Виктор Юго
Човекът, който се смее (30) (Том 4)

III
Всеки страдалчески път се усложнява от един товар

Бяха изминали малко повече от четири часа, откакто урката се бе отдалечила от Портландския залив и бе изоставила момчето на брега. В тези дълги часове, през които, предоставено на себе си, то бе вървяло напред, момчето се бе натъкнало на трима души от човешкото общество, в което може би пак щеше да се върне — един мъж, една жена и едно дете. Мъжът беше човекът на хълма; жената — мъртвата в снега; детето — момиченцето, което сега носеше на ръце.

Момчето бе изтощено от умора и глад.

Напредваше по-решително откогато и да било, но с по-малко сили и с по-голям товар.

Сега бе останало почти без дрехи. Няколкото дрипи на гърба му се бяха вкочанили от скреж, режеха като стъкло и претриваха кожата му. То изстиваше, но другото дете се сгряваше. Топлината, която губеше, не беше загубена — отиваше в момиченцето. Момчето усещаше тази топлина, която за клетото пеленаче означаваше връщане към живота, и продължаваше да върви.

От време на време то се навеждаше, като добре придържаше пеленачето, загребваше шепа сняг и разтриваше краката си, за да не замръзнат.

Друг път, понеже гърлото му беше в огън, слагаше в устата си малко сняг и го смучеше; за миг залъгваше жаждата си, но я превръщаше в неутолим огън. Временно успокоение, което усилваше страданието му.

Фъртуната толкова се бе засилила, че бе станала непрогледна. Възможни са снежни потопи — така беше и сега. Същият бесен вихър шибаше брега и бунтуваше океана. Това вероятно бе мигът, когато обезумялата урка се разби в борбата с подводните скали.

Като вървеше все на изток, брулено от вятъра, момчето прекоси широки заснежени полета. То не знаеше колко е часът. Отдавна вече не съзираше пушеци. Тези сигнали бързо се пръскат в нощта. Впрочем отдавна бе минало времето, когато всички огньове угасват. Най-сетне не беше изключено то да се бе заблудило и да не съществуваше ни град, ни село в посоката, към която се движеше.

Въпреки съмнението то продължаваше да върви.

На два-три пъти пеленачето проплака. Тогава момчето вървешком го полюляваше, то се успокояваше и млъкваше. Най-сетне малкото заспа здрав сън. Момчето усещаше топлото му телце, докато самото то зъзнеше.

Често-често затъваше куртката около врата на пеленачето, за да не проникне през някоя пролука скреж и между дрехата и телцето му да потече стопен сняг.

Равнината беше хълмиста. В долчинките навяваният от вятъра сняг беше толкова дълбок за момчето, че то почти цяло затъваше и трябваше да върви полузарито. И то вървеше, като изтласкаше снега с колене.

След като изминеше такава долчинка, излизаше на брулени от вятъра плата, където снегът беше тънък. Там пък се натъкваше на поледица.

Топлият дъх на момиченцето докосваше бузата му, сгряваше го за миг и замръзваше в косите му, където образуваше ледени шушулки.

Момчето разбра, че положението му застрашително се е усложнило — чувствуваше, че ако падне, не ще може да се вдигне. Беше пребито от умора и оловото на мрака би го приковало о̀ земи, а ледът би го споил живо с пръстта както издъхналата жена. То се бе спускало по склоновете на пропасти и се бе справило; бе се свличало в ями и се бе измъквало; но сега едно просто падане би означавало смърт. Една погрешна крачка би го вкарала в гроба. Не биваше да се подхлъзне. Вече не би имало сили да се изправи дори на колене.

А навсякъде около него беше хлъзгаво — всичко бе скреж и втвърден сняг.

Момиченцето, което носеше, страшно затрудняваше хода му; то не само бе една прекалено голяма за неговата умора и изтощение тежест, но му и пречеше. Заемаше и двете му ръце, а за онзи, който върви по поледица, двете ръце са като естествен и необходим прът за пазене на равновесие.

Трябваше да се справи без това средство.

И момчето вървеше, без да знае какво да прави с този товар.

Пеленачето беше капката, от която чашата на мъката му преливаше.

Момчето вървеше, на всяка крачка се олюляваше като на трамплин и без зрители вършеше чудеса на равновесие. Все пак, нека повторим отново, може би погледът на майката и погледът на бога го следваха от далечините на мрака по неговия страдалчески път.

То се олюляваше, пропадаше, пак стъпваше здраво, внимаваше за детето, запъваше го по-плътно в куртката, покриваше главата му, пак се олюляваше, продължаваше да върви, хлъзгаше се, пак се изправяше. Вятърът подло го тласкаше отдире.

По всяка вероятност бе извървяло много повече път, отколкото бе необходимо. Очевидно се намираше в равнините, където отсетне бе построен Бинкливс Фарм, между днешните Спринг Гардънс и Пърснидж Хаус. Днес чифлици и къщи, тогава целинни земи. Често за по-малко от век степта се превръща в град.

Изведнъж ледената виелица, която го заслепяваше, стихна и то забеляза недалеч от себе си група стрехи и комини, очертани от снега. Беше обратното на силует, град, нарисуван с бяло върху черния хоризонт, нещо като онова, което днес бихме нарекли негатив.

Покриви, жилища, подслон! Значи то беше някъде! Почувствува неизразимото насърчение на надеждата — подобно вълнение изпитва караулещият на заблуден кораб, когато възкликва: „Земя!“ — и ускори крачките си.

Най-сетне бе стигнало до селище и щеше да срещне живи хора! Сега нямаше от какво да се бои. В него се надигна внезапна топлина — чувството на сигурност. Свършено бе с мрака, със зимата, с бурята. Струваше му се, че всички злини са останали зад него. Малката вече не му тежеше. То почти тичаше.

Очите му бяха приковани към покривите. Там беше животът. То вече не откъсваше поглед от тях. Мъртвец би гледал така онова, което би се провидяло през капака на ковчега му. Това бяха покривите, чиито пушеци момчето бе съзряло преди.

Никакъв дим не излизаше от тях.

То бързо стигна до къщите. Пое по откритата улица на някакво предградие. По онова време вече не преграждаха улиците нощем.

Тази улица започваше с две къщи. В тях не се съзираше никаква светлина на свещ, нито на лампа, както и по цялата улица, както и в целия град, доколкото детето можеше да види.

Къщата вдясно беше по-скоро покрив, отколкото къща. Не може да съществува нещо по-плачевно. Стените бяха от кал, покривът — от слама; имаше повече слама, отколкото зид. Един избуял стрък коприва стигаше от основата на стената до покрива. Колибата имаше само една врата, която по-скоро приличаше на пролука за котки, и един-единствен прозорец или по-право прозорче. Но и вратата, и прозорецът бяха затворени. В съседство един очевидно обитаван свинарник показваше, че и колибата е обитавана.

Къщата отляво беше широка, висока, цяла от камък, с покрив от плочи. Също така затворена. Това беше къщата на Богатия, а отсрещната — къщата на Бедняка.

Момчето не се поколеба. Упъти се към голямата къща.

Двукрилата дъбова врата с шахматно забити големи гвоздеи беше от онези, зад които се отгатва здрава арматура от железни лостове и ключалки; на нея висеше желязно чукче.

Момчето вдигна чукчето с известна мъка, защото премръзналите му ръце по-скоро приличаха на чокани. Потропа.

Не отговориха.

Потропа отново, и то два пъти.

В къщата нищо не помръдна.

Потропа трети път. Нищо.

Разбра, че хората спят или че не си правят труда да станат.

Тогава то се обърна към бедната къща.

Намери в снега един камък и чукна на ниската врата.

Никой не се обади.

То се надигна на пръсти и тропна с камъка по прозорчето, лекичко, за да не счупи стъклото, и все пак достатъчно силно, за да го чуят.

Не се обади никакъв глас, никакви стъпки не прошумоляха, никаква свещ не се запали.

То помисли, че тези хора също не искат да се събудят.

Обитателите на каменния дом и на сламената колиба бяха еднакво глухи към нещастниците.

Момчето реши да отиде по-нататък и навлезе в прохода от къщи, който се откриваше пред него. Той беше толкова тъмен, че сякаш не бе вход на град, а процеп в скалист бряг.