите, които надминават един милион лири стерлинги? Който не е доволен, значи е много придирчив.

— Да — промълви замислено Гуинплейн, — адът на бедните създава рая на богатите.