Виктор Юго
Човекът, който се смее (34) (Том 4)

1

По това време имаше един човек, останал само като спомен.

Този човек беше лорд Линъс Кланчарли. Барон Линъс Кланчарли, съвременник на Кромуел, беше един от перовете на Англия — бързаме да прибавим, малцина на брой, — които се бяха присъединили към републиката. Това тяхно поведение можеше да има свое основание и в краен случай да е обяснимо, тъй като републиката бе възтържествувала временно. Беше съвсем естествено лорд Кланчарли да бъде на страната на републиката дотогава, докато републиката имаше надмощие. Но и след приключването на революцията и падането на парламентарното правителство лорд Кланчарли си бе останал републиканец. За благородния патриций не беше никак трудно да заеме мястото си във възстановената Горна камара, тъй като при реставрация разкаялите се винаги се посрещат добре, а Чарлс II^[1] беше великодушен спрямо онези, които се връщаха към него. Но лорд Кланчарли не бе разбрал какво дължи на събитията. Докато нацията обсипваше с приветствия краля, който отново поемаше властта над Англия, докато мнозинството произнасяше своята присъда, докато народът скланяше глава пред монархията, докато династията се съвземаше сред славното и тържествуващо разкаяние, в момента, когато миналото се превръщаше в бъдеще, а бъдещето ставаше минало, този лорд бе останал отцепник. Той се бе отвърнал от всеобщото ликуване, доброволно бе станал изгнаник и пред възможността да бъде пер бе предпочел да бъде заточеник. Така бяха изминали години, той бе остарял с верността си към мъртвата република. Затова и бе гледан с насмешка, която, естествено, съпътствува този вид детинщина.

Беше се оттеглил в Швейцария. Живееше в някаква висока полуразрушена сграда на брега на Женевското езеро. Бе избрал това жилище в най-дивото кътче край езерото, между Шийон, където е бил заточен Бонивар, и Веве, където е гробът на Лъдлоу^[2]. Окръжаваха го суровите, сумрачни Алпи, брулени от ветрове и забулени в мъгли. И лорд Кланчарли живееше там сред големите сенки, които хвърлят планините. Рядко го срещаше минувач. Този човек живееше извън родината си и почти извън своя век. По онова време тези, които бяха в течение на събитията и ги проумяваха, нямаха никакво оправдание за такова упорство. Англия беше щастлива. Реставрацията е като помирение между съпрузи; владетелят и нацията престават да спят отделно и няма нищо по-приятно и по-радостно от това. Великобритания сияеше от щастие. Да имаш крал, е вече много, а на всичкото отгоре тя имаше очарователен крал. Чарлс II беше любезен, обичаше удоволствията, умееше да управлява и бе най-велик след Луи XIV; беше истински благородник и джентълмен. Поданиците му се възхищаваха от него. Той бе обявил война на Хановер, причините за която сигурно му бяха известни, но единствено на него. Беше продал Дюнкерк на Франция^[3], което представляваше операция от обсега на висшата политика. Демократичните перове, за които Чембърлейн казва: „Проклетата република зарази с отвратителния си дъх мнозина измежду най-високопоставените благородници“, бяха имали благоразумието да се примирят с новосъздаденото положение, да тръгнат в крак с времето си и да заемат отново местата си в благородната Камара. За целта бе достатъчно да положат клетва за вярност пред краля. Когато човек си помислеше за всички тези факти, за това прекрасно царуване, за този чудесен крал, за светлите принцове, върнати по божие милосърдие на любещите ги народи, когато си кажеше, че видни личности като Мънк^[4] и по-късно Джефрис се бяха присъединили към престола и бяха справедливо възнаградени за своята лоялност и усърдие с най-добре платени длъжности, нещо, за което лорд Кланчарли не можеше да не знае, че само от него зависеше да заеме с чест мястото си сред тях; че благодарение на своя крал Англия се бе изкачила до върха на благополучието, че Лондон представляваше същински празничен панаир, че всички благоденствуваха и бяха изпълнени с възторг, че кралският двор бе елегантен, весел и разкошен, и в същото време случайно зърнеше, далеч от целия този блясък, в зловещ полумрак, приличен на здрача при настъпването на нощта, този старец, облечен като човек от народа, блед, разсеян, прегърбен, насочил вероятно вече поглед към гроба, застанал край езерото, без да обръща внимание на бурята и на зимата или вървящ като наслуки, с втренчени очи и развети от вечерния вятър коси, мълчалив, самотен, замислен — трудно бе да не се усмихне.

Този старец олицетворяваше безумието.

Когато човек мислеше за лорд Кланчарли, за онова, което той можеше да бъде, и онова, което беше, усмивката означаваше по-скоро снизхождение. Някои му се надсмиваха открито. Други негодуваха.

И можем да разберем защо сериозните хора се възмущаваха от неговото нахалство да търси усамотение.

Едно смекчаващо обстоятелство — лорд Кланчарли никога не се бе отличавал с особен ум. По това всички бяха съгласни.

2

Неприятно е да гледаш как някои хора упорствуват. Никой не обича такива Регулуси^[5] и затова обществото гледа на тях с известна ирония.

Това упорство прилича на упрек и хората с право му се надсмиват.

Освен това дали наистина такова упорство, такава суровост е добродетел? Дали в такова крайно изявяване на себеотрицание и на чест няма твърде голяма доза показност? То е по-скоро парадиране, отколкото каквото и да било друго. Защо да се прекалява с усамотяването, с изгнанието? Правило за мъдрия е да не прекалява. Правете опозиция, щом сте решили, порицавайте, ако щете, но прилично и без да преставате да викате: „Да живее кралят!“ Истинската добродетел се изразява в това да си разумен. Което е паднало, е трябвало да падне, което е преуспяло, е трябвало да преуспее. Провидението си има свои съображения. То увенчава онзи, който заслужава. Нима искате да знаете повече от него? Когато обстоятелствата са си казали думата, когато един режим е заменил друг, когато равносметката между справедливото и несправедливото е приключила — за едното с провал, за другото с победа, никакво съмнение не остава, порядъчният човек се присъединява към победителя и без да позволи да бъде разколебан от мисълта, че това ще бъде полезно за имота и за семейството му, интересувайки се само за общественото благо, той се поставя изцяло в услуга на новата власт.

Какво ще стане с държавата, ако никой не се съгласи да й служи? Нима всичко трябва да спре? Добрият гражданин е длъжен да пази мястото си. Трябва да умее да жертвува тайните си предпочитания. Все някой трябва да заема длъжностите. Все някой трябва да се жертвува. Да си верен на обществените длъжности, е своего рода вярност. Ако чиновниците се откажат да служат, то значи държавата да се парализира. Вие се самозаточавате? Жалко. Та пример ли е това? Каква суета! Или пък предизвикателство? Тогава каква дързост! Какво толкова си въобразявате? Знайте, че ние не сме по-долу от вас. Но ние не дезертираме. Ако искаме, и ние можем да бъдем непримирими и неусмирими, бихме могли да направим и по-страшни неща от вас. Но предпочитаме да бъдем разумни. Мислите, че само защото съм Трималхион, аз не съм способен да бъда Катон ли?^[6] Хайде де!…

3

Никога положението не е било по-ясно и по-определено, отколкото през 1660 година. Никога линията на поведение за всеки разумен човек не е била по-недвусмислено очертана.

Англия се бе отървала от Кромуел. По време на републиката бяха станали много нередности. Бяха положени основите на британското надмощие; с помощта на Тридесетгодишната война Германия бе подчинена, с помощта на Фрондата^[7] Франция бе омаломощена, с помощта на херцог Браганса господството на Испания бе подронено. Кромуел бе укротил Мазарини^[8] и в договорите протекторът на Англия се подписваше над краля на Франция; обединените провинции бяха заставени да платят осем милиона контрибуции; Алжир и Тунис получиха добър урок, Ямайка бе покорена, на Лисабон бе нанесено поражение, раздухано бе френското съперничество за Барселона, а в Неапол — въстанието на Мазаниело^[9], Португалия бе заставена да се присъедини към Англия; от Гибралтар до Кандия африканското крайбрежие бе прочистено, положени бяха основите на английското морско господство под двете му форми — военно надмощие и търговия, на 10 август 1653 година човекът, спечелил тридесет и три битки, старият адмирал, който се наричаше „Дядо на моряците“, прочутият Мартин Хаперц Тромп^[10], победителят на испанската флота, бе разбит от английската флота; испанската флота загуби Атлантика, холандската — Тихия океан, а венецианците — Средиземноморието; с навигационния акт^[11] бреговете на всички морета минаха под английско господство, а чрез тях — и целият свят; в открито море холандското знаме смирено приветствуваше английското; в лицето на своя посланик Мансини Франция коленичеше пред Оливър Кромуел; същият този Кромуел си играеше с Кале и с Дюнкерк като с топки; континентът трепереше, Англия диктуваше мира, решаваше войните, знамето й се развяваше по всички върхове; един-единствен полк от тъй наречените железни ризници на протектора всяваше на Европа ужас, като цяла армия; Кромуел казваше: „Желая английската република да бъде зачитана така, както е била зачитана римската република“; не бе останало нищо свято; словото беше свободно, свободен бе и печатът; хората говореха насред улицата каквото си щяха; печатаха без контрол, без цензура каквото си искаха, престолите се клатеха; целият европейски монархичен строй, част от който бяха Стюартите, бе подкопан. И ето че най-сетне Англия се бе освободила от този омразен режим и бе получила прошка.

Снизходителният Чарлс II дари Бредската декларация^[12]. Той позволи на Англия да забрави времето, когато синът на един пивовар от Хънтингдън се бе качил на главата на Луи XIV. Англия се разкайваше за греховете си и си отдъхваше. Както преди малко казахме, сърцата ликуваха, а към общата радост се прибавяха и бесилките на цареубийците. Реставрацията е като усмивка, но някоя и друга бесилка не пречи — нали трябва обществената съвест да бъде успокоена. Духът на непокорство бе разпръснат, предаността към престола се възстановяваше. За всекиго единствена амбиция ставаше да бъде добър поданик. Хората се бяха освестили от лудостта на политиката. Те осмиваха революцията, републиката и онези странни времена, когато на устата им имаше само големи думи — Право, Свобода, Прогрес. Сега се подиграваха на тяхната надутост. Връщането към здравия разум бе достойно за възхищение. Англия бе сънувала. Какво щастие, че вече се бе освободила от тези заблуждения! Има ли нещо по-безсмислено от тях? Че докъде ще се стигне, ако първият срещнат има права? Нима можем да си представим, че всеки ще съумее да управлява? И на какво би приличала една държава, ръководена от гражданите си? Гражданите са впряг, а впрягът не е кочияш. Да се поставят въпросите на гласуване, значи да се оставят да ги нося вятърът. Нима искате държавите да плуват като облаци? Безредието не може да построи ред. Ако хаосът е архитект, сградата ще бъде вавилонска кула. Освен това каква тирания е тази така наречена свобода! Аз искам да се забавлявам, а не да управлявам. Да гласувам, ми досажда, искам да танцувам. Какво благо е да имаш владетел, който поема цялата тежест върху себе си! Разбира се, че кралят е благороден, щом си дава толкова труд заради нас! Освен това той е бил обучен в тези неща и знае как да се справя с тях. Това му е работата. Мирът, войната, законодателството, финансите — какво ти разбира народът от тях? Естествено, народът трябва да плаща, естествено, народът трябва да служи, но това му стига. Той има свой дял в политиката; от него произхождат двата стълба на държавата — армията и бюджетът. Да си плаща данъците и да служи във войската — това малко ли е? Какво друго му трябва? Тоя е военната ръка, той е финансовата ръка. Великолепна роля. Друг царува вместо него. И той, естествено, трябва да плаща за тази услуга. Данъците и цивилната листа^[13] — това са заплатите, които народите плащат на своите владетели за труда им. Народът дава кръвта и парите си, в замяна на което го ръководят. Да иска сам да се управлява — каква странна мисъл! На него му е нужен водач. Понеже е невеж, народът е сляп. Нима слепците нямат куче? Само че вместо куче народите имат лъв, крал, който се съгласява да играе ролята на куче. Каква добрина! Но защо народът е невеж? Защото така трябва. Невежеството е пазител на добродетелта. Там, където няма перспективи, няма и амбиции. Невежият живее в полезен мрак, който ограничава погледа и същевременно ограничава въжделенията. Там е коренът на невежеството. Който чете — мисли, а който мисли — разсъждава. Да не разсъждаваш — това е твоят дълг; това е и щастието ти. Тези истини са безспорни. Обществото се крепи на тях.

Така в Англия се възстановиха свещените социални догми. Така нацията си възвърна загубената чест. Същевременно се отбелязваше и връщане към добрата литература. „Драйдън^[14] е най-големият поет на Англия и на века“ — казваше Атърбъри, преводачът на „Ахитофел“. Това бе времето, когато господин Юе, епископ на Авранш, пишеше на Сомез, който бе удостоил автора на „Изгубеният рай“ с честта да го оспори и наругае: „Как можете да се занимавате с такова нищожество като тоя Милтън?“ Всичко се възраждаше. Всичко си идваше на мястото. Драйдън горе, Шекспир долу, Чарлс II на престола, Кромуел на позорния стълб. Англия се съвземаше от срама и от безчинствата на миналото. Голямо щастие е за народите, когато монархията възстанови добрия ред в страната и добрия вкус в литературата.

Трудно е човек да си представи, че някой може да подценява такива благодеяния. Нима не е отвратително да обърнеш гръб на Чарлс II, да се отплатиш с неблагодарност за великодушието, което той бе проявил с възвръщането си на престола? Лорд Линъс Кланчарли бе наскърбил по този начин порядъчните хора. Какво заблуждение — да се сърдиш, задето родината ти плува в щастие!

Знае се, че през 1650 година парламентът бе дал нова редакция на клетвата на своите членове: „Обещавам да бъдат верен на републиката, без крал, без владетел, без господар!“ Под предлог, че е положил тази чудовищна клетва, лорд Кланчарли живееше вън от кралството и въпреки всеобщото щастие смяташе, че има право да тъгува. Той подхранваше у себе си мрачното уважение към нещо, което вече не съществуваше странна привързаност към безвъзвратно изчезналото.

Невъзможно беше да го извинят. И най-доброжелателно настроените го изоставиха. Приятелите му дълго му бяха правили честта да мислят, че той се е включил в редовете на републиканците само за да види по-отблизо слабостите в бронята на републиката и да може по-сигурно да я удари, когато му дойде времето, в името на свещената кауза на краля. Такова изчакване на удобен момент, за да убие врага из засада, е естествено за верноподаника. Бяха се надявали, че лорд Кланчарли ще постъпи именно така, защото бяха склонни да го виждат в благоприятна светлина. Но пред странното му упорство в полза на републиката хората бяха принудени да се откажат от доброто си мнение за него. Лорд Кланчарли явно бе убеден в своята правота и следователно беше глупак.

Снизходителните обясняваха поведението му било с детинско заинатяване, било със старческа упоритост.

Строгите, справедливите отиваха по-далеч. Те заклеймяваха отстъпника. Тъпоумието е допустимо, но си има граници. Човек може да бъде тъпак, но не бива да бъде бунтовник. И в края на краищата какво пък толкова представляваше този лорд Кланчарли? Един беглец-предател. Той бе изоставил собствения си лагер, аристокрацията, за да премине в противния лагер — народа. Този верен човек беше всъщност предател. Истина е, че бе „предател“ по отношение на по-силния и верен на по-слабия; истина е, че лагерът, от който се бе отрекъл, беше лагерът на победителите, а оня, към който се бе присъединил, беше лагерът на победените; истина е, че това предателство му бе отнело всичко — политически привилегии, домашно огнище, перство и родина, а му носеше само насмешки и единствената полза от него му беше заточението. Но какво доказваше това? Че той е глупак. По това спор нямаше.

Предател и глупак едновременно — има ги такива.

Човек може да е глупак колкото си ще, но при условие да не дава лош пример. От глупаците се иска само да бъдат честни и в такъв случай могат да твърдят, че са основа на монархистите. Ограничеността на този Кланчарли беше невъобразима. Той си бе останал заслепен от революционната фантасмагория. Полъгал се бе по републиката и остана излъган. Той обиждаше отечеството. Поведението му беше чисто вероломство! Да отсъствуваш, значи да проявяваш незачитане. Той странеше от общественото щастие като от чума. Самоволното му отлъчване беше протест срещу щастието на народа. Той считаше кралската власт за зараза. Гледаше на всеобщата монархическа радост като на лазарет, на който той беше черното знаме. Какво? Да стои такъв мрачен пред наново възстановения ред, пред възправилата се нация, пред възтържествувалата религия! Да хвърля сянка над спокойствието! Да недоволствува от задоволството на Англия! Да бъде тъмна точка сред обширното синьо небе! Да прилича на заплаха! Да се опълчва срещу откритото желание на нацията! Да отказва своето „да“ въпреки всеобщото съгласие! Ако не беше смешно, всичко това би било отвратително! Този Кланчарли не бе разбрал, че е допустимо човек да е бил заблуден от Кромуел, но че трябва да се завърне заедно с Мънк. Вземете пример от Мънк. Той командува армията на републиката. Още в изгнание, уведомен за честността му, Чарлс II му пише. Мънк, който съгласува добродетелта с хитрите ходове, отначало се прикрива, после изведнъж повежда войската, сваля отцепническия парламент и възстановява краля. Така Мънк получава титлата херцог Албимарл, чествуват го като спасител на народа, забогатява, прославя епохата си за вечни времена, става кавалер на Ордена на жартиерата и може да очаква, че ще бъде погребан в Уестминстър. Така се прославя истински верният англичанин. Лорд Кланчарли не бе съумял да се издигне до такова разбиране за дълг. Предпочете надутото бездействие на изгнанието. Задоволяваше се с празни приказки. Този човек бе осакатен от гордостта си. В края на краищата думите „съвест“, „достойнство“, „чест“ и тям подобни са си само думи. Трябва да се гледа същината.

А тази същина лорд Кланчарли не я бе видял. Проявяваше своего рода духовно късогледство, понеже искаше, преди да предприеме някакво действие, да го разгледа по-отблизо, за да усети миризмата му. Оттам произлизаха и глупавите му предубеждения. Прекалената съвест се превръща в недъг. Човек със скрупули прилича на безрък, който трябва да грабне скиптър, на евнух, който трябва да обладае съдбата. Не се доверявайте на скрупулите. Кой знае къде ще ви изведат. Неразумната вярност води надолу като стълба в подземие. Стъпало след стъпало — докато накрая се озовеш в мрака. Ловките успяват да се измъкнат, но наивниците там си и остават. Не бива лекомислено да допускаме съвестта ни да поеме по стръмнините. Така човек постепенно стига до крайностите на политическата непримиримост. Тогава е загубен. Тъкмо такава бе съдбата на лорд Кланчарли.

В края на краищата принципите са бездна.

Той се разхождаше с ръце на гърба край Женевското езеро — хубава кариера, няма що!

Понякога в Лондон ставаше дума за отсъствуващия. За общественото мнение той беше нещо като подсъдим. Изказваха се „за“ и „против“ него. След като се изредиха всички възможни мнения, остана му име на глупак.

Много бивши усърдни защитници на републиката се бяха присъединили към Стюартите. За което трябва да бъдат похвалени. Разбира се, те донякъде го клеветяха. Упорствуващите са неприятни на по-гъвкавите. Разумните хора, ползуващи се с уважение и с добро положение при двора, раздразнени от неприятното му поведение, често казваха: „Той не се присъедини към краля, защото не му е била обещана достатъчно голяма сума“ и прочие или: „Искал е длъжността кралски канцлер, но кралят я даде на лорд Хайд“ и прочие. Един от бившите му „приятели“ дори стигна дотам, че прошепваше: „Той лично ми каза това.“ Понякога, колкото и усамотено да живееше, лорд Линъс Кланчарли научаваше по нещо от тези приказки — от изгнаници, които срещаше, от стари цареубийци като Андрю Бротън, който живееше в Лозана. Кланчарли се ограничаваше с леко свиване на раменете — признак на дълбоко затъпяване.

Веднъж той допълни свиването на раменете с няколко думи, изречени полугласно:

— Съжалявам хората, които мислят така.

4

Добродушният Чарлс II се отнесе към него с пренебрежение. По време на царуването на Чарлс II Англия преживяваше нещо повече от щастие — истинско ликуване. Реставрацията е като почистване на потъмняла картина — цялото минало наново оживява. Добрите стари нрави се възвръщаха, красилите жени царуваха и управляваха. Ивлин^[15] е отбелязал това. В дневника му четем: „Сладострастие, оскверняване, презрение към бога. Една неделя вечер в игралната галерия видях краля с момичетата му за забавление — Портсмът, Кливланд, Мазарин и две-три други, — всички почти голи.“ В това описание се долавя известна острота; но Ивлин е бил свадлив пуританин, увлечен от републикански мечти. Той не е оценявал полезния пример, който кралете дават със своите големи вавилонски веселби; в последна сметка това подхранва лукса. Ивлин не е разбирал ползата от порока. Правилно: не изкоренявайте пороците, ако желаете да имате очарователни жени. В противен случай ще заприличате на глупаците, които унищожават гъсениците, макар да обожават пеперудите.

Чарлс II, както току-що казахме, почти не забеляза, че съществува някакъв непримирим отстъпник, наречен Кланчарли, но Джеймс II беше по-внимателен. Чарлс II управляваше малко — такъв бе нравът му; но нека отбележим, че въпреки това не управляваше зле. Понякога моряците правят халтав възел на някое въже, което трябва да удържи вятъра, и оставят самият вятър да го затегне. Такава е глупостта на урагана и на народа.

Такъв халтав възел, който много скоро се превърна в стегнат възел, беше и управлението на Чарлс II.

При Джеймс II започна затягането. Необходимо бе да се задуши всичко, останало от революцията. Джеймс II имаше похвалната амбиция да бъде деен крал. Според него царуването на Чарлс II беше само начало на реставрацията. Джеймс II искаше още по-пълно възвръщане на реда. През 1660 година той бе съжалил, задето се бяха ограничили с обесването на десетина цареубийци. Той възстанови по-пълно предишната власт. Даде превес на сериозните принципи, наложи истинска справедливост, която се поставя над прочувствените декларации и за която са важни преди всичко интересите на обществото. В покровителствената си строгост той се наложи като баща на държавата. Повери на Джефрис везните на правосъдието, а меча — на Кърк. Кърк непрекъснато даваше назидателни примери. Този благодетелен полковник заповяда веднъж да окачат и свалят от бесилото три пъти последователно някакъв републиканец и след всяко сваляне го питаше: „Отказваш ли се от републиката?“ Но понеже злодеят все не се отричаше, накрая го обесиха. „Аз го обесих четири пъти“ — казваше доволно Кърк. Възобновяването на изтезанията е голям празник за силата на една власт. Лейди Лайл, която бе изпратила сина си да воюва против Монмът, но бе скрила у дома си двама бунтовници, бе наказана със смърт. Някакъв бунтовник, който бе имал доблестта да заяви, че една анабаптистка му дала убежище, бе помилван, а жената бе изгорена жива. Друг път Кърк накара един град да разбере, че той знае за републиканските му убеждения, като обеси деветнадесет негови жители. Напълно справедливи репресалии, разбира се, като си помисли човек, че по времето на Кромуел бяха рязали ушите и носовете на каменните светци в църквите. Джеймс II, който бе съумял да избере Джефрис и Кърк, беше владетел, проникнат от истински религиозни чувства. Той се самонаказваше, като си избираше грозни любовници, слушаше проповедите на отец Ла Коломбиер, който беше почти толкова красноречив, колкото и отец Шьомине, но по-пламенен, и който през първата половина на живота си има честта да бъде съветник на Джеймс II, а през втората — вдъхновител на Мари Алакок^[16]. Благодарение на тази силна религиозна храна по-сетне Джеймс II достойно понесе изгнаничеството и показа по време на отшелничеството си в Сен Жермен как един крал може да се издигне над злощастието, като еднакво спокойно понасяше живеницата и разговаряше с йезуитите.

Явно е, че такъв крал беше до известна степен задължен да се позаинтересува от бунтовник като лорд Линъс Кланчарли. И понеже перството се предаваше по наследство, а заедно с него и известни права, очевидно бе, че Джеймс II не би се поколебал, ако се наложеше, да вземе някакви предпазни мерки по отношение на този лорд.