Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’homme qui rit, 1869 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Ерма Гечева, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 27 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Виктор Юго. Човекът, който се смее
Френска. Трето издание
ДИ „Народна култура“, София, 1988
Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев
Водещ редактор: Силвия Вегенгайн
Редактор: Силвия Вагенщайн
Оформление: Николай Пекарев
Рисунка на обложката: Раймон Морети
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Езекил Лападатов
Коректори: Евгения Джамбазова, Лили Александрова
Дадена за набор май 1988 г.
Подписана за печат ноември 1988 г.
Излязла от печат декември 1988 г.
Издателски коли 33,18. УИК 34,66
Формат 84Юx108/32 Печатни коли 39,50.
ДП „Димитър Благоев“ — София
Цена 4,58 лв.
История
- — Добавяне
VIII
Nix et nox[1]
Характерно за снежната буря е, че тя е черна. Обикновено при буря земята или водата е черна, а небето белезникаво, но при снежна буря небето е черно, а океанът — светъл. Долу пяна, горе мрак. Зазидан с облаци хоризонт и обвит с траурен креп зенит. Като вътрешност на катедрала при погребение, но никаква светлина не блести в тази катедрала. Никакви блуждаещи пламъчета по гребените на вълните, никакви искрици, никакво фосфоресциране; където и да погледнеш — само мрак. Тропическият циклон се различава от полярния по това, че единият възпламенява всички светлини, а другият ги загасва. Неочаквано светът се превръща в подземен свод. От този мрак се сипе прах от бледи петна, които трептят между небето и морето. Тези петна, които всъщност са снежинките, се плъзгат, блуждаят, плават. Приличат на сълзи върху саван, които са оживели и се движат. Снегът се сипе сред бесен вятър. Чернота, която се рони на белезникави трошици, бушуваща тъма, грохот на гроб, ураган в катафалка — това е снежната буря.
Долу се тресе океанът, който крие чудовищни и незнайни глъбини.
При полярния вятър, който е наситен с електричество, снежинките веднага се превръщат в градушка и въздухът се изпълва с шрапнели. Водата кипи като под картечен огън.
Няма гръмотевици. При полярните смерчове светкавицата е безмълвна. За нея може да се каже, както понякога казваме за котката, че „се ежи“. Това е заплаха на странно безмилостна полуотворена паст. Снежният смерч е сляпа и мълчалива буря. Често, когато отмине, корабите също са ослепели, а моряците онемели.
Да излезеш от такава бездна, не е лесно.
Заблуждение е обаче да се мисли, че корабокрушението е съвсем неизбежно. Датските рибари от Диско и Бейлсин, ловците на черни китове, Хърн, когато се отправял към Беринговия проток и намерил устието на Реката на медната рудница, Хъдсън, Маккензи, Ванкувър, Рос, Дюмон д’Ървил са преживели на самия полюс най-безмилостни снежни бури и са се спасили.
В такава буря урката се бе втурнала дръзко с изопнати платна. Лудост срещу лудост. Когато Монтгомъри, при бягството си от Руан, спуснал галерата си с всички гребла срещу веригата, преграждаща Сена при Лабуй, той е проявил същото безумие.
„Матутина“ летеше. Вятърът, който издуваше платната й, понякога я наклоняваше на 15 градуса спрямо морето, но добре извитият й кил сякаш прилепваше към вълните. Килът устояваше на пристъпите на урагана. Фенерът осветяваше носа на кораба. Тласкан от ветровете, облакът, който влачеше своя търбух по океана, все повече стесняваше и поглъщаше морето около урката. Никаква чайка. Никаква скална лястовица. Само сняг. Около кораба оставаше малко и страшно пространство, запълнено с вълни. От тях се виждаха само три-четири, но огромни.
От време на време широка светкавица с цвят на червена мед блясваше зад тъмните облаци, струпани на хоризонта и на зенита. В огнената й светлина се виждаше целият ужас на облаците. Внезапно пламване на глъбините, върху което за миг се очертаваха предният ред облаци и далечният бяг на небесния хаос, откриваше поглед към цялата бездна. На този огнен фон снежинките изглеждаха черни и човек можеше да ги вземе за тъмни пеперуди, които хвърчат в пещ. После всичко угасваше.
След като първият пристъп отмина, бурята, която все така гонеше урката, започна да стене като исо. Това бе втората фаза — фазата на зловещото замиране на грохота. Няма по-тревожно нещо от монолог на буря. Този мрачен речитатив прилича на временна почивка, която си дават тайнствените борещи се сили, и изразява нещо като дебнене в неизвестността.
Урката продължаваше безумния си бяг. Главно двете големи платна й придаваха страшната скорост. Небето и морето бяха като мастило, пръските се издигаха по-високо от мачтите. Всеки миг потоци вода заливаха палубата и при всяко наклоняване на кораба ту левите, ту десните отверстия се превръщаха в зинали уста, които изригваха пяна в морето. Жените се бяха приютили в кабината, но мъжете стояха на палубата. Заслепяващият сняг се виеше като вихрушка. Към него се прибавяха и пръските на морето. Всичко бе обхванато от бяс.
В този миг главатарят на шайката стъпи на кърмовия опор, залови се с едната ръка за неподвижните въжа, дръпна с другата кърпата от главата си, размаха я към светлините на фенера и нагло, самодоволно, с надменен израз на лицето, с развята коса, опиянен от целия този мрак, извика:
— Свободни сме!
— Свободни, свободни, свободни! — повториха бегълците.
И всички мъже от шайката се хванаха за въжата и се изправиха върху палубата.
— Ура! — извика главатарят.
И шайката ревна сред бурята:
— Ура!
В мига, когато този вик се стопи сред воя на вихъра, един суров силен глас прозвуча от другия край на кораба:
— Млъкнете!
Всички извърнаха глави.
Бяха познали гласа на доктора. Тъмнината беше плътна. Докторът стоеше опрян на мачтата, с която слабото му тяло се сливаше, и те не можеха да го видят.
Гласът прозвуча отново:
— Слушайте!
Всички замълчаха.
Тогава в мрачините отчетливо се чу камбанен звън.