Виктор Юго
Човекът, който се смее (41) (Том 4)

VIII
Inferi^[1]

В двора човек може да си извоюва място по два начина: в облаците — и става величие, в калта — и става могъщ.

В първия случай се числи към Олимп. Във втория — към гардеробната.

Онзи, който е на Олимп, има на разположение само мълнията; който е в гардеробната — има полицията.

Гардеробната крие всички инструменти на властта, но тя е предателско място и понякога в нея хитрецът може да намери и наказанието си. Както Хелиогабал^[2]. И тогава гардеробната се нарича отходно място.

Но обикновено тя не е толкова трагична. В гардеробната Алберони се любува на Вандом^[3]. Тя често е мястото, където кралските особи дават аудиенции. Тя изпълнява ролята на тронна зала. В нея Луи XIV приема Бургундската херцогиня, а Филип V се среща с кралицата. В гардеробната идва и свещеникът — понякога тя е клон на изповедалнята.

Така в дворовете има кариери, които се изграждат безшумно. И те не са най-незначителните.

Ако искате да бъдете велик при Луи XIV, бъдете Пиер Роански, маршал на Франция; ако искате обаче да бъдете влиятелен, бъдете Оливие льо Ден, бръснар. Ако желаете да бъдете знатен при Мария Медичи, бъдете канцлерът Сийри, ако желаете обаче да имате власт, бъдете камериерката Анон. Ако държите да бъдете известен при Луи XV, бъдете министър от Шоазьол, но ако искате да сте опасен, бъдете лакеят Льобел. Като се има предвид характерът на Луи XIV, Бонтан, който реди леглото му, е по-могъщ, отколкото Лувоа, който се разпорежда с армиите му, и от Тюрен, който завоюва победите му. Отнемете на Ришельо отец Жозеф, и от Ришельо почти нищо не ще остане. Ще му отнемете тайнствеността. Червеният кардинал е величествен, сивият кардинал е страшен. Каква сила притежава червеят! Всички Нарваесовци заедно с всички О’Донъловци свършват по-малко работа от една сестра Патрочино.

Необходимо условие обаче, за да придобие човек тази мощ, е да бъде нищожен. Ако желаете да я запазите, останете си незабележим. Бъдете нищожество. Змия в покой, навита на кълбо, представлява едновременно безкрайност и нула.

Една такава змийска щастлива съдба се бе паднала и на Баркилфедро.

Той бе допълзял там, където бе желал.

Пълзящите животни проникват навсякъде. Луи XIV имал дървеници в леглото си и йезуити в политиката си.

В това няма нищо несъвместимо.

На този свят всичко е като махало. Движението в чужда орбита е променливо. Единият полюс се стреми към другия. Франсоа I се нуждае от Трибуле; Луи XV се нуждае от Льобел^[4]. Съществува някакъв дълбок афинитет между твърде високото и твърде ниското.

Ръководи низостта. И това е естествено. Държи конците онзи, който е отдолу.

Няма по-изгодно положение.

Ставаш око на онзи, който те слуша.

Окото на властта.

Разпореждаш се с ухото на краля.

Да имаш на разположение ухото на краля, значи по своя воля да можеш да вдигаш и слагаш резето на кралската съвест и да вкарваш там каквото си искаш.

Умът на краля става твой шкаф. А ако си вехтошар става твоята торба. Ушите на кралете не им принадлежат. Поради това, общо взето, тези нещастници не са и дотам отговорни. Който не владее собствената си мисъл, не владее и действията си. Кралят обикновено се подчинява.

Кому?

На нечия зла душа, която бръмчи на ухото му. Мрачна муха от бездната.

Това бръмчене командува. Царуването става диктовка.

Високият глас е владетелят. Ниският глас е истинският господар.

Онези, които в дадено царуване умеят да различат този шепот и да доловят какво именно той подсказва на краля, са истинските историци.