I
Където виждаме лицето на онзи, когото досега познавахме само по делата му
Природата щедро бе обсипала Гуинплейн с дарове. Беше му дала уста, която се отваряше до ушите, уши, които се прихлупваха до очите, безформен нос, създаден, за да се клатушкат отгоре му очила на палячо, и лице, което човек не можеше да гледа, без да се разсмее.
Както казахме, природата бе отрупала Гуинплейн с даровете си. Но дали беше природата?
Не й ли бе помогнал някой?
Очи като цепки, зеещ отвор за уста, чип израстък с две дупки на мястото на ноздрите, всичко това върху едно сплескано лице, и като резултат — смях. Природата положително не създава от само себе си такива завършени произведения.
Но дали смехът всякога означава радост?
Ако при среща с този палячо — понеже той беше палячо — човек оставеше да се разсее първото впечатление на веселост и се взреше по-внимателно в лицето му, той би разпознал следите на изкусна обработка. Подобно лице не е случайно, а нарочно създадено. Такова съвършенство не е естествено. Ние не можем да създадем хубостта си, но грозота — можем. От един хотентотски профил не ще направиш римски профил, но от един гръцки нос можеш да направиш нос на калмик. Достатъчно е да се смачка основата на носа и да се сплескат ноздрите. Средновековният простонароден латински ненапразно е създал глагола denasare[1]. Дали Гуинплейн като дете е бил дотолкова достоен за внимание, че някой се бе заел да промени лицето му? Защо не? Макар само за да го показва и да събира парса. По всичко личеше, че над това лице бяха работили изкусни преработвания на деца. Явно беше, че някаква остроумна, а вероятно и тайна наука, която е представлявала по отношение на хирургията това, което алхимията е била по отношение на химията, е обработила с умение това лице, и то положително в най-ранна възраст, и е създала преднамерено този именно образ. Ловка в рязането, упойките и превързването наука бе разцепила устата, раздалечила устните, оголила венците, разтегнала ушите, съединила хрущялите, разместила веждите и бузите, разширила мускула на скулите, заличила бе шевовете и белезите, обтегнала бе отново кожата над оперираните мускули и бе превърнала лицето в застинала гримаса на смеха. Така изпод ръцете на изкусния ваятел бе излязла тази маска — Гуинплейн.
Човек не се ражда такъв.
Във всеки случай Гуинплейн беше великолепно постижение. Гуинплейн беше дар на провидението за човешката тъга. На кое провидение? Нима съществува демонично провидение така, както съществува божествено провидение? Ние задаваме въпроса, без да го разрешаваме.
Гуинплейн беше циркаджия. Той играеше пред публика. И беше непостижим. Той изцеряваше ипохондриците само като се появеше. Хората в траур трябваше да го избягват от приличие, защото от пръв поглед неволно избухваха в смях. Един ден дойде палачът и Гуинплейн го разсмя. Щом видеха Гуинплейн, хората се хващаха за корема; щом заговореше, започваха да се търкалят по земята. Той беше като противоположен полюс на скръбта. Сплинът е едната крайност, Гуинплейн беше другата.
Затова и бързо бе успял, по панаири и площади, да си спечели слава на урод.
Гуинплейн разсмиваше със своя смях. Но сам той не се смееше. Смееше се лицето му, не и мисълта му. Невероятното му лице, създадено от случайността или от някакво странно изкуство, се смееше от само себе си, без участието на Гуинплейн. Изразът му не беше в зависимост от неговата същина. Той не можеше да снеме от челото, от бузите, от веждите, от устата си този замръзнал кикот, за който не беше отговорен — друг го бе изобразил веднъж завинаги върху лицето му. Беше някаква автоматична усмивка, толкова по-заразителна поради това, че бе скована. Никой не можеше да устои пред тази озъбена уста. Две сгърчвания на устните са заразителни — смехът и прозявката. Поради тайнствената операция, направена вероятно през детските години на Гуинплейн, всички черти на лицето му допринасяха за тази озъбена усмивка, целият му израз бе съсредоточен в нея, както спиците на колелото се събират в главината; всички вълнения, от какъвто и характер да бяха, увеличаваха този странен израз на радост или по-право го подчертаваха. Учудването, страданието, гневът, жалостта само можеха да подсилят неговата захилена гримаса; дори и да заплачеше, лицето му щеше да продължи да се смее. Каквото и да стореше, каквото и да поискаше, каквото и да помислеше Гуинплейн, щом се появеше и вдигнеше глава, публиката, ако имаше пред него публика, избухваше в неудържим смях.
Представете си весела глава на Медуза[2].
Всичко в съзнанието на хората отстъпваше пред това изненадващо лице и те се заливаха в смях.
Някога древното изкуство е украсявало фронтоните на гръцките театри със засмяна бронзова маска. Наричали я Комедия. Бронзовото изображение сякаш се смеело и разсмивало и зрителите, а всъщност било замислено. Пародия, граничеща с безумие, ирония, стигаща до мъдрост, се съсредоточавали и сливали в този образ; върху невъзмутимото чело били събрани всички грижи, разочарования, отвращения и скърби и изразявали като зловещ резултат веселост, едното ъгълче на устните било повдигнато за подигравка към човешкия род, а другото — за кощунство към боговете; хората съпоставяли с този образец на идеалния сарказъм частицата ирония, която всеки носи в себе си; а винаги различната тълпа, която се трупала пред този замръзнал смях, се захласвала пред гробовно застиналия кикот. Ако поставим мрачната мъртва маска на античната комедия на жив човек, може почти да се получи това, което беше Гуинплейн.
Той носеше на плещите си тази злокобна глава с лице, застинало в неумолим кикот. Какъв тежък товар за плещите на човек е вечният смях!
Вечен смях. Нека се разберем и обясним. Ако се вярва на манихейците, понякога и абсолютното се огъва, и сам бог проявява колебание. Да се разберем също и относно волята. Ние не допускаме, че тя може да бъде съвършено безсилна. Всеки живот прилича на писмо, чието съдържание се променя от послеписа. За Гуинплейн послеписът беше следният: с усилие на волята, като съсредоточеше цялото си внимание при условие никакво вълнение да не го разсее и да не отклони насочеността му, той можеше да успее временно да свали от лицето си вечната си озъбена усмивка, която в такъв случай се заместваше от някакво трагично було. Тогава хората преставаха да се смеят и потреперваха.
Но нека кажем, че Гуинплейн почти никога не правеше усилие, понеже то му струваше болезнена умора и непоносимо напрежение. Впрочем и най-малкото разсейване, и най-малкото вълнение бе достатъчно, за да се появи отново върху лицето му, неумолим като прилив, прогоненият за миг смях, и толкова по-силно, колкото по-силно бе вълнението, независимо от характера му.
Като се изключи тази възможност, Гуинплейн се смееше вечно.
Щом видеха Гуинплейн, хората започваха да се смеят. После извръщаха очи. Жените особено изпитваха ужас от него. Този човек беше страшен. Неволният кикот беше нещо като данък: плащаха го весело, но почти несъзнателно. А след това, щом смехът застинеше, за жените Гуинплейн ставаше непоносим, невъзможен за гледане.
Впрочем той беше висок, строен, гъвкав, без някакъв недъг, ако се изключи лицето му. Това беше още едно указание в полза на предположението, че Гуинплейн бе по-скоро творение на изкусността, отколкото дело на природата. При такова красиво тяло Гуинплейн вероятно бе имал някога и красиво лице. При раждането си той ще да е бил като всички деца. Бяха оставили тялото му непокътнато — само лицето беше преправено. Гуинплейн беше съзнателно преобразен.
Във всеки случай това беше най-правдоподобното обяснение.
Оставили му бяха зъбите. Зъбите са необходими за смеха. Те се запазват и на мъртвешкия череп.
Операцията, на която ще да е бил подложен, трябва да е била ужасна. Той не помнеше нищо, но това съвсем не доказваше, че тя не е била направена. Такова хирургическо прекрояване е могло да се извърши успешно само ако детето е било съвсем малко и следователно недотам е съзнавало какво става с него и лесно е приемало раната си за болест. Освен това, както вече казахме, още в онези времена са били известни средства за приспиване на пациента и за обезболяване. Само че тогава са ги наричали магия, днес ги наричат анестезия.
Освен лицето онези, които го бяха отгледали, му бяха дали тренировка на гимнастик и атлет: ставите му, гъвкави като на клоун, имаха способността да се извиват на всички страни, така че ръцете и краката му се движеха и напред, и назад, като врата с двустранни панти. Нищо не бе пропуснато в подготовката му за акробат.
Косите му завинаги бяха боядисани в охра; тайна, която наново бе открита в наши дни. Красивите жени я използуват: това, което някога е загрозявало, днес се прилага за разхубавяване. Гуинплейн имаше жълти коси. Боята, очевидно вредна за косите, ги бе направила сплъстени и твърди. Този щръкнал червеникав перчем, който приличаше по-скоро на грива, отколкото на коса, растеше и покриваше широк череп, създаден за размисъл. Операцията, която бе отнела хармонията на лицето и разкривила мускулите му, не бе засегнала костите. Лицевият ъгъл на Гуинплейн изненадваше със силата си. Зад този смях се криеше душа, която, както всички нас, мечтаеше.
Впрочем за Гуинплейн смехът беше истински талант. Той не можеше да го възпре и извличаше полза от него. Чрез него си печелеше хляба.
Гуинплейн — без съмнение читателите вече са се догадили — беше същото дете, което бе изоставено една зимна вечер на Портландския бряг и бе намерило подслон в една бедна колибка на колела в Уеймът.
