Виктор Юго
Човекът, който се смее (17) (Том 4)

VIII
Nix et nox^[1]

Характерно за снежната буря е, че тя е черна. Обикновено при буря земята или водата е черна, а небето белезникаво, но при снежна буря небето е черно, а океанът — светъл. Долу пяна, горе мрак. Зазидан с облаци хоризонт и обвит с траурен креп зенит. Като вътрешност на катедрала при погребение, но никаква светлина не блести в тази катедрала. Никакви блуждаещи пламъчета по гребените на вълните, никакви искрици, никакво фосфоресциране; където и да погледнеш — само мрак. Тропическият циклон се различава от полярния по това, че единият възпламенява всички светлини, а другият ги загасва. Неочаквано светът се превръща в подземен свод. От този мрак се сипе прах от бледи петна, които трептят между небето и морето. Тези петна, които всъщност са снежинките, се плъзгат, блуждаят, плават. Приличат на сълзи върху саван, които са оживели и се движат. Снегът се сипе сред бесен вятър. Чернота, която се рони на белезникави трошици, бушуваща тъма, грохот на гроб, ураган в катафалка — това е снежната буря.

Долу се тресе океанът, който крие чудовищни и незнайни глъбини.

При полярния вятър, който е наситен с електричество, снежинките веднага се превръщат в градушка и въздухът се изпълва с шрапнели. Водата кипи като под картечен огън.

Няма гръмотевици. При полярните смерчове светкавицата е безмълвна. За нея може да се каже, както понякога казваме за котката, че „се ежи“. Това е заплаха на странно безмилостна полуотворена паст. Снежният смерч е сляпа и мълчалива буря. Често, когато отмине, корабите също са ослепели, а моряците онемели.

Да излезеш от такава бездна, не е лесно.

Заблуждение е обаче да се мисли, че корабокрушението е съвсем неизбежно. Датските рибари от Диско и Бейлсин, ловците на черни китове, Хърн, когато се отправял към Беринговия проток и намерил устието на Реката на медната рудница, Хъдсън, Маккензи, Ванкувър, Рос, Дюмон д’Ървил са преживели на самия полюс най-безмилостни снежни бури и са се спасили.

В такава буря урката се бе втурнала дръзко с изопнати платна. Лудост срещу лудост. Когато Монтгомъри, при бягството си от Руан, спуснал галерата си с всички гребла срещу веригата, преграждаща Сена при Лабуй, той е проявил същото безумие.

„Матутина“ летеше. Вятърът, който издуваше платната й, понякога я наклоняваше на 15 градуса спрямо морето, но добре извитият й кил сякаш прилепваше към вълните. Килът устояваше на пристъпите на урагана. Фенерът осветяваше носа на кораба. Тласкан от ветровете, облакът, който влачеше своя търбух по океана, все повече стесняваше и поглъщаше морето около урката. Никаква чайка. Никаква скална лястовица. Само сняг. Около кораба оставаше малко и страшно пространство, запълнено с вълни. От тях се виждаха само три-четири, но огромни.

От време на време широка светкавица с цвят на червена мед блясваше зад тъмните облаци, струпани на хоризонта и на зенита. В огнената й светлина се виждаше целият ужас на облаците. Внезапно пламване на глъбините, върху което за миг се очертаваха предният ред облаци и далечният бяг на небесния хаос, откриваше поглед към цялата бездна. На този огнен фон снежинките изглеждаха черни и човек можеше да ги вземе за тъмни пеперуди, които хвърчат в пещ. После всичко угасваше.

След като първият пристъп отмина, бурята, която все така гонеше урката, започна да стене като исо. Това бе втората фаза — фазата на зловещото замиране на грохота. Няма по-тревожно нещо от монолог на буря. Този мрачен речитатив прилича на временна почивка, която си дават тайнствените борещи се сили, и изразява нещо като дебнене в неизвестността.

Урката продължаваше безумния си бяг. Главно двете големи платна й придаваха страшната скорост. Небето и морето бяха като мастило, пръските се издигаха по-високо от мачтите. Всеки миг потоци вода заливаха палубата и при всяко наклоняване на кораба ту левите, ту десните отверстия се превръщаха в зинали уста, които изригваха пяна в морето. Жените се бяха приютили в кабината, но мъжете стояха на палубата. Заслепяващият сняг се виеше като вихрушка. Към него се прибавяха и пръските на морето. Всичко бе обхванато от бяс.

В този миг главатарят на шайката стъпи на кърмовия опор, залови се с едната ръка за неподвижните въжа, дръпна с другата кърпата от главата си, размаха я към светлините на фенера и нагло, самодоволно, с надменен израз на лицето, с развята коса, опиянен от целия този мрак, извика:

— Свободни сме!

— Свободни, свободни, свободни! — повториха бегълците.

И всички мъже от шайката се хванаха за въжата и се изправиха върху палубата.

— Ура! — извика главатарят.

И шайката ревна сред бурята:

— Ура!

В мига, когато този вик се стопи сред воя на вихъра, един суров силен глас прозвуча от другия край на кораба:

— Млъкнете!

Всички извърнаха глави.

Бяха познали гласа на доктора. Тъмнината беше плътна. Докторът стоеше опрян на мачтата, с която слабото му тяло се сливаше, и те не можеха да го видят.

Гласът прозвуча отново:

— Слушайте!

Всички замълчаха.

Тогава в мрачините отчетливо се чу камбанен звън.