Виктор Юго
Човекът, който се смее (25) (Том 4)

XVI
Загадъчно затишие

Ураганът спря неочаквано.

Никакъв северозападен, никакъв югозападен вятър. Бесните фанфари на просторите замлъкнаха. Без предварително притихване, без преход смерчът се стопи в небето, сякаш се провали в бездната, сякаш въобще не бе имало буря. Вместо градушката заваля бавен сняг.

Морето стана гладко, без нито една вълна.

Такова внезапно спиране е свойствено за снежните бури. След като електричеството се изтощи, всичко се успокоява, дори вълнението, което при обикновените бури често се усеща дълго след това. Тук нищо такова — нито следа от предишната ярост на морето. Като работник след уморителен труд, вълнението незабавно задряма, което почти противоречи на законите на статиката, но съвсем не удивлява старите кормчии, защото те знаят, че от морето могат да очакват всякакви изненади.

Макар и много рядко, това се случва дори при обикновените бури. Така в наши дни по време на урагана от 27 юли 1867 година в Джързи след четиринадесет часа бесуване вятърът изведнъж утихна и настъпи пълно затишие.

След няколко минути около урката се разстилаше само дремеща вода.

Същевременно, тъй като последната фаза прилича на първата, настана дълбок мрак. Всичко, което все още се различаваше, под бурните облаци отново потъмня, бледите силуети се стопиха в неясни петна и тъмната безкрайност пак обгърна кораба от всички страни. Тази непрогледна стена, която зазиждаше „Матутина“ като в цилиндричен затвор с непрестанно скъсяващ се диаметър, стягаше кораба в своя обръч със зловещата мудност на замръзващ крайбрежен лед. На зенита — пълен мрак, същински похлупак от мъгла, непроницаема преграда. Урката сякаш бе попаднала в бездънен кладенец.

В този кладенец морето беше като локва от течно олово. Водата бе печално неподвижна. Океанът е най-неприветлив, когато прилича на блато.

Всичко бе стихнало, успокоено, непрогледно.

Може би тишината е мълчанието на предметите.

Последните пръски се стичаха по обковката на кораба. Водоравна, палубата едва забележимо се клатушкаше. От време на време слабо изскърцваше някоя греда. Гюлето с горящи кълчища, потопени в катран, което заместваше фенера, вече не се люшкаше на бонпреса и не пръскаше огнени капки в морето. Слабият полъх, останал все още в небето, не вдигаше шум. Гъст пухкав сняг падаше под едва забележим наклон. Не се чуваше прибой. Спокойствие и мрак.

След ожесточението и пристъпите на бурята за нещастниците, подмятани тъй дълго от морето, това спокойствие беше неизразимо блаженство. Струваше им се, че мъките им вече са свършили, че морето и небето са решили да ги спасят. Вярата им се възвърна. Яростта се бе превърнала в спокойствие. И те помислиха, че е настъпил мир. Злощастните им гърди въздъхнаха облекчено. Можеха вече да пуснат парчето въже или дъска, за което се държаха, да станат, да се изправят, да стоят на крака, да вървят, да се движат. Почувствуваха се неизказано успокоени. В глъбините на мрака има понякога такива мигове на райско блаженство — подготовка за нещо ново. Ясно бе, че наистина са се спасили от бурята, от разпенените вълни, от яростта на ветровете, че са избавени.

Сега вече всичко бе на тяхна страна. След три-четири часа слънцето щеше да изгрее, някой минаващ кораб щеше да ги забележи и да ги прибере. Най-тежкото бе минало. Завръщаха се към живота. Бяха успели да се задържат над водата до края на бурята. И това бе главното. Казваха си: „Най-сетне свърши.“

Изведнъж разбраха, че наистина е свършено.

Един от моряците, севернякът баск, на име Галдеазун, слезе в трюма да вземе някакво въже, после се качи и каза:

— Трюмът е пълен.

— С какво е пълен? — попита главатарят.

— С вода — отвърна морякът.

Главатарят извика:

— Какво значи това?

— Това значи — отвърна Галдеазун, — че след половин час ще потънем.