Виктор Юго
Човекът, който се смее (31) (Том 4)

IV
Друг вид пустиня

Момчето бе влязло в Уеймът.

Тогавашният Уеймът не беше днешният уважаван и горд Уеймът. Старият Уеймът нямаше като сегашния безупречно очертан кей със статуя на Джордж III^[1] и странноприемница на негово име. Това се дължи на факта, че Джордж III още не е бил роден. Поради същата причина на склона на зеления източен хълм още не бяха нарисували с подстригана трева и оголен варовик така наречения Уайт Хорс — бял кон, дълъг цял арпан, носещ на гърба си един крал, обърнат, все в чест на Джордж III, с опашка към града. Впрочем тези почести са заслужени; Джордж III, лишен на стари години от разсъдък, какъвто впрочем не е притежавал и на младини, не е отговорен за злополучното си царуване. Той беше невменяем. Защо тогава да не му издигат паметници?

Уеймът отпреди сто и осемдесет години беше почти толкова симетричен, колкото може да бъде симетрична разбъркана игра на клечки. В легендите Астарта понякога се разхождала по земята с торба на гръб, в която имало всякакви неща, дори и къщи с добри стопанки. Ако си въобразим колиби, безредно изтърсени от тая дяволска торба, бихме могли да добием представа за тогавашния разхвърлян Уеймът. Пък отгоре на всичко вътре имаше и стопанки. Като пример за тези къщи още стои Домът на музикантите. Куп съборетини от украсено с резба и проядено от червеи дърво — също своето рода украса, — безформени и разкривени сгради с еркери и колони, опрени една о друга, за да не ги повали морският вятър, със съвсем тясно пространство помежду им, нещо като криви и неудобни проходи, улички и кръстопътища, често наводнявани от приливите при равноденствие — къщи-старици, струпани около черквата-прабаба, — ето какво представляваше по онова време Уеймът. Древно нормандско село, изхвърлено на английския бряг.

Ако пътник влезеше в кръчмата, на чието място днес се издига странноприемница, вместо да заплати щедро двадесет и пет франка за един пържен калкан и бутилка вино, преживяваше унижението да изяде за два петака една рибя чорба, впрочем много вкусна. Бедняшка работа!

Загубеното дете, което носеше намереното дете, пое по първата улица, после по втора, трета. То вдигаше поглед, за да търси по етажите и по покривите някой осветен прозорец, но всички къщи бяха затворени, тъмни. От време на време чукаше по вратите. Никой не се обаждаше. Хората са най-безсърдечни, когато са сгушени между два чаршафа. Шумът и друсането най-сетне събудиха момиченцето. Малкият разбра това, защото почувствува, че то суче бузата му. То не плачеше, понеже мислеше, че е в ръцете на майка си.

Момчето може би още дълго щеше да се върти и да скита из уличките на Скрамбридж, където тогава имаше повече градини, отколкото къщи, и повече огради от жив плет, отколкото жилища, но навреме пое по един проход близо до Тринити Скулс, който още съществува. Този проход го отведе на брега, където имаше първобитен кей с парапет. Отдясно то забеляза мост.

Беше мостът на Уей, който свързва Уеймът с Мелкъм Риджис, а под сводовете му Харбър се слива с Бак Уотър.

По това време селището Уеймът беше предградие, а Мелкъм Риджис — пристанищен град; днес Мелкъм Риджис е квартал на Уймът. Предградието е погълнало града. И за това е спомогнал този именно мост. Мостовете са странни изобретения, които всмукват населението и понякога помагат за разрастването на един крайбрежен квартал за сметка на отсрещния.

Момчето се отправи към моста, който по онова време беше покрито дървено мостче. Тръгна по него.

Благодарение на покрива по настилката нямаше сняг. Босите крака на детето за миг изпитаха блаженство, докато стъпваха по сухите дъски.

След като мина моста, то се озова в Мелкъм Риджис.

Там имаше по-малко дървени и повече каменни къщи. Не беше предградие, а самият град. Мостът излизаше на една доста хубава улица — Сейнт Томас Стрийт. Момчето пое по нея. Виждаха се високи, украсени с резба стрехи и тук-там витрини на дюкяни. То пак започна да тропа по портите. Нямаше вече сили, за да вика или да крещи.

И в Мелкъм Риджис, както в Уеймът, никой не се помръдна. Ключовете бяха превъртени в ключалките. Прозорците бяха покрити с капаци като очи с клепачи. Бяха взети всички мерки против събуждането — толкова неприятно стряскане.

Сега малкият скитник бе изложен на неопределимия натиск на заспалия град. Има нещо шеметно в мълчанието на такъв парализиран мравуняк. Кошмарите на тежкия сън се смесват и се сливат в безкрайно множество, от отпуснатите човешки тела съновиденията се издигат като дим. Сънят има мрачни двойници вън от живота. Смутната мисъл на спящите се рее над тях — жива и едновременно мъртва пара — и се слива с възможното, което витае в пространството и също е форма на мисълта. И всичко това се преплита. Така мъглата на сънищата, ту плътна, ту прозрачна, се напластява върху светилото на ума. Над затворените клепачи на очите, в които съновидението е заменило зрението, в неосезаемото се носят призрачни силуети и разпадащи се образи. Пръснати съществования тайнствено се смесват с нашия живот отвъд преградата на тази своего рода смърт — съня. Преплетени духове и души се носят из въздуха. Дори и да не спиш, усещаш как над тебе тегне тази атмосфера, изпълнена със зловещ живот. Заобикалящата те химера, отгатнатата действителност те мъчат. Будният, който върви сред фантомите на чуждия сън, несъзнателно отблъсква минаващи привидения, изпитва или му се струва, че изпитва неясен ужас от враждебни докосвания на невидимото, и всеки миг усеща смътния натиск на една неизразима среща, която се отдалечава. В това шествуване сред пръснатите сънища на нощта има нещо, което напомня преминаване през гора.

Това хората наричат необясним страх.

Детето го изпитва по-силно и от възрастния.

Потиснатостта от нощния ужас, подсилена от призрачните къщи, още повече утежняваше безнадеждното положение, в което се намираше момчето.

То влезе в Коникър Лейн и в края на уличката съгледа реката Бак Уотър, която взе за океана — вече не знаеше на коя страна се намира морето. Върна се по стъпките си, зави наляво по Мейдън Стрийт и слезе до Сейнт Олбънс Роу.

Там наслуки започна да чука по вратите на първите изпречили се къщи. Удряше с последни сили, безредно и отривисто, с прекъсвания и почти гневни повторения. Сякаш пулсът на неговата треска тропаше по вратите.

Един глас му отвърна.

Беше гласът на часовник.

Зад него старата кула на Сейнт Никълъс отмери три удара.

После всичко отново потъна в мълчание.

Може да изглежда странно, че нито един жител дори не открехна шпионка. Но това мълчание до известна степен бе обяснимо. Трябва да кажем, че през януари 1690 година тъкмо бе затихнала една доста силна чумна епидемия в Лондон, та хората се бояха да не би да дадат подслон на някой болен скитник и затова в цялата страна гостоприемството бе намаляло. Хората дори не открехваха прозорците си, от страх да не вдъхнат миризми.

Детето преживя по-тежко студенината на хората, отколкото студа на нощта. Тя е преднамерена. Сега то усети как сърцето му се свива от отчаяние, нещо, което не бе изпитало в пустошта. Беше се върнало сред хората, а си оставаше самотно. Най-страшната мъка. Безсърдечието на пустинята нямаше тайни от него; но неумолимостта на града — това беше повече, отколкото то можеше да понесе.

Ударите на часовника, които изброи, още повече го сломиха. В подобни мигове няма нищо по-вледеняващо от биенето на часовник. То е като открито обявено безразличие. Вечността казва: „Какво ми влиза в работа!“

Детето се спря. И не е сигурно дали в този ужасен миг не се запита не ще ли е по-добре просто да легне на пътя и да умре. Но момиченцето сложи главичка на рамото му и пак заспа. Това несъзнателно доверие го накара да продължи пътя си.

Струваше му се, че всичко около него рухва, а изведнъж усети, че самият той е опора. Дълбокият зов на дълга.

Мисли като тези, а и положението, в което се намираше, не подхождаха за възрастта му. То вероятно не ги разбираше. Действуваше по инстинкт. Не си даваше ясно сметка за това, което прави.

Упъти се към Джонстън Роу.

Но вече не вървеше, а се влачеше.

Отмина вляво Сейнт Мери Стрийт и пое, криволичейки, по уличката. Когато премина между последните две къщи, с които завършваше едната от тях, изведнъж се озова на доста широко открито място. Беше пуста, незастроена местност, където вероятно днес се намира Честърфийлдският площад. Нататък вече нямаше къщи. Вдясно се виждаше морето, почти никаква сграда наляво.

Какво да прави? Пак се намери в полето. На изток се простираха широките заснежени склонове на Райдполи. Да продължи ли пътя си? Дали да поеме напред и отново да се озове в пустошта? Или да се върне и пак да тръгне да скита по улиците? Кое от тези две мълчания да избере — безмълвното поле или глухия град? Кой от тези два отказа да предпочете?

Има котва, която се е наричала котва на милосърдието. Има и такъв поглед, поглед, който проси милосърдие. Такъв поглед хвърли наоколо си малкото отчаяно момче.

Изведнъж то долови заплаха.